Франсин продължи да върви към земята, където отиват покойниците. Земята, наречена Сабайон. Изоставила всякаква надежда за самата себе си, се опитваше да си внуши, че е направила най-доброто, което е могла да направи за своето дете. Че дори и самата тя да загине, детето ще оцелее.

Рут, макар че устата й бе притисната от силна ръка, продължаваше да пищи. Викът й в един момент щеше да спре, но щеше да остане като вътрешен вик. Вик, който не може да чуе никой. Който не може да бъде чут дори и от Сакура Уеда, тръгнала по друга пътека.

Всичко, образуващо красотата на отношенията между майка и дете, бе разкъсано. Отвратителният и груб свят бе съсипал всичко.

Сега Сакура тичаше към Франсин и пак викаше:

— Мамо, не ме оставяй! Мамо, моля те, не ме оставяй!

Планинците, диваци със заредени автомати, убиваха, без да се колебаят. А и защо трябваше да се колебаят, след като селото им гореше, врагът ги нападаше откъм Китай, а собственият им крал изпращаше бомбардировачи, които да избиват жените им, децата им и самите тях? Какво можеше да означава при тези обстоятелства животът на шепа чужденци?

Този път обаче Франсин спря и се обърна. Тялото й този път щеше да поеме куршумите и щиковете, ако се наложеше. Вдигна ръце да я прегърне и се усмихна майчински.

Рут бе отново в прегръдките й. Годините я бяха променили. Бе станала висока и красива. Жена, която на свой ред беше дала живот. Малкото момиченце отдавна бе изчезнало. Но това беше Рут и сълзите й се стичаха по лицето на Франсин.

Двете се прегърнаха, забравили целия свят. Войниците бяха готови да стрелят. Клей Мънро забеляза как пръстите им се напрегнаха на спусъците.

Успя да се изправи и застана между двете жени и войниците. Вдигна ръце, сякаш бе в състояние със своята плът и кости да опази жените от обвитите с мед оловни стършели, които всеки момент можеха да избръмчат във въздуха.

Бе ден на саможертви.

На Клей не му остана нищо друго освен да легне и да закрие с тяло малкото телце на детето. Затвори очи.

— Махайте се оттук, глупаци! — отегчено каза Кристофър Макфадън. Целият бе покрит с червена кал и приличаше на плашило. Или на луд.

Над селото изсвистяха още ракети и се забиха в банановите горички.

— Хайде! — каза Мънро. Те скочиха и затичаха към ситроена, без да поглеждат към Макфадън и войниците.

Нови ракети просъскаха из въздуха и от нивата с виолетови макове зад тях изригнаха гейзери от пръст и камъни.

От небето заваляха камъни и макове и Франсин усети как нещо я удари по рамото. Олюля се, но Сакура я задържа да не падне.

Франсин все още се чудеше дали войниците няма да стрелят. Стигнаха до ситроена, качиха се и Клей Мънро завъртя ключа. Двигателят запали.

— Слава Богу! — възкликна Мънро.

След малко вече летяха по нанадолнището.

Франсин се бе притиснала към Сакура. Между тях бе детето. Сакура извърна към Франсин нараненото си лице и промълви:

— Спомних си.

— Да — каза Франсин. — И аз си спомних.

— Ох, Боже! Ох, мамо!

Плачеше, сякаш трябваше да изплаче цялата мъка, натрупала се в нея за три десетилетия.

Франсин обаче не плачеше. Беше уплашена. Досега не се беше страхувала от смъртта, но сега изпитваше ужас от мисълта, че може отново да изгуби Рут. Да изгуби всичко, което бе успяла да си възвърне. Хората, които значеха най-много за нея на този свят, бяха тук, в тази кола. „Ако попаднем на мина, ще загинем всички заедно и така ще свърши всичко.“

— По дяволите! — изръмжа Мънро. — Ако заседнем в калта, спукана ни е работата.

* * *

Стигнаха във Фу Ва по тъмно. Валеше и пътят се бе превърнал в плитка кална река.

При самолета нямаше никого. Селото бе все така безлюдно. Крон не се виждаше никъде.

— Дали не е избягал? — попита Франсин.

— По-скоро е изпушил една-две лули опиум и спи някъде — каза Мънро и почна да вика пилота. В отговор чу само подигравателното ехо на собствения си глас.

Франсин усети как душата й отново се изпълва с ужас. Нима тук, до самия самолет, щеше да настъпи краят им?

И изведнъж чу гласа на Клайв. Той сочеше нещо с трепереща ръка. Иззад една от къщите надничаше Крон.

— Защо се криеш бе? — изкрещя Мънро.

— Страх ме беше да не сте от Патет Лао — каза пилотът и тръгна към тях.

Качиха се в самолета. Детето, което през последния час беше спало, се събуди и се разплака. Сакура бе останала без сили, така че Франсин взе момченцето и го прегърна. То престана да плаче и я погледна. В мрака лицето му приличаше на призрачно копие на лицето на Сакура.

— Има промяна в маршрута, приятел — каза Мънро на Крон, докато тайландецът проверяваше показанията на таблото. — Няма да се връщаме във Виентян. Ще трябва да ни отведеш в Тайланд.

— В Тайланд ли? — попита Крон и погледна колта, който Мънро бе насочил към него.

— Има ли значение? — попита Мънро. — Да не би тук да е останало нещо скъпо за теб?

Крон бавно кимна и запали двигателя.

Сакура отпусна глава върху рамото на Франсин.

— Мамо.

Франсин я погали и се опита да изрече името на изгубената си дъщеря. Рут обаче отдавна я нямаше. Жената до нея бе Сакура и щеше винаги да бъде Сакура. Щеше обаче да започне нов живот. Живот, който щеше да започне по един нов, все още неясен, но прекрасен начин.

По-късно, в подходящо време и на подходящо място, щяха да си поговорят за това. За раздялата в джунглата. За разкъсването на тъканта на събитията, което за дълги години ги бе захвърлило в различни светове. За травмата, която бе лишила Сакура от памет, а Франсин от способността да обича.

Опрощението се бе забавило дълго и бе настъпило едва една минута преди края.

Самолетът излетя над потъващите в мрак макови ниви.

Полетяха към Тайланд през мрака. Мрак, разкъсван от убийствените светлини на летящите в нощта самолети, носещи се над обречените села на Лаос.

С тях обаче беше това, което бяха изгубили и най-после намерили.