— Мисля, че е едно от селата на Джай Хан — изкрещя в отговор тя.

Въздухът пред тях се оказа изпълнен с още дим. От картата Клей знаеше, че в Долината на Глинените гърнета има много селища, повечето разположени сред ниски хълмове. Ако се съдеше по дима, обстрелът беше мащабен. Доколкото можеше да види, в радиус от тридесет километра горяха поне пет селища.

— Някой отнася здрав бой — каза Мънро. — Майната му, пак се натикахме в шибаната война.

Сакура също гледаше през прозореца. От погледа й личеше, че не е очаквала да види това. Крон продължи да заобикаля стълбовете гъст дим.

— Това не ми харесва — извика Клайв.

— Ще трябва бързо да си свършим работата и да се прибираме веднага — изкрещя в отговор Мънро. — Работата е къде-къде по-дебела, отколкото очаквах.

— Прав си. Това си е истинска война.

— Да, Клайв, в много идиотска работа се натикахме. Самолетът прелетя над стотици хора, които вървяха по виещ се черен път. Краят на човешкия поток не се виждаше. От време на време под самолета проблясваше лъскавият гръб на бивол. Хората носеха вещи и малки деца. Бяха се запътили на юг, към Виентян. По черните им дрехи Мънро разбра, че са от племето мео. Видя обаче и маслиненозелени униформи и каза на Клайв:

— Майната му! Половината са военни. Униформени са.

— 0’Брайън не се майтапеше. Работата е сериозна.

Мънро започна да оглежда небето. Надяваше се някой вражески самолет или някой паникьосан мерач на зенитно оръдие да не ги погуби. Помоли се на Бога времето да се влоши. Предпочиташе да летят в буря, отколкото да са изложени на прицел.

Погледна Сакура и видя, че се е сгушила до прозореца. И въпреки че не искаше, стисна ръката й.

„Какво направи тя с нас?“ Франсин продължаваше да си задава този въпрос, докато наблюдаваше как Сакура е положила глава на могъщото рамо на Мънро. „Какво направи с мен?“

Разумът й трудно можеше да оцени безцеремонността на Сакура. Знаеше, че тя е способна на всичко, за да защити детето си. Нали бе поставила пластичен взрив в колата на Дием. Бе готова да рискува всичко. Бе готова да убива и да осакатява. Да рискува да бъде убита или осакатена. Франсин не можеше да разбере тези неща.

„Дали и аз съм изпитвала такива чувства към Рут? Може би, ако бях като Сакура, нямаше да я изгубя.“

Земята под тях внезапно смени цвета си. На мястото на изсъхналата трева се появи червена пръст, някакво странно пустинно геологическо образувание.

Франсин се вгледа по-внимателно и осъзна, че наблюдава опустошение, извършено от човешки ръце. Това не бе дело на Патет Лао. Само една страна в света бе в състояние да направи това.

Бомбардировачите Б-52 навярно бяха минавали оттук много пъти. Грамадни флотилии от чудовищни бомбардировачи с осем двигателя, които летяха така високо, че не можеха да бъдат нито видени, нито чути. Товарът им бе изкормил земята. Сетне я бе изкормил повторно. И още един път. Тук-там стърчаха черни останки от дървета. Не бе останало нищо друго. Бяха останали единствено огромни кратери, издълбани от мощните бомби. Простираха се до края на хоризонта и бяха образували пустош, лишена от живот.

„Това не го показват по нашите новини“ — помисли си тя мрачно. Невероятното опустошение бе свидетелство за провеждането на мащабна операция, укрита от американския народ, от целия свят. Никой не следеше тази война и не изпращаше репортажи за нея, така че армията бе действувала без ограничения. Отдалечеността на Лаос, лошите комуникации, заговорът на мълчанието — всичко това взето заедно бе спомогнало за укриването на една страшна тайна.

Опустошената земя продължаваше да се стеле под тях. Стратегическите бомбардировачи бяха хвърлили тук десетки хиляди тонове бомби.

Всичко, оказало се под този огнен дъжд, бе осакатено за вечни времена. Пътища, ниви, живи същества, всичко се бе превърнало в червена пръст. Нищо не можеше да мине през тази пустош. Нищо не можеше да живее върху нея, да я обработва, да извлича някаква полза от труда си. Когато настъпеха дъждовете, тази пустош щеше да се превърне в океан от стерилна кал, в гигантско препятствие, което щеше да накара врага да извършва уморителни заобиколни преходи.

Франсин погледна Сакура и Мънро. Той й шепнеше нещо на ухото и се опитваше да я успокои. Цялото му същество се бе съсредоточило върху жената, която държеше в ръцете си. Очевидно вече й бе простил.

Те принадлежаха към едно различно поколение, оформено в един различен свят и от една различна война. Франсин и Клайв не познаваха този свят и неговите ужаси. Така, както Сакура и Клей нямаха представа за това, което бе станало преди тях. Независимо от шока, Франсин изпитваше своеобразно задоволство от стореното от Сакура. Бе взривила човека, който бе убил бащата на детето й. В действието й имаше брутално правосъдие. Бе права и за още нещо: никой нямаше да оплаква Дием и подобните му.

Клайв отиде да говори с Крон и когато се върна, им съобщи малко смутено:

— Каза, че Джай Хан се намира на север, в едно място, наречено Фу Виен.

— Колко на север? — изкрещя Мънро на Крон. Крон махна с ръка. От жеста му не се разбра колко е точно разстоянието. Стана само ясно, че е голямо.

Мънро разгъна картата си и се опита да определи местонахождението им и мястото, където се намираше Фу Виен. Картата бе отпечатана на лоша хартия. Цветовете й бяха твърде ярки, а названията твърде размазани. Това, че бяха с френска транскрипция, също не му помогна.

Най-после откри Фу Виен. Намираше се в близост до хълмовете в най-северната част на равнината. Спомни си любезната усмивка на Дием. Нямало проблеми. Гнусен малък мръсник! Стана му ясна причината, поради която не бяха докарали Луис във Виентян. Бяха се озовали тук в разгара на комунистическа офанзива. Дори и с калпавата си карта след това, което видя от въздуха, той разбра, че никой няма да се евакуира от Фу Виен. Оттам нямаше да се излеят потоци от бягащи селяни, придружени от потоци бягащи войници. Фу Виен щеше да бъде завзето от Патет Лао. Също и селата в близост до него.

Разбра също, че Крон няма да кацне със самолета си във Фу Виен — самолетът вече губеше височина и скорост. Бяха се насочили към прострели се пред тях ниски хълмове. Някъде там очевидно имаше безопасно селище.

Мънро се вбеси. Замисли се дали да не извади колта си, да го опре до червената бейзболна шапка на Крон и да го принуди да ги откара във Фу Виен. Рискуваха обаче да бъдат свалени от Патет Лао.

За всеки случай прегледа колта и го прибра във вътрешния джоб на якето си. После взе чантата си и започна да изхвърля от нея разни неща. Оттук нататък щеше да носи със себе си само най-необходимото.

Пистата бе изсечена в храсталаците на един стръмен планински скат и приличаше на писта за ски. Крон разполагаше само с няколко метра, за да намали скоростта и да спре, но като по чудо успя. Слязоха и Франсин попита Крон:

— Къде е детето?

— Вие взимате джип — отвърна той. — Аз чакам. Клей Мънро разтвори картата си пред тайландеца.

— Къде сме?

Крон посочи едно място с мръсния си пръст.

— Фу Ва.

— А Фу Виен къде е? Крон отново посочи.

— Тук.

— Защо?

— Жената на Джай Хан е от Фу Виен. Родно село.

— Нищо не разбирам — каза Франсин. — Къде е детето?

Той й показа картата. Към тях се присъединиха Клайв и Сакура.

— Ние сме тук, във Фу Ва. Джай Хан и детето са на север, във Фу Виен.

— Далече ли е? — попита напрегнато Клайв.

— На картата не изглежда далече — отвърна Мънро. — Вярно, че не е от най-сериозните карти.

Франсин се извърна сърдито към тайландския пилот.

— Полковник Дием каза, че ще ни откарате направо при детето!

— Много рисковано — отвърна с безстрастно лице Крон. — Вие взимате джип.

— Той е прав. — Мънро посочи картата. — Патет Лао нападат оттук. Единственият начин да се стигне до Фу Виен е да се кара оттук. Да се надяваме, че няма да попаднем на патрули.

— Патет Лао тук няма — каза убедено Крон. — Войник от Патет Лао се страхува да дойде тук. Само стреля с ракети от планините.

— Само с ракети, казваш? — рече Мънро. — Добре, успокои ме. Кажи ми, Крон, колко километра са до Фу Виен? Двадесет ли?

— Петнадесет.

— Това е лудост — каза Франсин сърдито на пилота. — Защо не ни закарате там със самолета? По тези планински пътища ще изгубим с джипа часове, дори и да не се заблудим или да не ни застрелят. Със самолета ще стигнем за десет минути.

Крон поклати глава.

— Полковник Дием каза кацам тук.

Франсин се огледа. Хълмовете бяха безлюдни. От храсталаците и колибите не се чуваше никакво движение. В далечината обаче се раздаваше тътенът на артилерия. Черното небе бе натежало над главите им, изпълнено с дъждовни облаци.

— Дием ни излъга — каза тихо Франсин.

— Така е, излъга ни — съгласи се Клайв. — Започвам да одобрявам малката изненада, която му поднесе Сакура. Къде е джипът, Крон?

Крон махна към колибите от палмови листа.

— Ще покажа.

Джипът бе зад една от колибите. Беше покрит с клони, за да не се забелязва от въздуха. Селото бе изоставено, може би преди броени дни, и никой не си бе правил труда да го обстрелва.

Мънро махна клоните и каза:

— Това не е джип. Какво е, по дяволите?

— Ситроен „Мехари“ — каза Клайв.

— Има ли предавки четири по четири? — попита Мънро, като разглеждаше неодобрително наподобяващото кутия возило.

— Няма — отвърна Клайв. — Но е по-яко, отколкото изглежда.

— Дано да е. Има само четвърт резервоар гориво.

— Това достатъчно — каза безстрастно Крон. — Лесно стигнеш там. Мънро с псувни ритна тънките гуми на ситроена, качи се и запали двигателя. Колата оживя и изпусна бял дим от ауспуха си. Той провери предавките и се вслуша в шума на двигателя. После се обърна към Клайв и попита:

— Какво мислиш?

— Вероятно има още стотина километра живот. — Клайв се обърна към Крон. — Колко време ще ни чакаш?