Думите му, макар и изречени с изпълнен с нежност глас, смазаха сърцето й.

— Клайв, изгубихме много години, които никога няма да се върнат. Толкова скърбя за това, че не знам как да се изразя.

— Пред нас все още има много години, Франсин — каза Клайв сериозно. — Стига да сме достатъчно мъдри да се възползуваме от тях.

Очите й бяха овлажнели.

— Не знам дали вече мога да кажа за себе си, че съм мъдра. Обаче се нуждая от теб, Клайв. Сега и завинаги.

— Тогава ела при мен.

Кожата му бе гореща. Тя почувствува силата му, ръцете й се плъзнаха по познатите контури на тялото му. Контури, които бе почти забравила, обаче й бяха близки и мили. Наведе се и го целуна по устните.

— За Бога, Франсин — прошепна той. — Толкова дълго те чаках. Толкова много ми липсваше…

— Спомням си как винаги бяхме припрени — каза тя. — Ти обикновено разкъсваше дрехите ми и оставяше синини по тялото ми. Станал си по-нежен.

— Единствено защото се боя, че това е само сън и ще се събудя сам.

— С изрезка от статия в ръце ли? — — Тя го целуна по рамото. — Имаш ли специална папка за мен, Клайв? В която да съхраняваш всички тези изрезки?

— Не ми е необходима.

— И на мен. Защото помня всичко.

Тя изпитваше желание да му даде всичко, което можеше. Да компенсира страданията, които му бе причинила. Искаше й се с тялото си да му върне всичко, което някога бе изгубил. Искаше й се той да не почувствува, че са изминали много години, изпълнени с болка и раздяла. Да забрави, че има нещо за наваксване.

— Помня всичко от самото начало — каза тя.

— А ще помниш ли и утре? — попита я той, като я погледна в лицето.

— Не ме разпитвай за утрешния ден, Клайв — каза тя и с пръст му даде знак да замълчи.


Четиримата седяха в рецепцията и чакаха Дием. Утринният въздух бе хладен, но не след дълго щяха да започнат горещините.

Клей бе седнал до Сакура. Тази сутрин тя бе напрегната. Мънро знаеше, че не бе спала. Бе изкарала цялата нощ в прегръдките му. От време на време я бе чувал да си шепне нещо, но не бе успял да различи думите й. От миналата нощ чувствата му към нея бяха станали застрашително силни. Досега никога не бе изпитвал такава любов към друго човешко същество и това ново чувство го плашеше. Мисълта, че може да й се случи нещо лошо, му се струваше непоносима. Продължи да я гледа в лицето, обаче тя отбягваше погледа му. Бе се затворила отново в своя мрачен вътрешен свят.

— Ето го и Дием — рече Клайв.

Полковник Дием пристигна в открит джип. Бе облечен в тъмен европейски костюм. Двамата спретнати сержанти го следваха. 0’Брайън го нямаше.

— Добро утро — каза Дием. Думите му бяха адресирани единствено към Франсин. Не си направи труда да поздрави останалите. — Надявам се, че сте спали добре.

— Да, благодаря. — Франсин придружи думите си с изящен жест. — Ще сключим ли нашата сделка?

— Аз ще изляза навън — тихо каза Сакура на Мънро. — Зле ми е.

— Какво ти е? — попита я той, като я хвана за ръката.

— Нищо. Просто искам да изляза малко на въздух. Отправиха се към хотела. Пребледнялата Сакура ги проследи с поглед. Управителят направи пред Дием дълбок поклон, като насмалко не падна на колене, и отвори сейфа. Франсин посочи с пръст два куфара.

— Тук са, полковник.

От гладкото й спокойно лице не можеше да се разбере какво чувствува в момента.

— Искате ли да ви върна куфарите? — попита Дием.

— Няма нужда, полковник. Не ми трябват.

— Но това са прекрасни куфари — каза съвсем сериозно Дием, докато ги оглеждаше. — Марка „Халибъртън Зиро“, ако не се лъжа. Много са скъпи.

Трудно бе да се разбере дали тези хора показват префинена учтивост, или просто ти се подиграват. Франсин отвърна на думите на Дием с усмивката на Мона Лиза.

— В такъв случай, полковник, ще ви помоля да ги приемете като малък спомен от нашето запознанство.

Подаръкът достави удоволствие на Дием. Той погали лъскавия алуминий.

— Ще ги ползувам при следващото си пътуване до Париж. Трябва да бъда там на двадесет и шести, когато започва новият сезон на конните надбягвания.

Мънро погледна Клайв Нейпиър и присви очи. Клайв почти незабележимо присви рамене.

— Не желаете ли да преброите парите? — попита Франсин.

Дием я погледна учудено.

— Колко са?

— Шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— В такъв случай не е необходимо да ги броя. — Дием кимна на сержантите. Те взеха двата куфара и излязоха. Ботушите им закънтяха по дървения под.

Дием подаде на Франсин лист хартия. На него имаше внушителен печат с чадъра и слоновете на Лаос. Тя обаче не разбираше лаоски и заоблените букви на лаоската азбука не й говореха нищо. Листът можеше да бъде и заповед за разстрел.

— Покажете този документ на Джай Хан. На военното летище ще ви очаква Крон — каза Дием на Франсин, като любезно я улови за ръката, докато минаваха покрай кланящата се хотелска прислуга. — Сакура знае пътя — продължи Дием. — Крон е превъзходен пилот, а неговият самолет „Хелио Куриер“ е направо забележителен. Кацането и излитането с него е наистина вълнуващо.

— Полковник, да не се окажем в места, където по нас да започнат да гърмят? — попита Клайв.

В отговор Дием любезно се засмя.

— Няма абсолютно никаква опасност. Детето е настанено далеч от опасните места.

— Значи няма опасност за жените? — настоя Мънро. — Няма да има проблеми?

— Абсолютно никакви — усмихна се Дием.

— Дано наистина да няма проблеми — изръмжа Мънро. Дием се намръщи обидено и продължи пътя си.

Излязоха от хотела. Сакура, с посивяло лице, се бе облегнала на джипа на Дием.

— Добре ли си? — попита разтревожено Мънро.

Тя кимна, без да каже нищо. Под ярките слънчеви лъчи сержантите на Дием натовариха двата куфара в задната част на джипа. Мънро се надяваше зад ъгъла да не ги очаква някой нов Роже Рикар, готов да прибере парите.

— Ще прелетите над Рlaine de Jars — каза Дием, като се усмихваше дружески. — Долината на Глинените гърнета. Район, който е изключително интересен от археологическа гледна точка, госпожо Лорънс. Доисторически паметници, тежащи много тонове. Гледката е изключително красива. Ако желаете да огледате нещо по-обстойно, достатъчно е да кажете на Крон. Той може да кацне със самолета си почти навсякъде.

— Много сте любезен — отвърна Франсин. В кадифения й глас нямаше и следа от ирония.

— Може би след вашето завръщане ще се видим — каза Дием. — Може би дори ще ми окажете честта да вечеряме заедно?

Той се наведе над ръката на Франсин, отдаде чест на Клайв и кимна на Мънро и Сакура. След това бързо потегли с джипа си. Сержантите и куфарите бяха на задната седалка.

— Повече се зарадва на шибаните куфари, отколкото на парите — коментира сухо Мънро.

Франсин вдигна рамене.

— Парите така или иначе щеше да получи. Куфарите са премия. Получава нещо срещу нищо. — После се усмихна на Сакура. — Според мен всичко ще бъде наред.

— Трябва да тръгнем след джипа на Дием — каза напрегнато Сакура.

— Защо?

— Трябва да побързаме! — Тя хвана Клей Мънро за ръката и започна да го дърпа към пежото. — Моля ти се, Клей! Да не се бавим повече!

Той рязко я обърна към себе си.

— Какво направи, Сакура? Кажи ми какво направи! Тя му отвърна с изгарящия поглед на сивите си очи.

Устните й бяха побелели.

— Прости ми, Клей.

— Мамка му! — изръмжа той. Истината започна да му просветва.

— Какво има, Клей? — попита напрегнато Франсин. — Какво става?

— Трябва да последваме Дием — каза Клей. Вече тичаше. — Хайде!

Джипът на Дием бавно се придвижваше пред тях.

— Какво става, по дяволите? — попита рязко Клайв, като се наведе над рамото на Мънро.

— Сложила е нещо в джипа на Дием — отвърна Мънро, без да отклонява вниманието си от пътя.

— Какво е сложила? — попита изумената Франсин.

— Не знам. Сигурно бомба. Нали, Сакура? По-добре я попитай ти.

Франсин се обърна към Сакура.

— Сакура, това не може да е вярно!

Сакура не отговори. Не откъсваше поглед от джипа на Дием.

— Тя заради това излезе навън — каза Мънро. Клайв улови Сакура за рамото и я разтърси.

— Това вярно ли е? Какво сложи в джипа му?

— Малко рlastique — отвърна Сакура.

— Пластичен взрив? Тя кимна.

— Откъде го набави, по дяволите? — попита той в изумление.

— От дома си — отговори вместо нея Мънро. — Вчера заради това настоя толкова много да отидем там, нали?

Бе си спомнил начина, по който му се усмихна в апартамента.

— Ти си държала взривни вещества в дома си?

— Бяха на Роже. Той ме научи как да ги използувам. Франсин усети как разумът й се движи на бързи обороти.

— Ти си направо луда! Успяхме да дойдем дотук, а сега ни сервираш такова нещо!

— Успяхме да дойдем дотук само за да ни ограби Дием — каза Сакура. — Джай Хан щеше да убие Луис, а след това и нас.

— Не можеш да си сигурна в това!

— Сигурна съм! — Тя се обърна към Франсин. — Става дума за живота на детето ми! Няма да оставя да го убият!

— Сакура, ти каза, че мога да ти имам доверие — грубо каза Мънро. Спомни си за изминалата нощ и за красивото й голо тяло, отпускащо се върху неговото. Пак го бе направила на глупак.

— Можеш да ми имаш доверие, Клей! — каза тя развълнувано. — Можеш да ми вярваш! Повярвай ми, направих най-разумното нещо!

— Кажи ми по-добре колко взрив си му сложила — каза Мънро. — И къде.

— Четвърт кило върху задната ос.

— С какъв детонатор?

— Тип „молив“.

— С какъв резерв?

— Десет минути.

— Колко остават?

Сакура погледна часовника си. Ръката й трепереше като листо.

— Още минута. Може би и по-малко.

— Натисни клаксона, Клей! — извика разтревожено Франсин. — Спри ги! Предупреди ги!

Вече е късно — отвърна нервно Мънро и натисна спирачката, за да увеличи разстоянието между двата автомобила. — Надявам се да си курдисала добре детонатора, Сакура. Стигнат ли до Виентян, на всички ни се ебава мамата.