— Позволете ми да ви поканя на вечеря! — каза той.

— Но ние дори не се познаваме.

— Веднага ще ви се представя — Едуард Хънтър.

— Мара Джеймсън.

— Ето, че се познаваме — непринудено изрече той.

Мара отново се засмя. Пое лалетата от протегнатата му ръка, доближи ги до лицето си и вдъхна свежия им аромат. „Лалета през декември — колко щедро“ — помисли си тя.

— Моля те, Мара! — настоя той. — Не ме отпращай, преди да ми обещаеш, че ще излезеш с мен. Не съм изминал целия този път, за да ми откажеш!

— Целият този път?!

Усмивката отново цъфна на лицето му като по поръчка. За съжаление това го осъзна много по-късно. Тогава стоеше като вцепенена до вратата и трескаво обмисляше как да постъпи. Беше дошла във Вашингтон по работа, опитваше се да разшири бизнеса си, което беше от изключителна важност за нея, защото работата беше нейният живот. Но той се доближи толкова много до нея, че тя усети топлия му дъх по челото си и коленете й се подкосиха. Трудно й беше да устои на близостта му, на чаровната усмивка…

— Не разбивай сърцето ми, Мара! — каза той и хвана с ръце лицето й.

— Как мога да ви разбия сърцето? Та вие дори нямате представа коя съм аз — изрече дрезгаво тя, неспособна да откъсне поглед от зелените му очи.

— Знам много добре коя си! Ти си момичето, което ме накара да изкупя всичките червени лалета в магазина. Не съм правил това за никоя друга.

И я целуна.

Мара отвърна на целувката. Не се замисли, че познава този мъж едва от пет минути. Довери се на думите, на усмивката, на топлите му очи. И на цветята, разбира се. Колко струваше такъв огромен букет по Коледа? Десет долара? Петнайсет? Докато си припомняше тази първа среща, Лили се зачуди дали тогава не продаде целия си живот за букет от цветя извън сезона.

Наистина ли беше отседнал в хотела, или просто я беше проследил? Не разбра и сигурно никога нямаше да разбере. Но си спомни как изглеждаше тя онази вечер — облечена в елегантно черно палто от кашмир, с тежката златна верижка на врата, която някога беше висяла на часовника на дядо й, а на ушите — смарагдови обици. Искаше да впечатли клиентите от Джорджтаун и да им покаже, че е момиче със стил и пари. Едуард надуши парите. И най-вероятно беше чул името на хотела, докато го е съобщавала на шофьора на таксито.

Лили се уви още по-плътно в одеялото. Погледна лунната пътека, която приличаше на златна река между два черни бряга. Колко яростно беше бранила сърцето си от любовта и колко лесно падна в клопката на Едуард! Той опустоши душата й. След него вече нямаше любов от пръв поглед, нямаше дива страст, която помита всичко пред себе си.

С Лиам всичко беше съвсем различно. Чувствата й узряваха бавно, като семе, което с всяка година от живота на Роуз пускаше все по-дълбоки корени, за да се превърне в голямо стабилно дърво с прекрасни плодове. В началото се страхуваше от него, но постепенно любовта му смекчи сърцето й. Ако беше малко по-нетърпелив, ако беше направил само един прибързан ход, Лили щеше отново да се свие в черупката си. Но той видя наранената й душа и остави всичко в нейни ръце, даде й време да го опознае и да реши сама.

Споменът за Лиам я върна в настоящето. Три дни далече от него и Роуз бяха твърде много. Усети липсата им толкова болезнено, че към полунощ не издържа — захвърли одеялото, облече се, извади от чантата ключовете от колата на баба си и забърза по каменните стълби.

Улицата беше тиха и пуста. Вечерта Тара и Бей наминаха, за да са сигурни, че с нея всичко е наред, но от Едуард нямаше никакъв знак и те се прибраха по домовете си. Кварталът заспиваше. Лили провери из джобовете си за картата, която й бе нарисувал Лиам, и подкара по крайречната улица към шосе Л-95. Свали стъклата на прозорците и включи радиото. От апарата се разнесе гласът на Бони Райт и тя запя заедно с нея. Увеличи скоростта и се наслади на топлия вятър, който изпълни колата с мирис на море. На излизане от Хабърд Пойнт в огледалото за обратно виждане се мерна кола. Тя я забеляза и стомахът й се сви. Колата се движеше плътно зад нея. Ами ако правеше грешка? Ако водеше някой репортер или дори самия Едуард при Роуз?

Лили продължи да кара, готова всеки момент да смени посоката, но малко преди Ню Ингланд колата зад нея се изгуби. Продължи да се взира в огледалото, но освен обичайния за това време на денонощието поток от камиони на пътя не се виждаше друг автомобил. Пулсът й възвърна нормалния си ритъм и тя отново усети радостта от предстоящата среща. Потърси телефона си, за да предупреди Лиам, но погледна часовника и се отказа. Беше късно, минаваше полунощ. По-добре да му даде малко време за почивка, преди да се видят.

Продължи да си тананика заедно с радиото. Обхваната от нетърпение да прегърне любимите си хора, забрави да поглежда назад и не видя колата, която продължаваше да я следва половин километър по-назад.



Лиам не можеше да заспи. От часове се въртеше в леглото и събираше чаршафите на топка, когато дочу шум от стъпки по дървената веранда. Надигна се и погледна през прозореца. Лампата пред външната врата не светеше, но сиянието на лунния диск беше достатъчно, за да види човека, който притича през верандата. И преди да го разпознае, усети със сърцето си кой може да бъде отвън.

С един скок се намери до вратата и я отвори. Пред него стоеше Лили с разпилени от морския вятър коси, а очите й светеха като въглени в нощния мрак. Те се хвърлиха един към друг в дълга безмълвна прегръдка. Нямаше нужда от думи. Достатъчно беше, че тя е тук, притисната до гърдите му, за да се почувства спокоен, умиротворен, като у дома. Нямаше значение, че се намираха в тази чужда и за двамата къща, на хиляди километри от Кейп Хоук — за него домът беше там, където беше Лили. Единственото важно нещо беше, че тя беше тук.

Жаждата за физическа близост все още беше много силна между тях. Лиам се влюби в нея още първия ден, в който я видя, но внимаваше да не издаде чувствата си, изчакваше да заздравеят раните в душата й. Девет години беше неотлъчно до нея, винаги готов да помогне, да я успокои и подкрепи. Но всичко между тях се случи едва в началото на лятото, когато отиваха към Бостън за последната животоспасяваща операция на Роуз. Тогава за пръв път осъзнаха, че не става дума само за живота на Роуз. Не можеха да живеят един без друг и повече не искаха да го крият. За него Лили и Роуз бяха всичко, за което бе мечтал, и всеки изминал ден засилваше любовта му.

— Не можех да стоя далеч от вас — прошепна Лили.

— Щастлив съм, че си тук!

Тя отметна разпилените по лицето си коси и го погледна с любов. Той я целуна по врата и по брадичката. Кожата й имаше вкус на море и още нещо, мило и свое, от което кръвта му кипна. Но щом влязоха в стаята, тя отиде до прозореца и се загледа навън. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита Лиам.

— Не знам — поколеба се тя. — Стори ми се, че когато напусках залива, една кола ме последва.

— Ще проверя. — Той се запъти към вратата, но тя го задържа и отново го целуна.

Желанието да я има го завладя, усети как страстта разпалва тялото му, но Лиам знаеше, че тя иска друго. Погледна я в очите и се увери, че е прав.

— Ела! — прошепна той, хвана я за ръка и я поведе към стаята на Роуз.

— Моята Роузи! — промълви Лили, щом влязоха.

— Мъчно й е за теб, но иначе е добре.

Тя коленичи до леглото. Целуна я леко по косата и огледа шевовете, за да се убеди, че зарастват правилно. Както обикновено лявата й ръка инстинктивно предпазваше мястото около ключицата, където беше извършена интервенцията. Лили внимателно я отмести. Роуз не се събуди, само въздъхна блажено, сякаш усещаше майчините грижи в съня си.

Лили оправи свлечените на земята завивки, целуна я още веднъж и двамата излязоха на пръсти от стаята. Лиам запали лампата във всекидневната и тя огледа помещението. Гарнитурата беше стара, с избеляла кретонена тапицерия. По стените имаше морски карти на Нарагансит Вей и близките острови. Лавиците бяха натъпкани със списания по океанография и справочна литература. Имаше и един старинен телескоп с медна стойка, насочен към океана. Лили оглеждаше внимателно всяко кътче от стаята, искаше да знае всичко за мястото, което сега беше дом на дъщеря й. Най-накрая любопитството й беше удовлетворено и успокоена от видяното, тя се хвърли на гърдите на Лиам.

Той я притисна до себе си със здравата си ръка и вдъхна дълбоко аромата на влажната й кожа. Усети върха на пръстите й по лицето си и затвори очи, за да се наслади на нежното докосване. Изведнъж се сепна. Дали не прибързваше? Може би тя искаше да поговори с него, преди да си легнат. Посегна да запали лампата, но тя хвана ръката му и меките й устни отново се долепиха до неговите.

Лиам я поведе към спалнята. Опитваше се да запази спокойствие, да й покаже, че преди всичко е неин приятел, а после любовник, защото разбираше колко й е трудно сама, разделена от Роуз и изплашена за живота на баба си. Искаше му се да я зарази със своята увереност и хладнокръвие, но изгаряше от вълнение. Сякаш беше седемнайсетгодишен хлапак, който няма търпение да вкара любимата си в леглото.

Лили го целуна, изгори устните му с дъха си и продължи да го обсипва с целувки. Сърцето на Лиам щеше да се пръсне от напрежение. Кожата му пламна и той почти забрави да диша, докато тя разкопчаваше ризата, плъзгаше ръце по тялото му и галеше гладката му кожа. Притисна бедрата си към неговите, дишането й стана учестено и двамата се хвърлиха на леглото.