После подхвана Концерт за цигулка номер 3 от Моцарт. Спомни си колко се възхищаваше на малката си сестра заради лекотата, с която разчиташе сложните партитури, сякаш самата тя ги беше писала. Сам беше благословена с музика, пееше още преди да може да говори. На две години се приспиваше самичка с песни. Лежеше в леглото си и припяваше: „Ми, ми, ми, ми…“, винаги в тон и винаги в такт.

И Мариса имаше хубав глас. Когато сестра й проговори, нямаше по-щастлив човек от нея. Двете започнаха да пеят, играеха свързани с музиката игри, измисляха песни за родителите си и за тях самите.

Сам свиреше и пееше като ангел. На четири години можеше без проблем да хване всяка мелодия на пианото.

Мариса я научи на всичко, което самата тя знаеше, и не след дълго Сам стана по-добрата.

Двете сестри обичаха да седят на задната веранда и да свирят на лунна светлина. Понякога бяха готови да свирят до сутринта само за да бъдат заедно. Лъковете им се движеха в пълен синхрон, мелодията излизаше чиста и ясна и Мариса благодареше на съдбата, че има сестра, с която обичат да правят едни и същи неща.

— Можем да правим това цял живот — беше казала тя, когато навърши девет и още се наричаше Пати.

— Какво имаш предвид? — попита Сам.

— Никой друг не знае нашите песни… Можем да ги свирим, докато остареем.

— Ами ако се разделим?

— Няма да се разделяме!

— Понякога сестрите го правят.

— Тогава — беше казала тя — ще сключим договор. Ако някога се разделим, всяко лято ще се събираме и ще продължаваме да свирим.

— Обещаваш ли?

— Обещавам! — тържествено бе отговорила тя и двете се заклеха пред изгряващата над главите им луна.

Дълго време след това не се наложи да си спомнят за това обещание. Бяха една до друга през лятото, както и през всеки друг сезон. Най-трудният им момент беше, когато Мариса завърши гимназия една година преди Сам и трябваше да замине за Балтимор, за да продължи образованието си в медицинското училище. Сам трябваше да остане в гимназията и се наложи да се разделят. Но още на другата година се премести при нея и нещата продължиха както преди.

Обучението беше скъпо и те трябваше да помислят за допълнителни доходи. В края на всяка седмица грабваха цигулките и тръгваха по ирландските барове да свирят, за да платят таксите си. Станаха любимки на публиката в „Кръчмата на Моли“, „Речният камък“, „Бирената къща на Морън“. В съботните вечери там се събираха младежи. Идваха да си попеят и да потанцуват ирландски танци. Те обожаваха музиката на двете сестри.

Сам и Мариса нарекоха дуета си „Падналите ангели“, понеже смятаха, че е по-реалистично, а и по-забавно, да бъдат грешни. Но истината беше, че Мариса наистина мислеше сестра си за ангел. Тя беше невинна и мила, готова да дари всекиму усмивка. Грижеше се с любов за пациентите, раздаваше се без остатък. Музиката беше нейният отдушник. Даваше й възможност да освободи сърцето си от човешката болка, която събираше през седмицата в болницата. И двете горяха в работата си.

След дипломирането двете започнаха работа в балтиморската болница. Работеха много, понякога до пълно изтощение. Един ден решиха да си вземат отпуск и отидоха до Париж да се позабавляват. Цял следобед се разхождаха из улиците, обикаляха забележителностите и накрая, капнали от умора, седнаха да изпият по чаша вино на брега на Сена. Един мъж седеше на съседната маса. Беше мускулест, леко загорял, с тъмна коса, хваната на опашка. Носеше тъмни очила и черен кожен елек без ръкави, който очертаваше силно и мускулесто тяло. Това беше рок звездата Боно. Мариса и Сам се влюбиха в него от пръв поглед. Почерпиха го с питие, после още едно и скоро той се премести на тяхната маса. Вечерта продължи типично по ирландски: много приказки, много храна за душата и много вино. Боно пушеше като комин. Сам също запали, за да му прави компания. От своя страна той се възхити на готовността й да работи дори и в най-забутаното кътче на света, за да помага на болните и бедните.

Вдигнаха тост за бедните, за богатите, за Ирландия, Америка, Елвис, музиката, поезията, секса и падналите ангели.

— А сега за Дева Мария — извика Боно и се чукна за пореден път със сестрите. — Да ни донесе световен мир и да напълни стадионите с публика на концертите ни.

— Второто й име е Мери. — Сам посочи към Мариса.

— Това е име, което се запомня — каза той. — Мери! Или пък някоя негова версия — Мариана, Мойра, Мариса…

— Мариса! Вече ще те наричам така! — възкликна Сам и очите й светнаха. — Край с Пати!

Години по-късно, когато й се наложи да бяга и да крие самоличността си, Мариса прие това име.

На раздяла Боно им стисна сърдечно ръцете. Миришеше на цигари, пот и одеколон и приличаше на Сейнт Емилиян. Пръстите му бяха груби и удебелени от непрекъснатия допир със струните на китарата и те не искаха да го пуснат, преди да получат поне по една целувка.

— Никога няма да забравя тази вечер! — промълви Сам, когато най-после се отправиха към хотела покрай ярките светлинки над Сена, които превръщаха целия град в златна градина. Нощта беше толкова красива, че изглеждаше вълшебна, сякаш градът искаше да ги омагьоса и да открадне сърцата им. Мариса хвана сестра си под ръка.

— Това, което каза… — започна тя, — че искаш да работиш за Световната здравна организация… Звучеше, сякаш наистина искаш.

— Знаеш, че го искам — прегърна я Сам, — но не знам как ще живея без теб.

Стана така, че Мариса замина първа. Сам наистина се свърза със Световната здравна организация чрез болница „Джон Хопкинс“ и скоро започна да пътува с техни екипи. Не непрекъснато — един-два пъти в годината. Но сестрите продължаваха да свирят и да живеят заедно в една порутена къща близо до пристанището на Балтимор, докато Мариса се омъжи и замина за Бостън.

Тогава се сетиха за обещанието, което си дадоха като деца на задната веранда на родната им къща. Не беше трудно да го спазват. Сам харесваше първия й съпруг и беше на седмото небе, когато разбра, че ще става леля. Раждането на Джесика ги сближи още повече и изглеждаше, че нищо на този свят не може да ги раздели.

— Това, което свириш, е много хубаво, мамо! — прекъсна мислите й Джесика. — Какво е?

— Моцарт — отвърна Мариса.

— Не звучи като нашата музика.

— Така е, писано е за класическа цигулка.

Джесика се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива да чуе майка си да свири отново, че Мариса се почувства виновна, дето я бе лишавала от това удоволствие.

— Как ги различаваш?

— Джес — погледна я майка й, — знаеш разликата не по-зле от мен.

Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи, защото леля й беше тази, която я научи.

— Между двата инструмента няма никаква разлика — каза майка й. — Всичко зависи от начина на свирене.

— Класическата цигулка се слуша с ума, а нашата — със сърцето — продължи мисълта й Джесика, но Мариса можеше да се закълне, че чува гласа на Сам. Тя често цитираше старата госпожица Тили Лонерган, най-добрата цигуларка в Балтимор, и Джеси беше запомнила всяка дума.

— И класическата има струни, и нашата има струни — продължи дъщеря й. — С класическата свириш седнал, а с нашата трябва да си прав…

Тези различия обикновено я разсмиваха, но този път беше различно. Сълзите потекоха по страните й.

— Ох, миличка…

— Мамо, защо леля не иска да дойде?

— Не знам, Джеси, но това направо ме влудява — изпъшка Мариса и я притегли към себе си.

Момичето се притисна към гърдите й и захлипа. Мариса се ядоса на себе си. Защо й трябваше да вади цигулката? Добре си беше в килера.

— Не плачи, скъпа. Сам не се сърди на теб! — прошепна и зарови пръсти в косите й. — Не се разстройвай!

— Тя никога няма да забрави какво се случи — изплака Джесика. — Иначе щеше да е тук сега.

Мариса усети остра болка в сърцето. Сам не можеше да й прости, това беше ясно, но защо наказваше Джесика? Тя зареди утешителни думи, повтори няколко пъти, че всичко ще бъде наред, че леля й непременно ще пише или ще се обади, щом се върне в Щатите. Но и тя се измъчваше, колкото и да се мъчеше да покаже, че е спокойна. И реши твърдо — трябва да намери начин да каже на Сам какво им причинява.

Джесика вдигна глава, взе цигулката и лъка и ги сложи в ръцете на майка си. В очите й се четеше молба и Мариса си припомни как след смъртта на баща й, единствено музиката можеше да я успокои. Пое цигулката и й се усмихна:

— Какво искаш да ти изсвиря?

— „Ела на Хълма“.

Тя кимна. Знаеше, че ще бъде тази песен. Прокара лъка по струните и поде старата сантиментална мелодия. Джесика затвори очи. Мариса свиреше, загледана в лицето на дъщеря си. Чертите й бяха нежни и деликатни, изглеждаше толкова млада и невинна. Сякаш виждаше Сам, когато беше на нейните години.

Можеше ли наистина да се е случило нещо със сестра й? Някакъв инцидент, нещо в тази дива страна Перу? Нищо не се бе случило, тръсна глава Мариса. Просто си затваряше очите пред очевидната истина, която дори и Джесика беше прозряла — Сам не искаше да ги вижда повече.

Замисли се за Патрик Мърфи. Запозна се с него преди месец. Издирвал Лили години наред и най-накрая я открил в Кейп Хоук. Стори й се толкова стабилен, толкова упорит, десет години не се отказал да я търси. Можеше да му се обади и да го помоли за съдействие. Само да провери дали Сам е добре.