— Мъчно ми е за мама — неочаквано каза тя.

— И на мен — отвърна бързо той и Роуз разбра защо не му се занимаваше с Нани сега.

— Дали ще дойде скоро?

— Точно в момента трябва да се погрижи за баба си, Роуз. Сигурен съм, че ще ни извика веднага щом се увери, че всичко е наред.

Роуз кимна с разбиране. Беше убедена, че на света няма друг, който може да се грижи по-добре за болен човек от майка й. Тя знаеше, че се е родила с четири дефекта на сърцето. Кожата й била синя като индиго, понеже не можела да поема достатъчно кислород. Лили й беше разказала всичко, за да й обясни защо е много по-дребна от връстниците си и защо връхчетата на пръстите й са деформирани.

Тя погледна крадешком към изкуствената ръка на Лиам. Въпреки че ръкавът на ризата я прикриваше, тя изглеждаше неестествена и безформена. Децата в Кейп Хоук разправяха небивалици за него. Чули от родителите си, че след атаката на акулата, дето убила брат му, а него осакатила, той имал кука вместо ръка. Започнали да му викат Капитан Кука и името останало и до днес.

Роуз мразеше да слуша такива неща за него. Тя го обичаше с цялото си същество. Нейната майка й беше разказала, че доктор Нийл бил първият й приятел в Канада. Сякаш чудо го довело до малката хижа в деня, когато започнали родилните болки. Роуз обичаше да си фантазира за онзи момент. Представяше си малката им къщичка, заобиколена от величествени дървета, и нито едно живо същество наоколо. Доктор Нийл се разхожда замислено из гората и изведнъж чува писъците на майка й. Влиза вътре, спуска се към нея и изважда Роуз на бял свят. После двамата се любуват на новороденото бебе и се усмихват щастливо един на друг.

Тя отново погледна Лиам, който продължаваше да се взира напрегнато в океана.

— Защо гледаш така тревожно? — попита го тя.

— Не гледам тревожно — отвърна той. — Просто се чудя откъде се взе толкова много риба.

— Мислиш ли, че е свързано с Нани?

— Може би — отвърна замислено той. Натисна няколко копчета и отвори нов прозорец на монитора. Появиха се някакви графики. После написа: „Нарагансит, Лонг Айланд“ и картинката се смени още веднъж. Роуз се отегчи и се загледа в чайките, които ловуваха наблизо и ловко се гмуркаха в дълбоките води на залива. Оглушителните им крясъци се смесиха с детски глъч и тя заоглежда брега. Група деца обсъждаха възбудено нещо и сочеха към водата. Каквото и да беше, не се виждаше от тук. Лиам също ги чу, хвана ръката й и двамата забързаха към ниското, нетърпеливи да видят какво привлича вниманието на малчуганите.

Щом слязоха при вълнолома, пред тях изскочиха две момчета. Те тичаха по тесния каменист бряг в преследване на нещо, което беше сред вълните, и подвикваха към останалите да побързат. Всички бяха въоръжени с въдици и рибарски мрежи.

— Какво ловите? — попита ги Лиам.

— Перки, чичо — отвърна през рамо едното.

Роуз се разтревожи:

— Перки ли? Акули ли имат предвид?

— Да, скъпа — отвърна Лиам.

— Вижте! — извика момчето и посочи с въдицата си към дълбокото.

Най-накрая Роуз видя какво преследваха момчетата. Един огромен черен триъгълник цепеше синята повърхност и напредваше зигзагообразно на юг.

— Ще я хванат ли? — попита тя.

— Не знам — отвърна Лиам и я потупа успокояващо. — Не вярвам да успеят.

— Ами Нани? Могат ли да хванат Нани?

— Тя не е тук, Роуз, успокой се. Нали видя, че не можахме да я открием с компютъра.

Доктор Нийл я погледна право в очите, за да й вдъхне увереност, и се усмихна. Обгърна раменете й със здравата си ръка и двамата отново се загледаха в акулата, която продължаваше да кръжи из залива. Роуз се натъжи. Мислите й отново се насочиха към майка й. Само нещо много лошо можеше да я държи далеч от тях. Нещо страшно, като тази акула например. Тя прехапа устни, за да потисне сълзите си, обгърна с двете си ръчички врата на Лиам и се притисна в него.

Пета глава

През деня градчето се оживи и хората плъзнаха из магазините. Мариса посрещаше усмихната клиентите, бъбреше приятелски с тях и им помагаше да си изберат нещо за спомен, фестивалът привличаше много туристи и музиканти и за местните търговци настъпваше златно време. Нямаше гост на града, който да не надникне в магазинчето, любопитен да види какво се продава там. Паната и гоблените на Лили бяха чудесен сувенир от фестивала и хората се трупаха около красивите бродерии, ахкаха, цъкаха и разпитваха.

Тиха като котка, Джесика седеше на бюрото и внимаваше да не изпусне нищо от разговорите. Дебнеше всяка случайно изтървана дума на майка си, която би могла да хвърли някаква светлина върху отношенията между двете сестри. Задачата не беше лесна. Майка й рядко преминаваше границата на общоприетите любезности и още по-рядко споделяше нещо лично. Точно в момента започна разговор, който заинтересува момичето.

— Значи сте от Вашингтон! — попита Мариса една жена, преметнала калъф с китара през рамото си. — Свирили ли сте в „Златната арфа“?

— Да, знаете ли го?

— Участвах в програмата им преди време. Със сестра ми учихме в Балтимор. През уикендите често свирехме в Джорджтаун.

Джесика наостри уши. Намести се така, че да вижда очите на майка си, за да е сигурна, че правилно схваща смисъла на това, което чува. И улучи момента. Забеляза тъжния й поглед, когато спомена за онези славни времена в училището за медицински сестри.

— Градът е пълен с адвокати, съдии и конгресмени — засмя се жената. — Видях и много известни личности. Идват, за да потърсят ирландските си корени, да върнат романтиката в живота си.

— Да намерят изгубената си душа — тихо каза майка й. — Така обичаше да казва сестра ми.

— Нашата музика им помага — отвърна непознатата, — затова идват да ни слушат. Ето защо фестивалът е толкова важен, нашата музика ги зарежда с човечност, така да се каже, поднася им любов на сребърен поднос. Сигурно сте много щастлива, че живеете на такова прекрасно място. Тук музиката сякаш извира от сърцата ви, нали е така?

Мариса се загледа в етикетите с цените. Засуети се около избраните платна, започна да пресмята сумата на покупката и не отговори. Това не убягна от Джеси.

— Ще участвате ли в конкурса? — попита след малко жената.

— Ако сестра ми успее да се върне навреме… В момента е в чужбина.

— О, кажете й да побърза! Такова събитие не бива да се изпуска — усмихна се клиентката и пое покупките от Мариса.

— Непременно! — отвърна майка й.

Джесика долови промяната в гласа й. Взря се по-внимателно в нея и видя, че очите й са пълни със сълзи. Нещо я жегна в сърцето. Не беше честно, майка й не беше виновна, че леля Сам не се обаждаше. Защо ги караше да страдат и двете? Тя наведе глава, за да скрие собствените си сълзи.

Жената излезе от магазина и майка й се обърна към нея:

— Скъпа, какво става с теб? Много си кротка.

— Жената те попита дали музиката извира от сърцето ти.

— Да, чух.

— До скоро беше така — тъжно изрече Джеси.

— И сега е така — поясни майка й. — Влезе ли веднъж музиката в сърцето ти, остава там за цял живот.

Джесика искаше да повярва на майка си. Толкова много искаше, че стомахът я заболя. Спомените нахлуха в главата й и я върнаха в миналото. Та плака много, когато баща й почина. Леля й често прескачаше от Балтимор, за да ги утеши и да ги подкрепи. Двете с майка й сядаха една до друга и разговаряха с часове. Гласовете им успокояваха малката Джеси, звучаха като музика за измъчената й душа. По-късно, след вечеря, сестрите хващаха цигулките и свиреха. Бяха невероятни. Репетираха заедно още от деца и синхронът между двата инструмента беше съвършен. Тя се потапяше в музиката им, толкова прекрасна, че успяваше да премахне болката от загубата на баща й.

— Тогава защо?

— Какво „защо“, Джес?

— Защо вече не свириш?

— Предполагам, че ми липсва леля ти — сведе очи Мариса.

Дъщеря й поклати глава, сякаш потвърждаваше някаква своя теория. Скръсти здраво ръце на гърдите си, за да скрие вълнението. В училище ходеше на уроци по флейта, но тайно се упражняваше и с цигулката, за да има кой да замести леля й, в случай че тя не дойде. Майка й трябваше да продължи да свири и Джесика искаше да й помогне.

В този момент в магазина влезе нов посетител и Мариса с облекчение прекъсна разговора.

— Мамо, мога ли да напиша писмо на Роуз?

— Разбира се, скъпа! — отвърна тя.

Новата клиентка изглеждаше дружелюбна и майка й се заинтересува от китарата, която носеше на рамото си. Жената с удоволствие отвори калъфа и показа инструмента си. Мариса се възхити от майсторската изработка. Китарата беше „Гибсън“ от ателието на Емили Харис.

— Ходих чак до Мемфис, за да си я избера — с гордост изрече клиентката и изсвири няколко акорда, за да чуе Мариса звука.

Джесика ги остави и включи компютъра. Нямаше нови имейли. Бързо написа едно „Здравей“ на Роуз и добави:

„Много ми липсваш. Фестивалът вече започна и лели скоро ще си дойде…“

Трябва да си дойде, тръсна глава тя, и натисна бутона и изпрати писмото.

После погледна крадешком към майка си и натисна тайно клавиша „стари писма“. Тук бяха писмата от леля й. Майка й ги пазеше като скъп спомен от Сам. Момичето отпори едно писмо от миналия месец, озаглавено „Ола от Перу“, и го прочете: