— Бабо! — извика Лили. — Събуди се, бабо! Имам нужда от теб!

„Белите рози са толкова нежни…“

Цветният сън потъна в мрак и Мийви разбра — трябваше да предупреди Мара. Трябваше да се събуди, каквото и да й коства това, и да предупреди милата си внучка за опасността, която я дебнеше отново. Трябваше да направи всичко, за да предпази Мара и детето й.

Мийви потъна в дълбок сън, от който никой не можеше да я върне, поне засега.



Лили беше отчаяна. Доктор Мийд се опита да й обясни, че е съвсем нормално пациентите, които излизат от кома, да идват в съзнание и да го губят, докато не се събудят напълно, но разясненията не помогнаха. Когато за пръв път от девет години чу отново гласа на баба си, нейното изстрадало сърце си позволи да се зарадва, че всичко ще се оправи, всички ще се съберат и ще бъдат щастливи. И сега разочарованието беше още по-голямо.

За да се разсее, реши да слезе до бюфета за чаша чай. Щом се нареди на опашката за автомата, хората наоколо започнаха да си шушукат и тайно да я оглеждат. Лили избра чай и се опита да удържи треперенето на пръстите си, за да не разлее чашата с вряла вода. Забеляза празна маса в дъното на помещението. Седна и насочи невиждащ поглед към прозореца, откъдето се виждаше паркингът на болницата.

— Здравей, Лили.

Кръвта й се смрази, сякаш някой навря буца лед на мястото, където трябваше да се намира сърцето й. Името беше различно, но гласът… Гласът беше същият и страхът, който запълзя към гърлото й, беше същият. Опита се да поеме въздух, но не можа, също като Роуз, която се бореше за всяка глътка въздух, когато беше бебе.

— Едуард — успя да изрече и това изчерпа силите й.

— Виж ти! — изигра изненада той и се надвеси над нея. Изглеждаше изморен и остарял, беше загубил голяма част от младежкия си чар. Тънки като паяжина бръчици опасваха очите и устните му. Или така й се стори? Едуард имаше удивителната способност да се преобразява буквално пред очите й.

Тя стисна здраво пластмасовата чашка. Горещата течност изгори ръцете й, но тя сплете още по-здраво пръстите си около нея. Надяваше се болката да я предпази от нервния срив. Дали пък да не лисне чая в лицето му и да избяга?

— Моята жена! — преднамерено бавно каза той. — Не предполагах, че ще имам удоволствието да я видя отново.

— Какво искаш? — попита тя, без да смее да го погледне.

— Какво искам ли? Хубав въпрос! Искам да знам какво стана? Защо избяга от мен? Какво толкова ти направих, че ми причини това?

— Едуард! — процеди през зъби тя. — В момента сме само двамата, няма защо да играеш този театър. И двамата знаем истината. Нека не се преструваме.

— Ти ме унизи! — стисна зъби Едуард. — Не, още по-лошо! Ти ме направи на палячо! Остави ме да мисля, че си мъртва. Да те търся из целия континент, да ме разследват за убийство…

Тя искаше да запуши ушите си, за да не чува гласа му. Трябваше да го спре, преди думите му да я изкарат от крехкото й равновесие, но не направи нищо. По някакъв извратен начин се почувства привлечена от него и любопитна, както човек се чувства привлечен от обикалящата около лодката гладна акула или от пепелянката, която се прилича на слънце до някой камък на пътя. Хората трудно устояват на особения чар на хищниците. Те искат да проумеят природата на злото, да видят смъртта в очите им.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

— Вестниците писаха, че си се върнала, понеже баба ти била в болница. Дойдох да видя Мийви. Ние поддържахме добри отношения с нея.

Лили едва се сдържа да не скочи и да му издере очите. Вътре в нея всичко заклокочи от ярост, но тя продължаваше да седи неподвижно и да стиска чашата. Някъде в съзнанието й отекна гласът на Мийви, която я призова да остане спокойна, да не му позволява да тържествува.

— Мийви каза ли ти, че се виждахме? — попита невинно той.

Тя се наведе над чашата си. Защо Едуард не спомена за Роуз? Дали Лиам не беше сбъркал? Може би непознатият посетител не е бил той, иначе не би се стърпял да не попита за нея.

— Разбира се, че не ти е казала! — предизвикателно се усмихна той. — Ти я остави да мисли, че си мъртва. Държеше я на тъмно, както и всички останали. Толкова за сплотеното семейство Джеймсън.

— А ти я вкара в болницата! — почти извика Лили.

Той се усмихна нагло и тя отново почувства ледената буца в себе си.

— Познай кого видях тази сутрин? — попита ненадейно Едуард.

Устата на Лили пресъхна. Тя отпи от чая и започна да нарежда наум: „Не реагирай, не се изчервявай, не му давай никакъв знак, че Роуз съществува!“ Той имаше инстинкт на хищник и втори чифт очи на гърба. И невероятно спокойствие, което му позволяваше да забележи и най-малката промяна в състоянието на жертвата.

— Видях едно момиченце със зелени очи — продължи той.

Нещо в нея се раздвижи и тя помисли, че ще повърне. Вдигна поглед към него. Блясъкът в очите му беше угаснал и на негово място се беше настанила тъмнината.

— Знаеш ли кое е най-ужасното? Най-жестокият удар, който някой някога ми е нанасял? Това, че се преструваше, че ме обичаш, а после се отнесе с мен като с боклук. Да знаеш само какво те чака, Лили! Никой не може да ме напусне по този начин!

Тя се разтрепери като лист. Затърси път за бягство и, боже, в този миг забеляза Патрик, който тъкмо влизаше в кафето. Той ги видя и с две крачки се намери до тях. Въпреки че минаваше шейсетте, все още беше силен и стърчеше две глави над Едуард. Между двамата мъже прехвръкнаха искри, омразата им беше дългогодишна. Лили се зарадва на неочакваната подкрепа. Намесата на Патрик й даде възможност да огледа бившия си съпруг отстрани.

На петдесет и девет години Едуард все още беше представителен мъж. Мускулите му опъваха синьото поло с емблема на яхтклуба на Ню Йорк и лицето му имаше приятен слънчев загар. На ръката си носеше ролекса, който тя му подари за първата годишнина от сватбата им. Кестенявата чуплива коса беше все още здрава и гъста, единствено слепоочията му се бяха прошарили. Зелените очи гледаха пронизително, но блясъкът им изглеждаше някак изкуствен, сякаш Едуард беше обърнал една-две чашки на път за болницата, и торбичките под тях засилваха това впечатление. Дали беше започнал работа? Най-вероятно се шляеше из плажовете със снобите, които кръстосваха Лонг Айланд на скъпите си яхти. Нали беше наследник на дядо си, великия морски капитан. Боже, как я изпързаля с този измислен дядо!

— Хей, виж, кой бил тук! — ухили се Патрик. — Как се справяш с живота, Едуард?

— Чудесно! — отвърна рязко той, стрелна с очи бившия полицай и бързо отклони поглед.

— Сигурно си станал много добър в голфа, при всичкото свободно време, което имаш? Плаваш ли? Чух, че си се сдобил с голяма яхта.

— О, да! Много по-голяма от твоята. — Едуард се изкиска, сякаш беше казал най-смешния виц на света.

— Радвам се за теб! — отвърна Патрик и го огледа от глава до пети. — И какво правиш тук?

— Казах на Лили, че дойдох да разбера как е Мийви.

— Само че няма да можеш. Има полицейско нареждане да не те пускат при нея.

— А ти какво общо имаш с това? Вече си извън системата — озъби се Едуард, но ненадейно се усмихна. Очевидно фактът, че Патрик е пенсиониран, го забавляваше, защото усмивката му ги заслепи с едновремешния си чар.

— Десет години да харчиш парите на данъкоплатците, за да вкараш в затвора невинен човек за убийство, не повлия много добре на кариерата ти.

— Казвам ти — стой настрана от Мийви и семейството й! — изръмжа Патрик и го прониза с поглед.

— Брей! Да не би да ме спреш?

— Можеш да бъдеш сигурен. Между другото, има твои отпечатъци по нагревателя за топлата вода в дома на Мийви. Ще се наложи да дадеш някакво обяснение.

— Поправих й термостата, това престъпление ли е? — свирепо го изгледа Едуард. — Бях щастлив да помогна на старата жена, след като внучката й я заряза сама.

— Баба никога не би приела помощ от теб, каквото и да става — извика Лили. — Лъжеш, Едуард!

Лицето му пламна. Винаги, когато се ядосаше, се зачервяваше. Зелените очи потъмняха до черно, а устните се свиха в тънка права линия. Омразата, която до този момент успяваше да прикрие, изплува на повърхността и зъбите на Лили затракаха от страх.

— Аз ли лъжа? Защо не попиташ Мийви? — кресна той и заплашително пристъпи към нея.

Тя се сепна. Откъде знаеше той, че Мийви е в кома? Защо следеше състоянието й?

— Ела, Лили! — Патрик я хвана за ръката. — Да отидем при баба ти.

Лили кимна и стана, но Едуард я прикова с поглед и тя не намери сили да отвърне очи.

— Внимавай, Едуард, не се мотай наоколо — предупреди го още веднъж Патрик. — Полицията ще разследва случая с Мийви.

— Бъди спокоен — каза той, все още загледан в Лили. — Имам друга работа. Ще посетя друг човек, много по-важен за мен, а и за някои други.

Лили настръхна като котка, готова да скочи върху него, но той се обърна и бързо се отдалечи. Тя изстена, едновременно бясна и изплашена. Патрик я погледна учудено:

— Какво стана сега?

— Днес сутринта е ходил в Нарангасит при Роуз — каза Лили. — Миналата нощ ме е проследил до Роуд Айланд. Струва ми се, че го забелязах, но бях толкова нетърпелива да видя Роуз и Лиам, че не обърнах достатъчно внимание на колата зад мен. — Нервно прокара пръсти през косата си. — Толкова години да я крия и накрая сама да я набутам в ръцете му.