„Ола на всички,

Пиша ви от Перу. Намирам се в Икуитос, в района на Амазония. Тук е горещо, влажно и непрекъснато вали. Напирам се в най-пренаселения, беден и живописен район на страната.

Вчера организирахме медицински пункт в училището. Непрекъснато раздаваме противопаразитни медикаменти и витамини. Недохранването е основен източник на болести по тези места.

Успяхме да осигурим детски хирург и педиатър. Имаме стоматологичен екип, който вече успя да извади хиляди зъби. Чакаме още двама терапевти, но имаме огромна нужда и от дерматолог.

Аз обзаведох акушеро-гинекологичен кабинет. Вече прегледах двайсетина жени. Много от бременните са още деца. Регистрирах здрави жени с нормална бременност. Едно от момичетата, изглежда, има хепатит, друга е с бъбречно заболяване, но и двете нямат пари за специализирано лечение. С какво ли ще се сблъскаме утре?

Откакто съм в тази страна, започвам да ценя повече нашия свят.

Адиос засега:

Сам.“

Джесика въздъхна и отвори следващото: „Перу, последни новини“. Беше получено преди две седмици в отговор на писмото на майка й, в което напомняше на Сам, че фестивалът на музиката започва скоро и че се надява двете отново да се качат на сцената, и да стоплят сърцата си с музика, както в доброто старо време:

„Ола,

Часът е 7.30 сутринта. Още един ден в джунглите и бедняшките райони. Вчера беше невероятен ден. Нашата подвижна клиника стигна до едно село с къщи на кокили. Мислех, че вече нищо не може да ни учуди в тази страна, но снощи преживяхме истински екшън, който разстрои работата ни. Бяхме нападнати и ограбени. Трябваше да се погрижим за ранените и да огледаме загубите, и не сме спали цяла нощ. От днес ще се движим навсякъде с полицейски ескорт.

Предоставиха ни преводачи — две страхотни момчета, студенти. С тяхна помощ вчера прегледахме четирийсет души. Цял ден раздавахме витамини, лекарства за обезпаразитяване и правехме електрокардиограми. Погрижихме се за няколко човека с високо кръвно и други с катаракта и дерматологични проблеми. Две жени са с остър ревматоиден артрит. Тук всяка втора жена е с болки в гърба или с главоболие. Това е разбираемо, като се има предвид, че раждат по шест-осем деца без медицинска помощ, работят всеки ден на пазара и нямат никакви удобства. Удивена съм от издръжливостта им. Вчера дойде една жена, на която шест от седемте й деца са умрели от инфекции и различни инциденти. Други бременни са съвсем здрави, като изключим факта, че са на по дванайсет-тринайсет години. За тях раждането ще е голям риск. Тук жените влизат в менопауза около четирийсетте. Ако имаха някакви пари, можеха да се погрижат за себе си…

Иначе екипът ни е страхотен. Момчетата се погрижиха за много сакати хора, изработиха сума дървени крака, зъболекарите вадят зъби по цял ден, хирурзите не спират да работят.

Трябва да привършвам, екипът ме чака. Тръгваме по реката, за да посетим някои по-отдалечени села. Утре ще работим там и после се отправям към дома…

Животът ще бъде прекрасен… някога.

Сам“

„Отправям се към дома.“ Какво ли означаваше това? Джесика прочете писмото още веднъж и после още няколко пъти. Наистина ли леля Сам щеше да се прибере направо в Балтимор и нямаше да дойде за фестивала? Нямаше да дойде да види единствената си сестра и единствената си племенница!? Не, поклати глава, тя не би го направила! Не и нейната леля!

Продължи да се взира в думите на екрана, когато ненадейно откри нещо. Беше толкова нелогично и странно, че стомахът я заболя още по-силно. Писмото беше адресирано до всеки един от познатите на леля й. Името на майка й беше само едно от многото в дългия списък в горния ъгъл на страницата. Сякаш не ставаше дума за сестра й, а за случаен познат. Тривиален жест на любезност без конкретен адресат.

Джесика стисна очи, за да спре напиращите сълзи, но не се сдържа. Заплака, не защото си помисли, че леля й не се интересува от тях. Напротив, сигурно мислеше за тях прекалено много и се тревожеше и за двете. Сам криеше нещо, което беше болезнено и за нея самата, момичето беше сигурно в това, защото самото то бе изпитвало такава болка, когато баща му почина. Тогава му беше толкова трудно, че дори името му не искаше да произнесе.

Погледна към Мариса, която все още се възхищаваше на китарата на непознатата жена, и си помисли, че майка й греши за музиката. Понякога тя напуска сърцето ти. Може би все още се крие някъде дълбоко в теб, но каква полза, ако не можеш да я чуеш?

Погледна през отворената врата на магазина. Погледът й премина през хотела, където състезанието между музикантите вече набираше ход, но не се спря там. Продължи през скалите на Кейп Хоук, издигна се нагоре и се спря на синьото августовско небе. Ех, ако можеше да изпрати една песен по въздуха чак до Перу! Да превърне нотите в крила на птици, за да отлетят при леля й и да я помолят да се върне при семейството си!



През следващите няколко дни животът на Лили се преобърна. Тя жадуваше да бъде с Роуз и Лиам, но единственото, което можеше да направи, беше да се бори с лошите телефонни връзки, за да чуе поне гласовете им. Сега стискаше с всички сили апарата и слушаше разказа на Роуз за голямата къща и красивия залив в Роуд Айланд. Дъщеря й развълнувано взе да обяснява нещо, дето се било случило на плажа — водата вряла от хиляди сребърни рибки и Лиам се чудел дали виновната за тази суматоха не е Нани, която е доплувала до залива и ги е уплашила.

Заслушана в любимия глас, Лили погледна към хълма и видя Тара О’Тул и Бей Маккейб, приятелките си от детинство. Прати въздушна целувка на дъщеря си и затвори телефона. Тара и Бей спряха пред тях, подпряха велосипедите на каменната стена при отбивката и се втурнаха в двора.

— Истина е! Истина е! — закрещя Бей. — Ти си се върнала!

— Боже мой — изписка Тара, сграбчи я в прегръдките си и силно я залюля. Остана дълго притисната до нея, за да се увери, че това наистина е нейната Мара.

Лили хвана здраво и двете и не ги пусна, докато обичта им не се просмука чак до мозъка на костите й.

Много вода беше изтекла през тези девет години. Животът на Лили беше коренно променен. Нямаше ги вече трите босоноги хлапета, които от сутрин до вечер се ровеха в мокрия пясък на брега. Сега самите те вече имаха деца. Тара и Бей не можеха да се наприказват. Искаха да й разкажат всичко, да наваксат пропуснатите години. Лили попиваше всяка думичка за живота им, за децата им и мислите й неволно се връщаха при нейната Роуз.

— Нямаш представа какво беше тук, когато изчезна — каза Тара и посочи към жълтите гумени ботуши, които се подаваха през отворената врата на къщата. — Ботушите и якето ти бяха на първа страница на всеки вестник в щата. Как успя да се скриеш толкова добре с тези жълти ботуши на краката? Сякаш потъна в земя.

— Горе-долу така беше — избърса сълзите си Лили.

— Ние с Тара участвахме в групата по издирването ти. Дойдоха стотици доброволци, цял Хабърд Пойнт беше на крак онази нощ. Преровихме всичко наоколо — плажа, гората, Литъл Бийч. Стигнахме чак до индианското гробище. Имаше хора от Блек Хол, че и от по-далече.

— Питахме се — обади се Тара — дали не си решила да си отидеш завинаги…

— Ох, Тара…

— Кой би те обвинил? — Бей стисна ръката й. — Ти криеше от всички, но ние знаехме какво става у вас.

Лили не отговори. Просто стоеше, гледаше двете жени пред себе си и се радваше на приятелството, оцеляло след толкова много години.

— Ти чакаше бебе, когато се случи това — каза Тара. — Трябва да си била напълно отчаяна, за да избягаш точно преди раждането. Мара… Лили, не е нужно да ни обясняваш, радвам се, че се отърва от онзи… Ох, мила, горкото бебче!

Сърцето на Лили подскочи. По лицето й избиха червени нетна, тя се загледа в клоните на близките дървета, за да избегне очите на Бей и Тара. Уплаши се, че ще разберат, че ги лъже. Да им каже ли? Беше ли безопасно? Знаеше, че единственият шанс да предпази Роуз от Едуард е да крие, че има дъщеря, но как да скриеш такова нещо от най-добрите си приятелки? Те бяха толкова мили, обичаха я и в крайна сметка, също бяха майки. Реши да говори и пое дълбоко въздух:

— Искам да ми обещаете, че няма да кажете на никого, ама наистина на никого, това, което ще ви споделя!

— За какво, Лили? — попита Тара.

Очите на Бей светнаха и Лили можеше да се закълне, че тя се досеща за какво става въпрос.

— Аз… имам дъщеря — прошепна.

— Лили! — ахна Тара. — Това е прекрасно!

— Нямам търпение да ви запозная с нея, но тя не е тук. Скрих я в Роуд Айланд, за да не я открие Едуард.

— Правилно — съгласи се Бей. — Дръж я далеч от него. Как се казва?

— Роуз.

Бей плесна с ръце и се усмихна:

— Какво красиво име!

— Кръстих я така заради баба и нейната розова гради на. Мийви ми липсваше много, през цялото време са тревожех за нея.

— Тя знае ли?

Лили кимна:

— Веднага след раждането на Роуз й се обадих. Намерих я у чичо, в Провидънс. Не можех да звъня у нас, мислех, че подслушват телефона. Знаех, че от месеци планират тържество за седемдесетгодишнината му, и се обадих точно на рождения ден. Нямаше начин баба да не е там, все пак той е единственият й брат.

— Как ли го е преживяла… — замисли се Бей. — Да знае, че е прабаба…