Всичко, което имаха да си кажат, го казаха с телата си. Думите бяха недостатъчни, за да опишат чувствата им в момента, да предадат силата на любовта им. Лиам беше готов на всичко за нея и за Роуз. Би дал и живота си, за да ги защити.

Ето това й каза той с устните си, с пръстите, с всяка частица от жадното си за любов тяло. Тази нощ те наваксваха трите пропуснати дни, но той знаеше, че сърцата им никога не са се разделяли. Лили беше част от душата му, която му помагаше да се чувства цял.

— Не искам да си тръгвам — прошепна тя, когато небето започна да просветлява.

— Аз също! — Той целуна разпиляната й по гърдите си коса.

— Все още не се е обаждал, нито се е появявал — притеснено каза тя. — Бях сигурна, че ще дотича веднага щом медиите разтръбят новината.

— Не може да не е разбрал. Аз не смея да включа телевизора заради Роуз, но семейство Стенли ми казаха, че си на първа страница на вестниците и новините започват и свършват с твоето мистериозно завръщане. Сигурна ли си, че този в колата не е бил той?

— Не знам. Не се виждаше добре, а и времето беше много кратко — отвърна тя. — Но съм сигурна, че той ще избере най-точния момент да се появи. Имам чувството, че ме дебне отнякъде, очаквам да го видя зад всеки ъгъл.

— Знам, че най-важното е да държим Роуз далеч от него, но ми се ще да съм с теб, за да мога да те предпазя.

— Най-доброто, което можеш да направиш сега, е да се грижиш за Роуз — каза тя и въздъхна. — Да знаеш само колко ми се иска да сме си вкъщи в Кейп Хоук.

— Може би трябва да отскочим за ден-два. Ще послушаме малко келтска музика, ще чуем някои от новите изпълнители. Би било добре за нас.

— Шшт! — запуши тя устните му с целувка. — Не ме изкушавай! Знаеш, че баба има нужда от мен.

— Знам, скъпа — отвърна той.

Взе ръката й и я поведе към верандата. Минаха покрай бюрото му и Лили се загледа в купчината книги и списания, които той беше заел от Джон. Личната библиотека на приятеля му беше цяла съкровищница. Сред многото други материали Лиам откри няколко издания на „Копея“ — най-престижното списание по ихтиология през деветнайсети век. Вътре имаше интересни научни статии за опазването на акулите и той беше прекарал цял ден над тях, за да открие някакво научно обяснение на феномена, който наблюдаваше от няколко дни — наличието на огромни количества дребна морска риба толкова близо до брега.

Излязоха навън и жадно вдишаха свежия нощен въздух. Скоро щеше да се зазори. Небето просветляваше, звездите приличаха на разпръснати диаманти върху тъмносиньо кадифе. Съзвездията образуваха своеобразна арка над разбиващите се в крайбрежните камъни вълни и осветяваха ефирните пръски, които сияеха като ореол около тях.

— Какво е това? — Лили посочи нещо, което се стрелкаше из водата и блестеше с цветовете на дъгата.

— Биолуминесценция — отвърна Лиам. — Морски същества, които произвеждат светлина.

— Също като светещите следи край Кейп Хоук.

— Права си, не са характерни за южните морета.

— Дали е възможни да е Нани — развълнувано попита тя. — Може би наистина е тръгнала с нас от Нова Скотия?

Той се загледа в светещите петна. И на него му се искаше да види белугата, колкото и невероятно да му изглеждаше, че може да измине целия дълъг път от Кейп Хоук до тук. Наистина, от няколко дни не успяваше да я засече на компютъра, но светлините пред тях доказваха, че наблизо има морски бозайници.

Те се приближиха към брега и ревът на океана стана оглушителен. Морето беше бурно и вълните носеха със себе си стотици медузи и малки сребърни рибки, които се опитваха да се задържат далеч от сушата.

— Колко силно бучи! — каза Лили, без да отмества поглед от океана.

— Това явление се нарича „Призрачни планини“.

— Какво значи това?

— Между Роуд Айланд и Блок Айланд има риф — обясни й Лиам. — Обикновено активността на океана по тези места е нормална и предвидима. Но в един от броевете на „Копея“ пише, че при определени условия в средата на сезона на ураганите — като сега — вятърът се обръща срещу течението и в резултат над рифа се образуват огромни вълни, които се наричат „Призрачни планини“.

— Все едно, че към нас препуска стадо диви коне — каза Лили, все още запленена от грохота на вълните.

— Така е. Понякога вълните могат да достигнат двайсет метра. Сърфистите ги обожават. Придвижват се до рифа, най-често с моторница или с джет, и от там се спускат по тях. Лошото е, че когато се появят Призрачните вълни, след тях пристигат и акулите.

Лили го прегърна. Тя знаеше, какво са за него акулите. Те застанаха толкова близо до брега, че усещаха солените капчици по лицата си. Брегът миришеше на риба от притока на морските мъници. Призрачните вълни внасяха смут в океана. Те привличаха големите северни видове — китове, акули и делфини, и изгонваха по-дребните риби на юга далеч от Гълфстрийм.

— Това ли е причината Нани да дойде на юг? — запита Лили.

— Така мисля — отвърна Лиам. — Големите вълни произвеждат храна за големите риби, каквато обикновено не се намира по тези места.

— Роуз смята, че Нани е тръгнала с нас, за да ни пази.

— Това също може да е истина, дори съм сигурен — засмя се той и я целуна по челото. Искаше му се Лили да не си отива.

— Надявам се тук да е на сигурно място — каза тя, без да откъсва поглед от морската стихия. От север се зададе голям траулер и направи остър завой. Познатите канадски знаци накараха Лиам да се вгледа по-внимателно в него.

— Става късно — каза тя. — Ще ми се да погледна още веднъж Роуз и тръгвам за Хабърд Пойнт.

— Не искам да си тръгваш. — Той веднага забрави за морето и кораба и я притисна към себе си. Целуна я веднъж и още веднъж в желанието си да я задържи малко по-дълго до себе си.

Отново влязоха в малката къща, за да постоят при Роуз.

Когато след два часа Лили се качи в колата и потегли, сърцето на Лиам сякаш спря. Искаше му се да я задържи, да не я пуска сама на мястото, което събуждаше в нея толкова страх и мрачни спомени. Никога досега, дори и в онзи ден, когато жестокият морски звяр уби брат му, не се бе чувствал толкова безсилен и объркан.



Патрик се чудеше какво да предприеме. Мариса го помоли да не се намесва и въпреки че имаше приятели в Балтимор, реши засега да не разпитва за Сам. Щеше му се да й помогне, но тя беше категорична.

Обаждането й го върна в Кейп Хоук и той започна да сънува северния град всяка нощ. Сънищата му бяха изпълнени с величествени борове, назъбени скали, бистри заливи, рисове със златисти неподвижни очи и Мариса. Вече трета нощ сънуваше как двамата, хванати за ръце, влизат във водата през една пробита в леда дупка и плуват рамо до рамо. Водата е топла и приятно гали телата им, а те се смеят, целуват се…

Патрик изстена и се събуди. Одеялото му беше на земята, той плуваше в пот, а сърцето му биеше в гърдите като птичка в клетка. Бавно дойде на себе си, седна на ръба на леглото и хвана главата си с ръце. Флора лежеше в кучешкото си легло и го гледаше с големите си кафяви очи.

— Можеш ли да разгадаваш сънища, моето момиче? — попита я той.

Тя мързеливо размаха опашка.

Нощта беше топла и тиха. Патрик взе бутилка минерална вода и се качи на палубата. Тук въздухът беше по-свеж. Седна, както си беше по шорти, и се остави на морския бриз да изсуши потта от тялото му. Сънят беше още пред очите му, толкова реален, че той се изненада да види, че се намира на борда на лодката си в Кънектикът вместо в снежните северни планини с Мариса.

Отпи от бутилката и вдигна глава. Звездите над него бяха по-ярки от всякога, приличаха на малки нажежени въгленчета в черната нощ. Патрик потърси Северната звезда. Зачуди се дали тя би могла да го отведе при Мариса. Това беше всичко, което му трябваше в този момент — да отвърже лодката си и да излезе в открито море. Старото корито беше достатъчно здраво и щеше да издържи на пътуването.

Патрик въздъхна дълбоко и реши да се върне в леглото. Знаеше, че ще мине много време, докато заспи отново. Когато беше малък, баба му му разказваше приказка за един ангел, който летял нощем над света. Разпервал белите си криле над градове и села, за да предпазва хората от всяко зло, да вдъхне надежда на нещастните и да върне изгубените души при близките им. Показваше му Млечния път и казваше, че това е сянката на ангела. Той наивно си пожела добрият ангел да събере отново Сам и Мариса.

— Пат, май взе да ти хлопа дъската! — бяха първите думи, които изрече на следващата сутрин, когато се събуди и продължи с няколко впечатляващи нецензурни израза. Може би ангелите помагаха на бабите, но ченгетата знаеха, че единственият начин една работа да бъде свършена е да си я свършиш сам.

Той извади телефона, набра номера на болница „Джон Хопкинс“ и поиска да го свържат със „Световно здраве“.

— Здравейте — каза той, когато от другата страна се чу женски глас. — Казвам се Патрик Мърфи.

— Слушам ви?

— Обаждам се във връзка с една ваша служителка, която е включена в състава на мисия в Перу. Можете ли да ми дадете някаква информация за местонахождението й?

— Вие член на семейството ли сте?

— Не, съвсем не! — побърза да отговори той и се намръщи. Не беше сигурен как ще реагира жената отсреща на „пенсиониран детектив“. Ами ако си спестеше думата „пенсиониран“? Спомни за Мариса и реши, че рискът си заслужава. — Вижте, аз съм от полицията в Кънектикът.