— Ох! — стресна се жената. — Да не се е случило нещо?

— Бъдете спокойна! Жената, която издирвам, няма никакви проблеми с полицията — побърза да обясни той. — Искам да се свържа с нея, защото…

— Сър — отряза го жената, — нямаме право да даваме каквато и да било информация за местонахождението на нашите групи. Ако искате да изпратите писмо чрез нашия офис, аз ви обещавам, че ще направя всичко необходимо…

— Благодаря ви, но това няма да ми свърши работа — изръмжа Патрик и прекъсна връзката.

Флора очакваше сутрешната си разходка. Той я пусна на брега и се загледа в сложните осморки, които кучето нравеше всяка сутрин и обикаляше цялата горичка в някакъв свой си, кучешки ред.

Можеше да позвъни директно в Перу, да опита да се свърже с някого от „Световно здраве“, но предпочете да се обади на един стар приятел от полицията в Балтимор.

Не помнеше номера, но все още пазеше стария бележник с адреси и телефони. Намери го и набра цифрите. С нетърпение зачака да чуе гласа на Джеймс Хенли, но вместо това се включи телефонният му секретар.

— Здрасти, Джим — заговори той. — Обажда се Пат Мърфи. Помниш ли Пат от доброто старо време? Слушай, опитвам се да открия местонахождението на една жена от вашия град, Саманта Махоун…

Патрик говори дълго за „Световно здраве“, за това, че жената може би е в Перу, и за сестра й, която се притеснява за нея. После затвори и се зачуди колко ли време ще отнеме на Джим да проучи нещата. Надяваше се да стане бързо. Спомни си тревогата в гласа на Мариса и реши, че ако Джим се забави, ще се наложи да хване първия полет до Перу и лично да заведе Сам при сестра й.

Осма глава

Успокоена и заредена с енергия, Лили караше по обратния път към Хабърд Пойнт. Видът на спящата Роуз и ласките на Лиам отприщиха в нея ураган от любов, чувствата й бушуваха като Призрачните планини около рифа. Тя остана край леглото на Роуз до сутринта и бе щастлива да чуе радостните й възгласи, когато се събуди. Широко отворените очи и усмивка й все още бяха пред нея.

Скоро стигна до железопътния прелез в началото на града. Въпреки ранния час тук-там вече се виждаха ранобудни хора, излезли на обичайната си сутрешна разходка. Някои от тях обикаляха квартала, за да се насладят на утринната свежест, други бягаха за здраве. Събираха се на групи от двама-трима, обсъждаха нещо и се смееха, други предпочитаха шума на вълните и шепота на съживените от утринния вятър листа.

Лили зави и даде на първа, за да изкачи склона, и застигна приятелите си, които бутаха нагоре количката на Джо, бебето на Тара. Те се потяха и пъшкаха от усилието и с удоволствие спряха, за да й помахат. Лили им отвърна с широка усмивка и се приготви да спре и да ги качи, но те й отказаха и й пратиха въздушни целувки. Тя им отвърна със същото и продължи. Срещата с Лиам и Роуз беше прогонила снощните демони и настроението й беше отлично.

След десетина минути спря колата пред „Морска градина“. Влезе в градината и се озова срещу непознат мъж.

Беше висок, с тъмна коса и морскосиня униформа на ФБР. Седеше на сянка в беседката и явно я очаквайте.

— Аз съм Джо Холмс — представи се и й подаде ръка. — Съпругът на Тара.

— Здравейте, аз съм Лили Малоун — усмихна се тя и пое ръката му.

— Радвам се да се запознаем. Чувал съм много за вас. Съжалявам, ако ви притеснявам…

Лили енергично поклати глава:

— В никакъв случай! Толкова съм благодарна, че правите това за мен. Може би…

— Не се опитвайте да ни откажете — строго каза той. — Нали познавате Тара? Или сте забравили колко упорита може да бъде тя? Да спориш с нея е все едно да убеждаваш реката да тече в обратна посока.

— Искам да ви попитам нещо. — Лили си спомни колата, която я последва миналата нощ от залива. — Вие ли ме проследихте снощи?

— Не — поклати глава Джо. — Когато дойдох тук, колата ви я нямаше. Тара помисли, че сте останали в болницата, и аз реших да ви изчакам.

— Отидох до Роуд Айланд да видя дъщеря си, но някой тръгна след мен…

— Мислите, че е Едуард?

— Господи, надявам се да не е той!

— Това е тревожна новина — сви вежди той. — Ще се опитам да разбера къде е бил миналата нощ. Вижте, вие си вършете, каквото там трябва да свършите. Ние ще наблюдаваме къщата.

— Току-що видях Тара и бебето — отвърна тя. — Сигурно имате много по-важна работа от това да се занимавате с мен.

— Няма по-важно нещо от това да помогнеш на приятел — отсече той. — Тук съм напълно съгласен с Тара.



Очертаваше се горещ летен ден — слънцето напичаше още от сутринта. Роуз си играеше в задния двор, а доктор Нийл работеше в стаята. Тревата гъделичкаше босите й крака и известно време това я забавляваше, но скоро й омръзна и тя заподскача към люлката, вързана за едно високо дърво пред къщата. Вятърът поклащаше игриво листата на дърветата, птичките се тълпяха около живия плет и огласяха цялата улица, но въпреки това момичето нямаше настроение. Сърцето му беше празно и никакви птички и цветенца не можеха да го запълнят. Майка му беше тук за закуска, но после пак си замина и това я натъжи. Колко още щяха да бъдат разделени?

Залюля се. От люлката можеше да види цялата улица. Семейството, което живееше до тях, имаше две по-големи деца и тя ги видя да се качват на една открита камионетка и да заминават. Те й напомниха за Джесика и й стана още по-криво. Погледна към доктор Нийл, който работеше на бюрото си до прозореца. Махна му с ръка, той й отговори и това я накара да се почувства малко по-добре.

Продължи да се люлее и отново погледна към улицата. От долния край се зададе кола, мина бавно покрай къщата и продължи. Роуз я проследи без интерес, но скоро видя, че колата се връща по същия път. Стигна до тяхната ограда и спря, но не зави към входа.

„Може би шофьорът се е объркал“ — помисли Роуз и хвърли поглед към доктор Нийл. Той все още беше до прозореца, навел глава над някаква книга. Макар да не паркира на тяхната отбивка, а на пътя, мъжът слезе от колата и влезе в двора. Беше доста по-нисък от Лиам, но едър и мускулест. Имаше къса чуплива коса и искрящи зелени очи. Роуз беше готова да хукне към къщи, но той й се усмихна мило, изглеждаше дружелюбен и безопасен и тя се зачуди какво да прави. Не се страхуваше, но си спомни думите на майка си да не говори с непознати, и решително стисна устни. Мъжът застана под един кичест клон. Той засенчи лицето му и тя не можа да види нищо друго, освен усмивката.

— Тук ли живееш? — попита я.

Роуз поклати отрицателно глава.

— Дошла си на гости, така ли? — продължи да пита непознатият и пристъпи две крачки напред. И тогава видя очите му. Те блестяха, но блясъкът им беше лишен от живот. Сякаш бяха два къса зелен мрамор, в които се отразяваха лъчите на августовското слънце. Изплашена, тя кимна и погледна с надежда към прозореца. Доктор Нийл беше там и се взираше в мъжа. Когато непознатият приближи още една крачка, той скочи от стола и се скри от погледа й.

— Мама и татко тук ли са?

Внезапно вратата се отвори и доктор Нийл затича към нея. Нещо в погледа му я накара да изхвръкне от люлката и да хукне насреща му. Хвърли се към него като към спасителен пояс, сърцето й биеше силно. Когато събра смелост да се обърне отново, мъжът вече се качваше в колата си.

— Имаш много красиви зелени очи — провикна се той — и кестенява коса. Много ми харесват плитките ти.

— Един момент. — Доктор Нийл тръгна към колата. — Искам да говоря с вас.

Мъжът не отговори. Остана още известно време вторачен в Роуз, после затръшна вратата и запали мотора. Продължи да се взира в нея, докато колата му се скри зад завоя.

— Кой беше този човек? — попита Роуз.

— Някой, от когото трябва да се пазим — отвърна Лиам. — Повече няма да те пускам сама в двора.

— Добре — отвърна послушно тя.

Той се наведе и я погледна в очите. Роуз гледаше след колата и зениците й бяха станали огромни, като езера. Не разбираше какво точно се бе случило, но сърцето й подсказваше, че този мъж е опасен. Усмихваше се като добър човек, но очите му бяха страшни. Напомниха й за гладния вълк от приказките, които й четеше доктор Нийл, и тя потрепери.

Лиам я прегърна и двамата влязоха в къщата.



Доктор Нийл седеше пред компютъра и разлистваше едно от списанията, с които беше зарил бюрото си. Опитваше се да се отърси от безпокойството. Нямаше съмнение, че посетителят беше Едуард. Той беше проследил Лили миналата нощ и днес беше тук, за да огледа Роуз на дневна светлина. Лиам се ядоса на себе си, че бе оставил детето само. Поне да го беше предупредил да не минава пред къщата, където можеха да го видят от улицата!

Вдигна телефона, набра номера на Лили и й разказа всичко.

— Какво каза той? Какво направи? — попита тя.

— Не говори много. Попита я дали мама и татко са с нея. После просто стоеше там и я гледаше.

— Ох! Той е разбрал всичко! — изпъшка Лили и затвори очи. — Какво ще правим сега?

— Мисля, че трябва да се върнем в Хабърд Пойнт — каза той. — Защо да стоим тук, щом вече всичко се знае?

— Но може и да не е той. Може да е някой съсед, който е минавал от там, или…

— Лили! — прекъсна я нежно, но настойчиво Лиам.

— Не знам какво да правя, Лиам! Направихме най-доброто, за което се сетихме. Може би все още е по-безопасно да останете там. Той не знае, че Роуз е негова.