— Няма да стигнат.

На Франсин й се стори, че сънува ужасен кошмар. Различаваше добре силуетите на Дием и двамата му сержанти. Очевидно се чувствуваха съвсем спокойни, тъй като не погледнаха назад нито веднъж и не видяха, че пежото ги следи. Отдясно на пътя беше джунглата, а отляво се простираха оризища. Зелените растения вече пробиваха с връхчетата си блестящата вода.

— Парите ще изгорят — чу тя собствения си глас.

— Куфарите са здрави — отвърна Сакура.

Джипът на Дием внезапно подскочи във въздуха. Към небето се понесе тъмен облак от прах и отломъци, последван от стълб черен дим. Ударната вълна блъсна пежото и то се изви встрани. Франсин усети как тъпанчетата я заболяха. По пътя към тях се понесе колело. В последния момент изви и потъна в джунглата.

— Боже мой! — чу Франсин собствения си шепот. — Боже мой!

Мънро внимателно прекоси облака прах и стигна до джипа. Не се бе запалил, но се бе обърнал с колелата нагоре в средата на пътя и приличаше на огромен стъпкан бръмбар. Един от сержантите бе паднал по лице в храсталаците до оризището. Другите двама пътници лежаха неподвижно на самия път.

Ушите им все още свистяха. Тихият селски път бе безлюден. Не се чуваше никакъв звук нито откъм джунглата, нито откъм оризищата. Взривът или не бе чут от никого, или бе накарал свидетелите да се укрият.

— Трябваше да ме предупредиш — каза Мънро на Сакура.

Ти нямаше да ми позволиш да го направя — отвърна тя, приклекна до обърнатия джип и извлече единия от алуминиевите куфари. Бе тук-таме ожулен, но иначе съвсем здрав. — Не виждам другия.

— Мъртви ли са? — попита Франсин, като оглеждаше телата.

Мънро отиде до обгорялата фигура на Дием и набързо я огледа.

— Като го гледам, не диша.

— Имах почти цяло кило взрив — каза Сакура. — Можеше да използувам всичкия, но не исках да ги убивам.

Внезапно резервоарът на джипа избухна. Взривът насмалко не ги събори. Отдръпнаха се, като закриваха лицата си. Над джипа се появи оранжево огнено кълбо, веднага погълнато от черен дим.

— Другият куфар! — изкрещя Сакура на Мънро. — Къде е вторият куфар?

Като пазеше лицето си от ужасяващата горещина, Мънро заобиколи джипа. Вторият куфар блещукаше в канавката. Той го грабна и побягна от пукащите пламъци..

— Този май взе да се съвзема — каза Клайв. Бе приклекнал до един от сержантите, който леко помръдваше. Измъкна пистолета му от кобура и го насочи към главата му.

— Не, Клайв! — изкрещя Франсин. Викът й заглуши рева на пламъците.

Клайв я погледна.

— По-добре е да не остават свидетели.

— Моля те, недей! — Стори й се, че земята под краката й започва да се люлее. — Моля ти се!

Клайв се изправи и захвърли пистолета в оризището. Чу се плясък и той потъна.

Мънро вече бе натоварил куфарите в багажника на пежото.

— А сега накъде? — попита Франсин.

— Към летището, разбира се — отвърна Мънро. — Да се надяваме Крон да не научи за това преди да стигнем до Джай Хан.

— Нима можем да си позволим такъв риск? — каза с отпаднал глас Франсин, като гледаше гъстия стълб черен дим,

— Нямаме избор — мрачно каза Клайв. — Сега ще следваме сценария на Сакура. Сакура, казвай накъде да вървим.

Сакура посочи, че трябва да се връщат.

— Добре, да тръгваме.

Качиха се в пежото. Мънро направи обратен завой, даде газ и каза:

— След десет минути тук ще е пълно с народ. Сакура гледаше през задното стъкло.

— Ще решат, че това е работа на Патет Лао.

— Някой може да ни е видял.

— Цял Виентян ненавижда полковник Дием и хората му. Никой няма да ни издаде.

— Дием навярно е мъртъв, Сакура — каза Клайв.

— Никой няма да обяви траур заради него — отвърна спокойно тя.

— Не мога да те разбера, Сакура — каза Франсин. — Говориш, сякаш човешкият живот е нищо.

— Той щеше да открадне парите ти, Франсин — отвърна Сакура. — Опита се да ни изнуди. Хора като него могат да ни гледат как умираме и да се смеят на глас. Така че по-добре не си губи времето да го жалиш. Нито него, нито двамата му касапи.

— Ами ако Дием бе стигнал до Виентян? — каза Мънро. Погледът му се срещна с погледа на Сакура в огледалото за задно виждане. — Ако малката ти бомбичка бе гръмнала на улица, пълна с хора?

— До града се пътува двадесет минути, а аз сложих детонатор за десет — отвърна тя.

— Ами ако бяха останали пред хотела, за да се порадват на гледката?

— Не го направиха, нали?

— Невъзможно е да се върнем във Виентян — каза делово Клайв. — След като вземем детето, ще трябва да накараме Крон да ни отведе в Тайланд.

— Има много места за кацане по оризищата — каза Сакура.

— Стига преди това да не ни свалят тайландците — каза Клей.

Сакура докосна ръката на Мънро и тихо каза:

— Съжалявам. Не исках да те излъжа. Знаех обаче, че ти щеше да ми попречиш. Не можех да постъпя иначе.

Смаяната Франсин продължи да я гледа втренчено, без да каже и дума.

Стигнаха до военното летище.

Франсин се огледа ужасено. Очакваше всяка минута да се появят военните, които щяха да сложат край на живота им. На летището обаче нямаше никакви военни. Там беше само Крон със самолета си „Хелио Куриер“.

Отнесоха алуминиевите куфари в самолета. Крон се задавяше от тихата несекваща кашлица на пушач на опиум. Лицето му, наподобяващо смъртна маска, бе уморено. Помогна им да наместят ожулените куфари зад седалките, без да казва нищо. Кабината бе тясна, а седалките малки и твърди. Всички затегнаха предпазните колани.

Крон бавно огледа показанията на таблото. Радиото бълваше с пукот думи на лаоски. Франсин не ги разбираше, но си даваше сметка, че тези думи може да са и смъртната им присъда.

Клайв се наведе към нея и тихо промърмори:

— Отпусни се, Франсин.

— Тя е луда — изсъска Франсин.

Клайв я погледна иронично и присви тъмните си очи.

— Не съм съгласен с теб. Според мен е по-скоро съобразителна. Луда — в никакъв случай.

Мънро с ръмжене се съгласи с него.

— Съобразителна е, не ще и дума. Нали така, Сакура?

— Не можех да постъпя иначе — продължи да настоява на своето тя.

— Ти затова ли ме чука? За да не усетя какво си намислила ли? — попита той. Тя го погледна в очите.

— Любихме се, защото трябваше да го направим.

В гласа й се прокрадна нежност и тя сложи ръката си върху неговата.

— Клей, именно ти ми даде смелост да направя това. Той грубо се дръпна.

— Не ме докосвай, Сакура! Всичко това свърши. Очите й потъмняха.

Крон пушеше безстрастно — очакваше разрешение за излитане. Не личеше да бърза. Никой за никъде не бързаше в страната на единия милион слонове и белия чадър.

— Ох, Боже, нека всичко това да свърши! — чу Франсин собствения си шепот.

От радиото се разнесе груба команда, която я хвърли в паника.

Крон запали единствения двигател и всичко започна да вибрира.

Самолетът се дотътри до пистата и с подскоци се устреми напред. След по-малко от тридесет метра вече бяха във въздуха — излитаха почти вертикално в синьото небе. Крон навлече на главата си избеляла червена шапка за бейзбол. Местеше командните лостове с отработени сръчни движения и самолетът се понесе над Виентян. Франсин видя под себе си оризища, разграничени от кафави напоителни канали, в които се къпеха деца и биволи. Пред погледа й се появиха зелените керемиди на храмове, редуващи се с ламаринените покриви на бордеи, бананови и кокосови плантации, оживени улици, после река Меконг. Самолетът се издигна на около хиляда метра и пое курс на север.

Под тях се виеха междуселски пътища, разделящи оризищата от джунглата. После обработените площи изчезнаха и пътищата започнаха да се вият само из гъстата зелена растителност. След малко изчезнаха и те и вече летяха над девствената джунгла.

Малкият самолет набра височина, за да преодолее планинските хребети. Пред тях се простираха гъсти черни облаци, закриващи планинските върхове. Самолетът се заклати и Мънро се приведе към Крон и попита:

— Има ли добра радиовръзка между Джай Хан и Виентян?

— Радиовръзка много лоша — отвърна Крон и поясни думите си с жест. — Планини много високи.

— Така и предполагах. Е, все пак добре, че я има. Стана студено. Мънро бръкна в евтината брезентова чанта, която бе купил на пазара, и измъкна от нея джинсовото си яке. Останалите също започнаха да навличат по-топли дрехи.

Самолетът внезапно трепна. Крон им даде знак да погледнат надолу. Под тях се простираше сухо вълнисто плато, обградено отвсякъде с планини. Из тревата се виждаха много сиви окръжности. Мънро едва след малко се сети, че това са гърлата на огромни урни. Летяха над Долината на Глинените гърнета.

Самолетът сега летеше толкова ниско, че пътниците бяха в състояние да забележат колко са древни урните. Сивата им повърхност бе покрита с лишеи. Едни от гърнетата бяха изправени, а други килнати под най-различен ъгъл. Никой не знаеше кой, кога и защо ги е направил. „Съвършен исторически паметник“ — помисли си Мънро. Равнина накрай света, покрита с огромни гърнета с неизвестен произход, възраст и предназначение. Странна работа.

Същевременно, докато наблюдаваше огромните гърнета под самолета, усети още нещо. Усети тайнствения характер на тази страна, загадките, които тя криеше в своето сърце. Внезапно си даде сметка защо Сакура бе приела тази страна като своя. Защото самата тя приличаше на нея. Красиво сираче без минало и без особено бъдеще. Изведнъж самолетът рязко зави покрай издигащ се от земята стълб черен дим и той погледна надолу. До склона на планината бе разположено селце. Или това, което бе останало от него. Нещо го бе ударило здравата: артилерийски снаряди или самолетни бомби. Навсякъде се виждаха кратери и развалини. Палмовите покриви горяха. Не се виждаха нито хора, нито животни.

— Какво е това? — изкрещя той на Сакура, за да надвие рева на двигателя.