— Не — отвърна тя.

— След като стринка ми умря, той се омъжи за евразийка. Живяха заедно почти двадесет години. Приличаше малко на теб. Той така и не можа да стане повече от бригаден генерал. Инак щеше да се пенсионира с четири звезди.

— Какво стана с нея?

— Умря. Той така и не успя да се примири със смъртта й.

— Сигурно много я е обичал.

Клайв отметна глава и погледна Франсин. Вече не изглеждаше толкова пиян.

— Да. Обичаше я до полуда. Може пък това да е родова черта.

— Кое?

— Влюбването в красиви евразийки. За кариерата на един професионален военен това е самоубийствено, разбира се. Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш, ако изключим убийството на командира си. Трябва ли обаче точно аз да ти обяснявам що за гнусни лицемерни копелета сме ние, англичаните?

Подаде й плоската и тя отново отпи глътка. Течността я опари.

— Съпругът ми… — не довърши мисълта си. Не знаеше какво да каже.

— Не е необходимо да ми обясняваш — отвърна й сухо Клайв. — Били сте бойкотирани. Не са ви канели в нито един порядъчен дом. Не са позволявали на децата ви да си играят с чистичките бели дечица. Това са наистина изпитания. Сигурен съм обаче, че той не им е обърнал внимание. Бракът с момиче като теб е бил сто пъти по-ценен от всичко това.

Тя се замисли дали Ейб възприема брака им именно така. И дали това ще продължи. Отдалеч се разнесе шумното бръмчене на бомбардировачите — изтегляха се на север. Напомняше бръмченето на косачката на игрището за крикет в летен следобед. В дните преди да започне ужасът. Преди да се затворят портите на Рая.

— Ще отида при дъщеричката си — каза Франсин.

— Почакай — рече Клайв и я прегърна. И преди тя да разбере какво става, той вече я целуваше по устата. Франсин бе възпитана в строг дух. Единственият мъж, която я бе целувал така, бе Ейб, и то след като се сгодиха. Сегашната целувка обаче бе много различна, бе изпълненият с глад натиск на една чужда мъжка уста. За миг Франсин изпита удивление. След това долната половина на тялото й се изпълни със слабост, сякаш краката й се стапяха. Без да осъзнава защо, тя също прегърна Клайв през раменете и се притисна към него. Може би виновни за това бяха самотата и страхът.

Устните й се разтвориха и тя усети как неговият горещ и влажен език прониква в устата й. Смути се и отдръпна глава. Започнаха неумело да се боричкат на скамейката. Франсин оказваше половинчата съпротива.

— Франсин, целуни ме пак — прошепна той.

— Няма. Пусни ме.

Устните му отново се прилепиха върху нейните и тя се изненада от собствената си реакция. Той целуваше опитно, не като Ейб, с умението на човек, целящ да предизвика възбуда. Усети как ръката му за миг обхваща гърдата й, след това се плъзна по коленете й и се пъхна между бедрата й.

Случайна похот, казваше майка й. Бе я предупреждавала много пъти да се пази от случайните пристъпи на похот. Да не позволява на момчетата да постъпват така с нея. Да не се поддава на подобни чувства и инстинкти. Никога не се бе сблъсквала с такива чувства, дори и в общуването си с Ейб. Сега обаче ги изпита. Бяха вълнуващи и опияняващи. Сърцето й се превърна в див кон, който започна да галопира в тялото й.

Клайв започна да я целува с почти лудешка страст. Едната му ръка бе зад врата й, а другата шареше под бельото й. Обхвана я паника. Пръстите му се плъзнаха под ластика и докоснаха слабините й, вече срамно овлажнели.

Удоволствието от ласките му бе толкова силно, че тя стисна ръката му с бедра. Същевременно постави ръцете си срещу гърдите му и го отблъсна с все сили.

— Престани! — изсъска. — Ще викам!

— В такъв случай ми пусни ръката — каза той.

Тя наистина бе обездвижила ръката му и й се наложи да разтвори бедра, за да я пусне. Бързо оправи роклята си. Изгаряше от унижение и се укоряваше за поведението си. Удоволствието обаче продължаваше и й се стори, че костите й се размекват.

— Как можа да си позволиш такова нещо? — възкликна тя. Чудесно си даваше сметка, че звучи като актриса любителка в лоша пиеса.

Той бавно се усмихна, после повдигна пръстите си и ги облиза. Опитваше вкуса й! Искаше й се да скочи и да избяга, обаче се побоя, че треперещите й крака няма да я удържат.

— В друг момент и на друго място — каза той тихо.

— Не си джентълмен — отвърна тя. Осъзнаваше, че не излиза извън евтината мелодрама. Не откри обаче друг начин да изрази възмущението си.

— Не съм — съгласи се той. — Обаче много те харесвам. Радвам се, че посрещнахме заедно Новата година.

От страст тя бе временно оглушала, обаче сега чу подсвиркванията и виковете откъм залата, които възвестяваха, че вече е полунощ. В града зазвъняха камбани.

— Боже мой! — промърмори тя.

— Още една целувка — наведе се към нея Клайв. — Този път добродетелна. Честита Нова година, мила.

Тя му позволи да докосне устните и със своите и прошепна:

— Честита Нова година.

— 1942 година каква година се пада по китайския календар? — попита той.

— Годината на Коня.

— Див кон с очи, от чиито копита се разнасят гръмотевици. Франсин, искам да ти кажа нещо…

Не успя обаче да й го каже. Английски гласове започнаха хорово да пеят „Олд ланг сайн“. Сантименталната шотландска песен звучеше досущ като музиката, изпълнявана на китайските погребения. Франсин си спомни за смъртта на майка си и захлипа. Без да каже и дума на Клайв, тя стана рязко от скамейката и избяга.

Бомбардировките бяха събудили Рут и тя плачеше горчиво. Бавачката напразно се опитваше да я успокои. Франсин взе детето от ръцете й и обзета от чувство за вина, започна да го люлее.

— Успокой се, малкото ми пиленце.

Всичко наоколо й се разпадаше. Редът, достойнството, моралът, всичко се превръщаше в развалини. Ами ако хората бяха прави? Ами ако Ейб вече бе мъртъв, а японците скоро щяха да дойдат тук и да започнат да избиват и да рушат? Дали не трябваше да остане при този пиян мъж и да му позволи да я обладае на тревата? Може би трябваше да се поддаде на случайната похот и да се порадва поне на няколко мига удоволствие преди края. Какво друго остава, когато те очаква нищото?

На другия ден реши, че поведението й е било неприлично. Че е било предизвикано от нейната напрегнатост и от страха, че настъпва краят на света. Реши да забрави за случилото се и за Клайв Нейпиър и да не мисли повече за него.

Сутринта на трети януари бе непоносимо мрачна. В ранните часове на деня нова група японски бомбардировачи прелетя над града и предизвика нови пожари. Небето се изпълни с грозно червено зарево, а влажният утринен въздух — с миризмата на горяща гума.

До обяд Ейб не пристигна.

Заразена от напрегнатостта на Франсин, Рут започна да става все по-буйна и неволно счупи бурканче с крем за лице. Франсин я напляска, нещо, което правеше изключително рядко. Рут се разрида и смутената Франсин започна да я успокоява. След това се зае с почистването на крема, като внимаваше да не се пореже в стърчащите парчета стъкло.

Останаха в стаята целия следобед и продължиха да очакват Ейб. От прозореца Франсин видя, че площадът пред „Рафълс“ е пълен с бежанци. Къде щяха да отидат всички тези бездомни хора? Сингапур не можеше да поеме дори пристигналите днес, да не говорим за тези, които щяха да дойдат утре или вдругиден.

На следващата вечер Ейб все още не бе пристигнал. Нито пък се обади. Докато лежеше с Рут в кревата, Франсин се сети, че съдържанието на телеграмата му, „Трети ян точка“, може би означава, че на този ден той ще тръгне и че ще минат още няколко дни, докато пристигне. Нищо не бе сигурно. Трябваше да се научи да контролира чувствата си.

През нощта я събуди силно хлопване на врата и тя седна в леглото леко замаяна. Отдавна бе минало полунощ. Силен вятър вееше листата на палмите. Валеше дъжд. „Ще пристигне утре — каза си тя. — Ще пристигне утре.“ Стана й студено.

Чу почукване на вратата, реши, че е Ейб, и насмалко не се разплака от радост. Бе обаче Едуина, по пижама. Кръглото й лице бе пребледняло.

— Какво има, Едуина? — попита разтревожено Франсин.

— Татко — отвърна девойката. — Елате, моля ви. Франсин бързо последва девойката по коридора и буквално замръзна, когато Едуина отвори вратата на стаята им.

Огромна продълговата поредица червени петна бе опръскала стената и тавана, а на пода лежеше сгърчена фигура, стиснала револвер в неподвижната си ръка. Насмалко щеше да припадне, обаче успя да запази присъствие на духа. Коленичи до тялото и го огледа.

Дейвънпорт се бе застрелял под брадичката. По-голямата част от главата му я нямаше.

— Мъртъв е — каза Едуина. Момичето трепереше, но въпреки това, може би от шока, говореше спокойно. — Мислех, че само ще го почисти.

Франсин неуверено се изправи и дръпна Едуина настрани от трупа.

— Не го гледай. Ела с мен и не пипай нищо.

Имаше невероятно много кръв. И все още продължаваше да изтича от тялото, също като от паднала бутилка.

— Мислех, че само ще го почисти. Често го чистеше късно през нощта. Бях си легнала… — Едуина започна да се свлича на пода, обаче Франсин я хвана и някак си успя да удържи изпадащото в безсъзнание момиче на крака.

До вратата бяха застанали гости на хотела с нощни халати.

— Застрелял се е! — извика един млад мъж с руса коса и очила с рогови рамки. — Дейвънпорт си е пръснал черепа!

— Извикайте лекар! — каза Франсин, все така притиснала Едуина към гърдите си. Най-тежките досега бомбардировки ги накараха да скочат от леглото. Хотелът трепереше, сякаш гигантски юмруци удряха по корема на града. Силното бучене на бомбардировачите надмогваше всичко, дори и слабия вой на сирените.

Франсин взе Рут и бързо заслиза по стълбите. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло. При всеки пореден взрив усещаше как подът трепери под краката й. Отвън се чу дрънченето на пожарна кола. Тя хукна към бомбоубежището, обаче то бе препълнено. Опита се да влезе, но нечия ръка я блъсна така силно, че насмалко не изгуби равновесие.