Близо до тях преминаха моторници и ски влекачи, които теглеха сърфисти от отборите на „Бостънски китоловец“ и „Акваспорт“. Зад тях се зададе колона от риболовни кораби. Един тъмнозелен траулер привлече вниманието на Лиам — стори му се познат. Погледна през бинокъла и кръвта му изстина. На корпуса със златна боя беше изрисуван гербът на Кейп Хоук. Без съмнение това беше „Мар IV“ и човекът, който стоеше на мостика, беше капитан Джерард Лафарж.

— Приятел ли ти е? — попита Джон и посочи с глава траулера.

— Не бих го нарекъл такъв — сви устни Лиам. — Излизах няколко пъти с него. Той лови делфини и ги продава за риба тон.

— Мамка му! Ей сега ще го засилим обратно! — ядоса се Джон и посегна към радиопредавателя. — Канадците нямат право да ловят риба в Роуд Айланд.

— Той не ловува — замислено каза Лиам, без да откъсва поглед от кораба. Капитанът продължаваше да стои там и да гледа във водата, сякаш търсеше някого или нещо. По палубата не се виждаше никакво движение, мрежите бяха навити, а стрелите — прибрани.

— Тогава какво прави тук? — учуди се Джон.

— И аз бих искал да разбера — изрече приятелят му и продължи да се взира в „Мар IV“, докато корабът не се изтегли след другите лодки и бавно изчезна от погледа им.

И тогава видяха Призрачните планини. Беше неповторима гледка — огромни древни гиганти се събуждаха от вековния си сън и надигаха снага от дълбините на морето за нов живот. Пред очите им сякаш от нищото се роди огромна двайсетметрова вълна от кристалночиста, лазурна вода, набъбна и се стовари с гръм и трясък върху подводния коралов риф. Океанът експлодира — вълшебна феерия от пяна и водни пръски, която ги накара да затаят дъх. Лиам забеляза, че температурата на водата се покачи — изглежда, мощните вълни идваха направо от Гълфстрийм.

— Какво е това? — попита задъхано Роуз.

— Най-големите вълни, които някога сме виждали — отговори той и я притисна до себе си.

— По средата на морето? Мислех, че вълните се образуват само по брега.

— Отдолу има огромен риф и те се разбиват в него — обясни й Джон. — Това се случва веднъж или два пъти на столетие при точно определени параметри на силата и посоката на вятъра, теченията и потоците.

Лиам извади лаптопа, включи го и зачака програмата за движението на морските хищници и бозайници да се зареди.

Джон и Роуз се загледаха в сърфиста, който яхна една вълна, плъзна се грациозно по нея пред погледите на зяпачите и заслужи бурните им овации.

— Това, което наблюдаваме, е изключително рядко явление за източните брегове — каза Джон. — По-характерно е за Мауи, северния бряг на Хавай — любимо място за сърфистите.

— Наричат го „Челюсти“ — обади се Лиам. — По обясними причини.

— Точно така! — продължи приятелят му. — А на север от Сан Франциско е Маверик. И там вълните привличат хищни риби. Това е причината там да гъмжи от акули.

— Като Призрачните планини — добави Лиам.

Най-сетне програмата беше готова за работа и той се загледа в лилави светлинки, които мигаха на екрана.

— Зелените точки са за китове, лилавите — за акули? — сбърчи чело Роуз.

— Да — потвърди Лиам.

— Значи, една от тези зелени точици е Нани?

— Тя не е тук — отвърна той и написа: ММ-122 — номерът, под който се водеше Нани.

— Радвам се, че я няма! Виж колко много акули се въртят наоколо.

Наистина бяха много. Компютърът маркира акулите, вкарани предварително в база данни, но имаше и други, които засичаше за пръв път. Бяха много и най-различни — тигрови, макос, сини акули и две големи бели акули, които се движеха малко встрани от другите. Ловците на вълни продължаваха да се наслаждават на изключителната възможност да скочат върху тази водна грамада, без да си дават сметка какво ги дебне под повърхността.

Лиам се възхити от смелостта на момчетата, адреналинът в кръвта му се покачи, сякаш той самият се носеше по вълните, но едновременно с това сърцето му се сви от страх за тях. Непосредствената опасност, която ги грозеше, му напомни за Едуард, който днес обикаляше около Роуз също като акула. Но хората акули са хиляди пъти по-кръвожадни от морските си братя, той знаеше това. Бяха гладни и жестоки като тях, но много по-изобретателни, по-коварни. Притегли Роуз към себе си и я прегърна. Около тях продължаваха да се стрелкат перки на акули, но той впери поглед на изток, към сушата, където беше Лили и един скрит звяр, който душеше около нея.

Девета глава

Лили натисна бутона за петнайсетия етаж и още щом излезе от асансьора, разбра, че има някаква промяна в състоянието на баба й. Група лекари стояха пред вратата на стаята й и оживено обсъждаха нещо. Щом я видяха, замълчаха и сърцето й замря.

— Госпожице Малоун — пресрещна я доктор Мийд, — тъкмо се канехме да се свържем с вас.

— Какво се е случило? — попита тя и потърси опора в стената зад себе си.

— Добри новини! — усмихна се лекарката. — Днес баба ви даде признаци на живот.

— Излязла е от кома?

— Не съвсем — поколеба се доктор Мийд. — Но отвори очи и огледа наоколо. Направихме й някои неврологични изследвания и резултатите са обнадеждаващи. Показват повишена степен на комуникативност.

— Каза ли нещо?

— Да, каза „Мара“ — отговори тя и се усмихна топло.

— Трябва да я видя!

— Разбира се! — кимна доктор Мийд и групата отстъпи от вратата, за да й даде възможност да влезе.



Мийви често сънуваше цветни сънища. Случваше й се още от малка. Тогава тя се опитваше да се събуди, за да разбере дали сънят не е част от реалния живот. Обикновено тези сънища идваха, преди в живота й да се случи нещо важно и прекрасно. Например в нощта, преди да се яви на годишната викторина на четвъртокласниците. Тя разгада думата „пирометалургия“ и спечели голямата награда. Същото се случи и преди да спечели турнира по тенис през последната година на гимназията в Блек Хол. Сънува цветен сън и в ранното утро на сватбата си.

Цветните сънища бяха предвестник за голяма радост в живота й. Винаги бяха различни и тя попадаше на най-невероятни места — веднъж плуваше сред леки пухкави облаци, друг път се къпеше в морската пяна на нежните вълни в Корсика или се носеше на крилете на гълъб. Но чувствата, които я завладяваха, бяха винаги едни и същи. Те изостряха усещането й за красота и радост в живота, отваряха сърцето й за любовта и я изпълваха с увереност, че утрото си заслужава да се събудиш и да го изживееш.

Днес цветният сън я отведе в собствената й градина. Тя стоеше на алеята, сред белите рози. Държеше градинска ножица и се вслушваше в характерния шум на вълните, които заливаха близките скали. После се захвана с работа. Подкастряше бялата роза, която се виеше по каменната колона на къщата. Въздухът беше кристалночист, солен и изпълнен с аромат на рози. Косата й беше снежнобяла, също като на жената, която работеше до нея — Клара, разбира се.

Не беше нужно да говорят, познаваха се от цяла вечност. О, те често се караха, невинаги бяха на едно мнение. Но в цветните й сънища любовта беше по-важна от всичките им спорове и кавги, а те се обичаха, това беше сигурно.

— Мара — промълви Мийви, докато режеше един трън, заплетен в розите.

— Мара означава „море“ на келтски — обади се Клара, която обработваше с ножиците съседния храст.

— Ард на Мара е мястото, където загинаха синът ми и снаха ми.

— Но ти изглеждаш толкова щастлива, когато го казваш!

— Щастлива съм. Знам, че скоро ще ги видя.

— Не можеш да си тръгнеш сега. Твоята внучка е тук.

— Мара! — произнесе Мийви, наполовина будна, и чу собствения си глас. Сънят си отиваше, а с него и блаженството, което бе завладяло душата й. Реалният живот я зовеше. — Мара! Мара!

— Бабо! — каза някой и това не беше гласът на Клара. — Бабо, аз съм тук!

— Мила моя! — засия тя. Някой стисна ръката й и, о, боже, беше толкова хубаво! И реално! Познаваше това докосване. Можеше да се закълне, че го беше усещала безброй пъти — на разходка до плажа, на път за училище, на лекар и — да, беше сигурна, че държеше тази ръка на погребението на сина си.

— Чуваш ли ме? — попита гласът. Не, това не беше Клара, не беше сън.

Мийви примига. Не можеше да е истина…

— Мара? — попита плахо тя.

— Аз съм, бабо! — отвърна Лили, разтреперана от щастие.

Мийви се опита да фокусира погледа си и да види любимото лице. Закашля се и усети вкуса на сладкия сироп, който й бяха дали преди малко. Лекарството започваше да действа и тя усети замайване. Разбра, че не може да се пребори с усилието да отвори очи, но може би скоро… Не си отивай, не ме оставяй отново, дай ми още пет минути… Мара…

— Събуди се, бабо! — шепнеше Лили. — Трябва да те видя! Трябва да ти разкажа за Роуз! Тя е на девет години, чуваш ли ме? Да знаеш само колко е красива!

— Роуз! — промълви възрастната жена и се намери отново в градината, сред розите. Мирисът на цветя беше толкова силен, че й се повдигна. Любимият глас заглъхваше. Тя продължи да се бори отчаяно със съня, напрегна всичките си сили да отвори очи, ах, ако можеше да повдигне тези тежки клепачи, ако можеше да се отърве от тази задушлива миризма на рози… Какво беше казал Едуард за розите… „Белите рози са толкова нежни…“