Бомбардировачите Т-28 се приближаваха. Трясъкът на двигателите им изпълваше небето. А те бяха съвсем незащитени, далеч от всякакво укритие. Нима бяха дошли толкова отдалеч, за да загинат точно тук?

Иззад дърветата проблесна ослепителна мълния и цяла редица палмови къщи полетяха във въздуха. Франсин усети как ударната вълна се устремява към нея — изкореняваше дърветата и събаряше хората, сякаш бяха кибритени клечки. Стори й се, че я блъска камион. Падна на земята, изтъркаля се няколко метра и спря едва когато се удари в едно дърво. Приседна, като гледаше глуповато лепкавите зелени банани, размазали се по тялото й. Опита се да си поеме дъх и да се изправи. Успя само да се навдигне на колене. Не видя Клайв. Не знаеше дали Клей и Сакура са успели да се укрият в някое убежище.

Небето бе разкъсано от друг взрив. Тя видя как във въздуха се издигна ламаринена плоскост, върху която бе изобразен червен кръст — лечебницата бе станала жертва на пряко попадение. Ламарината падна сред банановите дървета. От небето падна с глух удар и човешко тяло, почти съвсем до нея. Заваляха и отломки. Тя се притисна до някаква стена. Човекът, стоварил се от небето, бе без глава. От шията му бликаха силни струи кръв.

Третата бомба избухна в другия край на селото. Тя отново видя как ударната вълна изскубна дърветата като цветя и разруши всички покриви и стени, оказали се на пътя й. От небето продължаваха да валят отломки. Въздухът бе наситен със силната миризма на взривни вещества и банани.

Самолетите Т-28 се скриха зад хълма. Франсин изчака още малко, преди да напусне убежището си. Цялото тяло я болеше. С огромно усилие на волята стана и затърси останалите сред дима. Пламъците от разрушените къщи се бяха превърнали в стълб, достигащ небето. Стигна до улицата. По нея се търкаляха трупове и останки от развалините. Към нея търчеше войник и викаше нещо. От ръката му, откъсната до лакътя, бликаше кръв. На две крачки от Франсин той падна, сгърчи се и остана да лежи неподвижно.

Пред нея продължаваха да се разнасят изстрели. Франсин коленичи до войника, свали колана му и се опита да го пристегне около остатъка от ръката му. Кръвотечението спря. Тя така и не разбра дали е мъртъв, или в безсъзнание. Започна да вика с все сила Клайв, Сакура и Клей, но не успяваше да чуе собствения си глас. Раненият войник се помръдна. От осакатената му ръка отново бликна кръв и опръска кафявия й панталон. Тя се отдръпна от него. Трябваше да открие останалите.

Чу гласа на Клей — викаше я.

— Тук съм! — изкрещя с все сили и се огледа.

Той внезапно се появи иззад една колиба. Целият бе покрит с червен прах. Очите му горяха.

— Франсин! Добре ли си? Тя го стисна за ръката.

— Къде е Сакура?

— При Клайв. Помислихме, че си убита. — Продължаваше да я гледа, сякаш не вярваше на очите си.

— Детето! — изкрещя Франсин. — Луис! Къде е Луис?

— Изваждат го. Ела. Затичаха по улицата.

Около развалините на една къща се бяха събрали селяни и войници. Не бе разрушена от пряко попадение. Бетонната й основа се бе пропукала, а бамбуковата конструкция се бе сринала. Не гореше, но хората, укрили се в нея, бяха останали заровени под развалините. От разкъсания воден резервоар изтичаше воняща зелена вода.

— Той е ей там — каза Мънро. — Там са и жената на Джай Хан и сестрите й.

Сакура и Клайв разчистваха развалините. Тя се затича към тях и се включи в работата. Присъедини се и Клей. Кристофър Макфадън бе намерил някаква лопата, с която копаеше и псуваше. Франсин ровеше с голи ръце. Пръстите й се разкървавиха и ноктите й се изпочупиха.

Първо извадиха три жени. И трите бяха мъртви. Под тях имаше две деца на десетина-дванадесет години. Дрехите им бяха подгизнали от кръв. И те бяха мъртви.

В следващата стая видяха широкия разголен гръб на мъж. Бе все още жив и потрепваше.

— Това е Туон — възкликна Макфадън.

С помощта на Клайв и Клей Мънро той разчисти развалините, покриващи тялото. Туон лежеше по корем, извърнал глава на една страна. Полуголото му тяло бе покрито с кръв, стичаща се по лилавите татуировки на гърба му. Устата му бе отворена и поемаше жадно въздух. Очите му проблясваха през маска от кал.

Макфадън коленичи до приятеля си. Франсин видя, че тялото на Туон е пробито от близо метрова дъска — стърчеше от хълбока му и потрепваше при всяко вдишване и издишване.

С общи усилия и без да произнесат и дума, най-сетне успяха да го отместят.

А след това Франсин изведнъж чу вика на Сакура: „Луис!“ Туон, умишлено или неволно, бе защитил едно малко телце със своето тяло. Франсин видя черна косица, угаснали очи и окървавена ризка.

Стенещата Сакура гушна детето. Франсин, все още замаяна, посегна и го докосна. Мекото малко телце бе топло и отпуснато. А след това всички видяха как устните му се раздвижиха и то трепна, притисна се към Сакура и заплака: „Мамо, мамо!“

Сакура го притисна към себе си, погледна Франсин и прошепна:

— Жив е.

Туон внезапно изхърка и стисна летвата, която го бе пробола, сякаш искаше да я изтръгне. Франсин го погледна. Той отвърна на погледа й и за миг й се стори, че иска да й каже нещо изключително важно. В следващия миг очите му са изцъклиха.

— С какво можем да му помогнем? — попита тя Макфадън.

— С нищо — отговори той.

Туон спря да трепери и застина.

— Майната му — каза уморено Макфадън, после погледна Франсин. — Бе защитил с тялото си хлапето. Видя ли?

— Видях — отвърна Франсин.

Кръвясалите очи на Макфадън бяха пълни със сълзи.

— Такива са си тези дребосъци. Не ги знаеш какво ще направят. Сега трябва да отида при Джай Хан и да му кажа, че жена му и Туон са мъртви. Нухуан, вие по-добре се разкарайте оттук. Ако ви види, ще ви убие.

— Джай Хан може ли да изпрати преследвачи? — попита Мънро.

— Не знам. Сигурно. По-добре се махайте.

— Макфадън, имаш ли да ми дадеш една М-16? Нямаме друго оръжие освен тези пищови.

Без да каже и дума, Макфадън свали карабината от рамото си и я подаде на Мънро.

— Да вървим — каза Франсин и с куцукане започна да се отдалечава.

Внезапно видя, че е боса. Бе изгубила сандалите си в банановата горичка. Единият й крак кървеше и я болеше. Клайв я прегърна, за да й помогне. Тя се облегна на силното му рамо.

Тръгнаха между оцелелите колиби. Струваше й се, че чува далечна погребална музика, дрънчене на чайници и тътен на барабани. Изтощението и шокът бяха притъпили усещанията й. Това обаче не бе важно. Важно бе чудото — детето бе живо.

Докато вървяха, започна да възприема и детайлите на това, което ставаше около нея. Сакура бе прегърнала плачещото момченце. Една обърната каруца приличаше на огромно насекомо — мъртвите биволи бяха все още във впряга й. Войници измъкваха тела от развалините и ги полагаха едно до друго. Минаваха мълчаливо покрай разрушенията и смъртта. Франсин продължаваше да се държи за Клайв. Над главите им се кълбеше черен дим. Тежки капки дъжд я удариха по лицето. Миришеше на изгоряло. Прибираха се у дома.

Изведнъж се чуха крясъци. Тя им обърна внимание чак когато четирима войници застанаха пред тях с насочени към гърдите им оръжия.

— Какво искате? — попита уморено Франсин.

— Ти идваш при Джай Хан — изкрещя един от войниците.

— Вече платих на Джай Хан.

— Идваш! — изкрещя той. — Веднага!

— Тя няма да отиде! — сопна му се Клайв.

Един от другите войници направи крачка напред и удари Клайв в слепоочието с приклада на пушката си. Клайв се свлече на земята.

— Идваш! — викна първият войник. — Идваш веднага!

— Остави я — извика Клей. Войниците насочиха оръжията си срещу него.

— Вие вървите! — каза старшият, като махна с ръка на Клей и Сакура. — Вие връщате се! Нухуан дойде при Джай Хан!

Откъснаха Франсин от останалите и я задърпаха към банановата горичка и стълба черен дим.

— Вървете при колата и ме чакайте — извика Франсин.

Войниците продължиха да я дърпат.

— Идете при самолета и се върнете във Виентян — продължи тя. — Там ще се видим.

И тогава Сакура извика. Вик, който Франсин бе чула само веднъж през живота си. Вик, изпълнен с неописуемо отчаяние. Обърна се. Без да се бои от оръжията на войниците, Сакура тичаше към нея. Викът излизаше от гърдите й с такава сила, сякаш душата й се готвеше да напусне тялото й.

Отначало Франсин не можа да разбере какво точно крещи Сакура. Но в следващия миг си спомни това, което не искаше да си спомня. Това, което Сакура също не бе успяла да си спомни досега.

Рут тичаше по пътеката сред джунглите и викът й бе викът на дете, на което изтръгват сърцето.

„Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй!“

Рут се бе нагледала на повече смърт, отколкото се полага на едно дете. Сега обаче виждаше нещо по-страшно от смъртта. Виждаше как собствената й майка я изоставя. Тичаше с малките си крачета, протегнала ръчици към нея.

„Мамо!“

А пък Франсин трябваше да я изостави, защото нямаше друг изход. Не можеше да задържи детето си, не можеше да му обясни нищо, не можеше да му предложи нищо от това, което една майка предлага на рожбата си. Отиваше си, прегърната от Клайв. И й се струваше, че й изтръгват сърцето.

И продължаваше да чува писъците на Рут. „Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй! Мамо, моля те, не ме оставяй!“. Чуваше ги до момента, в който хората от племето хванаха Рут и я спряха.

На Рут й се струваше, че все още тича — обаче краката й ритаха във въздуха. Един мъж от племето я бе стиснал здраво и се опитваше да я успокои, но не успяваше.

Писъците продължаваха да преследват Франсин и тя продължаваше да убеждава самата себе си, че животът на детето е по-важен от нейната болка. Повтаряше си мислено, че всичко ще е наред, че ще се видят отново в друго време и в друг живот. И благодарение на тези мисли и на помощта на Клайв продължаваше да върви.

Писъците обаче продължаваха да я преследват, Писъците на Рут бликаха сякаш от утробата й, от собствения й живот. След малко нечия ръка, едновременно нежна и груба като смъртта, запуши устата на Рут и в джунглата се възцари тишина.