— А да не знае как изглежда правнучката й, да не може да я прегърне — допълни Лили и въздъхна. — Често се питам как се е чувствала веднага след като избягах. Сигурно й е било много трудно.

— На всички ни беше трудно — отвърна приятелката й и отново се загледа в нея, сякаш й трябваха още доказателства, че тя е жива и здрава и седи до тях, както едно време. — Не можехме да понесем изчезването ти, не можехме да го преживеем.

— Организирахме нощно бдение на брега — заговори Тара. — Плажът беше пълен с народ. Бяха минали няколко дни от изчезването ти и всички бяхме изтощени и отчаяни от безрезултатното търсене.

— Много съжалявам! — промълви Лили.

— Мийви излезе пред нас и говори на хората. Знам, че звучи налудничаво, но ми се иска да можеше да ни видиш тогава, да усетиш колко много те обичахме всички. Хабърд Пойнт страдаше за теб.

— Всички държахме свещи в ръцете си — припомни си Бей. — Чакахме Мийви. Тя се зададе по пътя, дето минава зад жълтата къща. Беше облечена в дълга рокля, която ми се стори позната. Едва когато прекоси мостчето, разбрах откъде я помня. Беше същата рокля, която носеше на сватбата ти.

— Онази, жълтата — каза Лили. За миг си представи как баба й, облечена в рокля от жълт шифон и с красива панамена шапка върви към нея. Сините й очи блестят, а на устните й грее щастлива усмивка.

— Очите й бяха зачервени — припомняше си Бей. — Очевидно беше плакала цял ден. Клара я държеше под ръка. Всички се скупчихме около тях. Баба ти спря до брега, обърна се към океана и зарида. Толкова много плака, Мар… Лили, изплака си душата.

— Толкова съжалявам, че трябваше да преживее всичко това — изхълца Лили. Пред очите й се появи Мийви, потънала в сълзи и скръб. Тя знаеше, че Лили е жива, но това, което е разбило сърцето й, е била мисълта, че няма да я види никога вече.

— Някой подаде сигнал, не съм сигурна кой, но един от нас запали свещ и я вдигна нагоре. Всички започнахме да ги палим една от друга. След няколко минути целият плаж пулсираше от хиляди малки огньове. Над нас небосводът също пламтеше, осеян с безброй звезди.

— Тя се качи на една от белите скамейки на алеята — подхвана Тара. — Ние с Бей бяхме плътно до нея. Страхувахме се да не падне. Очаквахме да призове хората да продължат да те търсят, но тя не го направи. Продължи да се взира безмълвно в морето, а сълзите мокреха лицето й.

— Всички мълчахме — каза Бей. — Настъпи пълна тишина, чуваше се единствено плясъкът на вълните. Чакахме със затаен дъх какво ще ни каже тя.

— Помня всяка нейна дума — изрече Тара. — Започна така: „Всички вие сте тук, защото обичате моето момиче. Мара е добра и мила и заслужава да бъде обичана, а не…“ и не издържа. Двете с Бей я подхванахме, помогнахме й да слезе от пейката и я заведохме у вас.

— Едуард сигурно е обезумял, като е разбрал, че си се върнала — каза Бей. — Знаеш ли, че те обяви за мъртва? И подаде документи за анулиране на брака ви.

— Мисля, че той е причината да се върна.

— Какво имаш предвид? — изненада се приятелката й.

— Сигурна съм, че е направил нещо на баба.

— Но… защо едва сега? — вдигна вежди Тара.

— Едуард е търпелив — поясни мрачно Лили. — Това е характерно за него — да изчака и да нанесе удара си, когато го очакваш най-малко. Наказал я е, но не само заради мен. Най-големият й грях е, че тя първа разбра кой е Едуард Хънтър. Прозря истинската му същност под маската на образцов съпруг.

— Трябва да сме сигурни, че няма да те нарани — обади се Тара и потърси с поглед Бей. — Ще се редуваме и ще те пазим, няма да му позволим да те докосне и с пръст.

— Сигурна съм, че Дани и Джо ще ни помогнат — каза Бей. Дани и Джо бяха техните съпрузи.

— Не е нужно да правите това за мен — поклати глава Лили, но дълбоко в себе си почувства облекчение.

— Не се дърпай, Лили. Той разрушава всичко, до което се докосне — каза Тара и в очите й блесна омраза.

— Да — съгласи се Лили. — В Кейп Хоук срещах една жена, която го познава така добре, както и аз. Омъжила се е за него, след като аз избягах.

— Ха! — плесна с ръце Тара. — Какво съвпадение!

— И по ирония на съдбата станахме приятелки. В началото си споделяхме за него, без да знаем, че говорим за един и същ човек. Тя го наричаше Тед, но все едно, че ми разказваше за Едуард. Събрахме две и две и открихме, че злодеят е един.

— Доволна съм, че не си била сама — обади се Бей, — имала си с кого да споделиш.

— Кейп Хоук е чудесен град — усмихна се Лили. — Вие двете много ми липсвахте, не минаваше ден да не мисля за вас и за Хабърд Пойнт, но там се запознах с много силни и мъдри жени. Двете с Мариса имахме щастието да се сприятелим с тях.

Докато разказваше за новия си дом, гърлото й се сви и тя обърна глава към прозореца. Листенцата на розовите храсти бършеха стъклото на прозореца. Заливът зад тях синееше, чайките вдигаха врява до бога, а морската пяна се диплеше по вълните като сребърна дантела. Но мислите на Лили бяха при китовете, които играеха във водите на Кейп Хоук, при Нани, талисмана на Севера, който това лято беше доплувал чак до Лонг Айланд. Спомни си за чудесния подарък, който семейство Нийл направи на Роуз за рождения й ден — разходка из океана на една от лодките им.

Колко много любов получи нейното момиче през онзи ден. Присъстваха всичките й приятелки и всички приятелки на Лили. Беше точно преди последната й операция и малката им къщичка се изпълни с усмихнати ескимоски лица на майки, сестри и дъщери. Всички дойдоха да й вдъхнат кураж. Този следобед Мариса отпусна сърцето си и й довери неща, които не беше споделяла с никого досега. Лили дълго я държа в обятията си, уверявайки я, че всичко ще се оправи.

Какво ли правеше тя сега? Дали поддържаше връзка с Патрик? Беше очевидно, че между тях започна нещо, но Мариса се страхуваше. Лили я разбираше напълно. Когато напусна Едуард, самата тя бе толкова наплашена, че не вярваше някога да обича пак. Но Лиам й помогна да преодолее всичко и отново да открие любовта. Много й се искаше и с Мариса да стане така.

Отвън една кола форсира двигателя, за да изкачи хълма, и сърцето й подскочи. Изведнъж ароматът на рози стана толкова силен, че я задуши. Тя беше казала на Мариса, че всичко ще се оправи. Ами ако не беше така? Ако сега Едуард я наблюдаваше отнякъде и кроеше планове да открадне отново живота й?

Бей усети тревогата й и я прегърна:

— Спокойно, Лили! Всичко ще бъде наред!

— Едуард може да бъде много търпелив — прошепна тя и потръпна.

— Тогава и ние ще бъдем търпеливи и ще го чакаме — заяви решително Тара.

Лили се заслуша в тиктакането на часовника, което идваше от кухнята. Времето течеше. Едуард щеше да дойде, не се съмняваше в това. Молеше се само приятелките й да са до нея, когато се появи.

Шеста глава

Цигулката беше в килера, забутана зад купища куфари и зимни обувки. Мариса трябваше да прерови всеки рафт, за да я открие. Докато разместваше, един голям кашон със зимни ръкавици падна и едва не се изсипа върху главата й. Най-накрая, след дълга борба с кашони, торби и кутии, тя напипа кожения калъф и доволно изпъшка.

Избърса прахта с една от разпилените по пода ръкавици, и се загледа в черния релеф на кожения капак. Внимателно пъхна ключето в дупката и ръцете й затрепериха от вълнение. Повдигна капака и огледа инструмента. Времето си беше казало думата. Лакът беше надраскан. На места липсваха цели парчета и отдолу се показваше основата от черешово дърво.

Мариса издуха праха и както винаги се захласна по красотата на изящната й формата! Леко подръпна струните и се заслуша в най-прекрасния звук, който някога беше чувала.

Колко много й липсваше музиката! Още вчера, когато се докосна до китарата на онази жена в магазина, тя зажадува за цигулката си. Не, не беше вчера, а от мига, в който Джесика я попита дали музиката е още в сърцето й.

Когато заживя с Тед, Мариса престана да свири. Това не стана изведнъж. Отначало той се преструваше, че обича да я слуша, докато свири. Молеше я да му изпее негови любими песни и тя с радост изпълняваше желанията му. Но с течение на времето нещата се промениха. Мариса започваше да свири и той веднага я прекъсваше под претекст, че му пречи да се концентрира или че го боли главата. Казваше, че музиката му пречи да мисли. Веднъж вместо „музика“ каза „шум“. Тя прибра инструмента в калъфа и повече не го отвори.

Мариса свиреше от дете. Обичаше цигулката си, обичаше да усеща напрежението на струните под пръстите и да прокарва лъка по тях. И сега, когато я сложи отново под брадичката си, усети как музиката се завръща в нея с пълна сила. Нагласи пръсти и леко подхвана „Ела на хълма“ — любимата песен на Сам.

Нежните звуци се разнесоха из стаята и очите й се напълниха със сълзи. Колко много се бяха отдалечили двете сестри една от друга през последните няколко години! И колко сложно беше да намерят отново път към сърцата си! Колкото повече обичаш един човек, толкова по-трудно е да му простиш и да се върнеш при него.

Но Мариса не губеше надежда. Ето, музиката се завърна при нея и тя свиреше, сякаш никога не е прекъсвала. Значи и за хората не беше късно да се намерят отново.

Тя засвири песните, които двете със Сам изпълняваха като деца: „Мери има малка лампа“, „Падна лондонският мост“, „Блести, блести, моя звездичке“, „Малката лодка“. Свиреше и си представяше, че Сам е до нея и й се усмихва насърчително.