От съседна маса се разнесе смях. Между бирените бутилки се разхождаше келнерка, която показваше номера с цигарата или някакъв друг трик. О’Брайън погледна Мънро.

— Ти падаш ли си по политическите теории, капитане? Чувал ли си за теорията за доминото?

— Нали заради това бях във Виетнам.

— Аха. — 0’Брайън погледна към келнерката върху съседната маса. — Една шибана работа е ясна: съдбата на цивилизацията няма да се реши тук. Всичко това след малко ще стане на пепел.

— След колко малко?

— Кой знае? Може би още утре. Чуйте ме, нухуан. Платете парите и измъкнете хлапето преди нещо да го е направило на парчета. — О’Брайън пресуши чашата с уиски. — Разбрахте ли ме? Не мислете повече за това. Просто го направете.

— Не ни е оставен друг избор — каза сопнато Франсин.

Бяха се върнали в хотела. Жестоката следобедна горещина бе започнала да отслабва. Сакура бе бледа и напрегната.

— Ако дадем парите на Дием, той ще ги задържи за себе си, а Джай Хан няма да получи и пукнат долар — възрази Сакура.

— Сакура, ти чу какво каза 0’Брайън — каза спокойно Клайв. — Дием е представител на лаоските власти. Джай Хан ще трябва да приеме тази договореност. Така, както я приехме ние.

— Той ще измами Джай Хан — каза Сакура. — Когато Джай Хан научи за това, ще убие Луис.

— Дием разполага със самолет — вметна Мънро. — Как иначе ще открием Джай Хан? Да не би да искаш да обикаляме цял Лаос с кола с един куфар с пари и да го търсим?

— И това ще е за предпочитане пред предаването на парите на Дием.

— Не можем да си позволим това, Сакура — каза уморено Франсин. — Дием знае, че парите са тук. Твърде късно е да се опитаме да ги прехвърлим през реката в Тайланд. Той ще дойде тук в осем и половина сутринта. Нямаме друг избор. — Франсин се бе преоблякла и бе сменила копринения костюм с памучно сако и панталони и сандали. Мънро забеляза, че има малки крака, като на момиче. Краката на Сакура бяха същите. Мънро изпитваше към Франсин възхищение и — Сакура бе напълно права — своеобразна обич. Бяха преминали през много премеждия заедно и той бе разбрал що за човек е тя. Бе наистина силна, издръжлива и волева.

Сакура скърцаше със зъби.

— Моля ви да ме изслушате. Знам какво говоря.

— Какво можем да направим? Ние сме в ръцете им.

— Трябва да намерим някакъв изход! — започна да умолява тя. — Всичко, което ни разправи Дием, е лъжа.

— Откъде знаеш?

— Знам!

— И да се опитаме да се противопоставим на Дием, той ще вземе парите със сила — каза Мънро. — Да не мислиш, че този тенекиен сейф ще бъде някаква пречка за него?

Трябва да вземем парите и да тръгнем веднага — настоя на своето Сакура. — Трябва сами да открием Джай Хан.

— И да тръгнем, ще ни спрат след първите двадесет километра — каза Мънро.

Сакура закри лицето си с ръце. Всички впериха погледи в нея.

— Може би си струва да се опитаме да открием Макфадън — предложи Клайв. — Може би е в по-близки отношения с Джай Хан, отколкото с Дием.

— Как ще открием Макфадън? — Мънро поглати глава. — Такива като Дием съм ги виждал във Виетнам. Хитри малки човечета, които си палят цигарите със златен „Дънхил“ и се хилят, докато ни гледат как ядем лайна заедно със селяните. Тази страна е собственост на Дием и винаги ще е така. И да се откачиш от този Дием, ще попаднеш на друг Дием пак с широка усмивка и златен „Дънхил“. Ако не му платим, вместо него ще се появи някой друг, още по-лош.

Франсин кимна в знак на съгласие.

— Така е. Освен това аз разбирам хората като Дием. С тях може да се върши работа. — Докосна рамото на Сакура. — Дием остави у мен впечатлението, че трябва да постъпим по този начин, Сакура. Трябва да му се доверим.

— Не бива да му се доверяваме — тихо отвърна Сакура.

— Не съм съгласна с теб — каза Франсин и стана. — Така или иначе, нямаме избор.

След като Франсин и Клайв се прибраха в своето бунгало, Мънро се обърна към Сакура и я попита:

— Наистина ли смяташ, че Дием ще измами Джай Хан?

— Дием ще задържи парите за себе си. — Устните й бяха пресъхнали. — Ти си прав. Винаги ще се намери някой Дием. Ще обещае какво ли не на Джай Хан и ще му наговори сладки приказки. Дием обаче е принц, докато Джай Хан е обикновен племенен вожд. Джай Хан никога няма да получи парите.

— Може би ще остане удовлетворен от писмото, което Дием ни обеща.

— Джай Хан чудесно знае цената на такива писма.

— Дием нали е непосредствен началник на Джай Хан? При това положение не виждам какво друго можем да направим. — Мънро отиде до Сакура и докосна раменете й. Бе много напрегната. — Опитай се да се отпуснеш.

Лицето й не се отпусна.

— Клей, заведи ме у дома.

— Къде?

— В моя дом във Виентян. Когато избягах оттук, оставих там различни неща. Искам да си ги прибера.

— Ами ако някой те очаква там?

— Никой няма да ме очаква. Той поклати глава.

— Рискът е голям.

Тя се огледа. Погледът й издаваше решителност.

— Моля те, Клей. Тези неща са много важни за мен.

— Ти пък си много важна за мен.

— Трябва да ме заведеш там, Клей. Моля те! Той въздъхна и се съгласи.

— Добре, да вървим.

Мънро шофираше бавно. Във Виентян не можеше да се шофира иначе. Непавираните улици бяха пълни с пешеходци, волски коли и рикши.

В полумрака Мънро започна да усеща красотата на града. Минаха по булевард с цъфнали дървета. Малки лилави цветчета бяха покрили всеки квадратен сантиметър от пътя. Покрай тях преминаха група жени от племето мео. Бяха облечени в черни пижами и носеха лилави и зелени кърпи. На шиите им висяха тежки сребърни вериги.

Сакура гледаше през прозореца на колата.

— Работех ей тук. — Посочи му сграда с покрив от червена гофрирана ламарина сред пищна градина от палми. На покрива бе написано с бели букви „АГЕНЦИЯ ЛИ ХУА“. — Убиха го в кабинета му — каза Сакура. — Сега агенцията е собственост на Джай Хан.

— Защо го убиха?

— Обвиниха го, че търгувал с Патет Лао.

— А той наистина ли търгуваше с Патет Лао?

— Разбира се. Всички търгуват с Патет Лао. Всички искат Патет Лао да победи. На хората им омръзна войната. Омръзнаха им и американците.

Това ми звучи познато — отвърна сухо Мънро. — Излиза, че Джай Хан ти е имал доверие, макар и да е убил началника ти. Така ли е? — Да.

— Да не би да се е гласял да те направи своя жена номер три, четири и така нататък?

— Той си има три жени. Други не му трябват.

— Приел е много надълбоко обидата, която си му нанесла — каза Мънро. — Сега за Луис се грижат жените му. Държи да се явиш лично пред него. Може би иска да ти пререже гърлото със собствените си ръце.

— Възможно е — съгласи се тя лаконично.

— Да не би да се чувствува като измамен любовник?

— С Джай Хан не съм имала връзка от такова естество — каза Сакура и се намръщи. — Нямаш основания да ревнуваш.

— Въобще не ревнувам — каза Мънро. Даваше си сметка, че не е искрен. Всъщност почувствува облекчение от отговора на Сакура. Мъжете, с които бе спала, станаха с един по-малко. Сетне се засрами от мислите си.

Спряха за миг, тъй като им се наложи да изчакат редица монаси в яркожълти одеяния да прекоси улицата. Почти момчета, те мълчаливо взеха купичките с ориз, които верующите коленопреклонно положиха пред тях. Не обърнаха никакво внимание на приветствията, с които бе поднесена храната.

— Много мирно си живеят — каза Мънро.

— Утре сигурно ще напуснат храма и в крайна сметка ще се окажат в редиците на Патет Лао — отвърна Сакура.

Мънро, подпрял се на кормилото, изчака монасите да отминат и каза:

— Този (О’Брайън се бе върнал от тежка битка. Познах го по вида и по миризмата. Ако това, което каза, е вярно, Лаос се разпада.

— Вярно е. Страната наистина се разпада.

— Кога ще почнат големите дъждове? — изръмжа Мънро.

— Скоро. Военните действия се определят от сезоните. През всеки сух сезон комунистите спечелват малко повече територия. След това се окопават и се опитват да я задържат, докато почнат мусоните. Успеят ли да го направят, са в безопасност чак до следващото лято.

— Значи също като във Виетнам. Обаче този път май правителствените войски се молят за дъжд, така ли е?

— Комунистите вече ги надвиха. — Сакура бе напрегната. — Виентян се е променил. Разбрах го още в момента, когато се качихме в самолета. Пътниците му бяха филипински и китайски авиомеханици. По лицата им можеше да се разбере какво са преживели. Освен това, докато пътувахме с такси от летището до града, видях камион с хора, за които зная, че са от Патет Лао. Тези хора не би трябвало да се намират на по-малко от сто километра от Виентян, да не говорим да се разхождат арогантно по главната улица. Спри, Клей. Стигнахме.

Мънро спря пежото. Пред рамбутанова градина имаше редица олющени магазини. Повечето бяха затворени. На горните етажи щорите бяха отворени, за да влезе вечерната прохлада.

— В коя от тези къщи живееше?

Тя му посочи една къща, боядисана в синьо. На долния етаж имаше магазин за ориз. Единственият, който работеше.

— Ей тази.

Мънро огледа улицата. По средата й вървяха две жени, облечени в саронг. Зад тях каруца с биволи караше пъпеши. Покрай тях минаха две деца, но не започнаха да просят пари и бонбони, като виетнамските. Изглежда, гледката на грамадния чернокож чуждестранен дявол им бе достатъчна.

— Трябва да поговоря с продавача — каза Сакура.

— Бъди внимателна.

— Няма нищо опасно, Клей.

Той я последва в магазина. Бе мрачен и миризлив. Продавачът бе малко сбръчкано човече с няколко косъма, пригладени напречно през плешивата му глава. Когато видя Сакура, инстинктивно понечи да се шмугне зад чувалите с ориз и каците с пушена риба, сякаш очакваше да завали дъжд от куршуми.

Сакура притисна длани, направи лек поклон и започна да говори с благ глас.

Човекът отговори скорострелно на лаоски, без да откъсва уплашен поглед от Мънро.