— Както виждам, ще трябва да седим върху тях — изръмжа Клайв.

— А когато се наложи да излезем?

— Хотелът има огнеупорна каса — каза Сакура. — Вероятно е най-надеждното място. Тук винаги има чуждестранни дипломати. Дори и Джай Хан не би си позволил да си пробие път със сила.

Мънро постави куфара с парите в паянтовия картонен шкаф и след това заключи вратата, без да храни илюзии относно ефективността на тези предпазни мерки. Клайв и Франсин излязоха от стаята. Сакура почна да си мие лицето в банята. Мънро й подаде хавлиена кърпа.

— Къде мога да купя два пистолета?

Тя извърна към него мокрото си лице. Погледът й издаваше тревога.

— Защо са ти пистолети, Клей?

— Не може да мъкнем със себе си стотици хиляди долари и да ходим невъоръжени. Не говоря за базуки. Говоря за два автоматични пистолета. Тя избърса лицето си.

— На „талаата“ всичко може да се намери.

— Какво е „талаатът“?

— Градският пазар. Намира се точно зад градското полицейско управление.

Във Виентян незаконното оръжие се продава зад полицейското управление, така ли?

— Виентян е най-големият център за контрабанда на оръжие в радиус от хиляда километра. Това обаче би било глупаво, Клей. Един чужденец, който си купува два пистолета, веднага ще бъде забелязан. Джай Хан ще научи за покупката ти само час след това.

— Точно това искам — каза Мънро. — Искам всички да разберат, че не могат просто да влязат тук и да приберат парите.

Тя му отвърна с една от загадъчните си полуусмивки и докосна лицето му.

— Това не е Сайгон.

— Вече го разбрах.

— Лаосците са много учтиви хора. Не понасят грубостта.

— Какво да правя, като съм си груб? Не мога да се променя.

Сакура, застанала до прозореца, наблюдаваше река Меконг. След летния сезон не бе така пълноводна и пясъчните й брегове се виждаха.

Чудеше се дали вече са докарали Луис от Лон Чен във Виентян. Джай Хан бе казал на Франсин, че за детето се грижат неговите жени. Може би не бе казал истината. Може би ги бяха излъгали.

Тя поначало вярваше на думите на Джай Хан независимо от това, че го беше предала. Той бе просто скроен и брутален човек, който заравяше враговете си живи, обаче намираше да е под достойнството му да се занимава с лъжи на дребно. Не му отиваше да лъже за едно дете.

Такава дребна лъжа не подхождаше на такъв велик човек. Сакура се опитваше да се успокои с тази мисъл.

Но имаше и други мисли. Мисли за хора около Джай Хан и над Джай Хан. За хора, на които лъжата беше професия. За други хора, които не бяха велики, но бяха готови да изсмучат всякаква кръв, за да подхранят собствената си злоба. Ужасяваха я именно тези хора, защото те щяха да излъжат Джай Хан със същата лекота, с която щяха да излъжат и нея.

На вратата се почука и влезе Франсин.

— Клей отиде да купува пистолети — каза Сакура. — Не можах да му попреча.

— На мъжете им трябват пистолети, когато са уплашени — каза Франсин. Бе облечена в тъмносин копринен костюм и бе сложила красивите си нефритови бижута. Изглеждаше богата и царствена. Сакура съобрази, че се е облякла така специално за Джай Хан, и се възхити от начина, по който бе разбрала душевността му. Джай Хан очакваше да се срещне с „нухуан“, с императрица. Франсин нямаше да го разочарова. Франсин знаеше как трябва да се държи човек в тези места. Коприненият костюм на Франсин щеше да е по-надеждна защита от пушкалата на Клей.

— Сакура, би ли се обадила на Джай Хан? — каза Франсин.

Сакура кимна, събра смелост, отиде до телефона и помоли оператора да я свърже с хотел „Виен Чан“. Навън, в градината, ято скорци шумно шеташе из палмите. Течението на реката носеше самотен сампан. Трите момичета на борда му с лениво изящество мятаха рибарска мрежа. Сакура усети как ушите й започнаха да бучат от напрежение.

Франсин изслуша разговора на Сакура. Бе проведен на английски и бе много кратък. Сакура затвори и се обърна към Франсин. Беше пребледняла.

— Трябва да бъдем в хотела днес, в пет следобед.

— С Джай Хан ли разговаря?

— Не. С някакъв американец, който се представи като 0’Брайън.

— Познаваш ли го?

— Чувала съм за него. И той е рей-бан, като Макфадън.

— Каза ли ти къде е Луис? — попита Франсин.

— Не — отвърна Сакура с крива усмивка. — А и аз не го попитах.

Докато пътуваха към хотел „Виен Чан“, Франсин отново усети тежката атмосфера на леност, в която бе потънал градът. Виентян буквално бе обхванат от летаргия.

Долови нещо зловещо в тази обстановка на всеобщо безгрижие. С нещо й напомни Сингапур в седмиците преди японското нашествие. Напомняше за апатията на град, вече успял да капитулира пред враг, който още не е пристигнал.

Хотел „Виен Чан“ бе изграден върху пясъчен бряг. Бе издигнат на колове, за да се предпазва от пълноводието. Пред фасадата му бяха окачени множество фенери от червена хартия. Паркираха пежото до полуразпадналия се тротоар и се изкачиха по скърцащите стълби, водещи към хотела. Франсин бе стиснала здраво ръката на Сакура.

Във въображението си тя си бе представила срещата като театрална сцена: Сакура прави дълбок поклон пред строгия униформен Джай Хан в обстановка на пълно мълчание.

Действителността беше съвсем различна. Обля ги гореща въздушна вълна, в която вонята на евтини парфюми и евтини манджи се смесваше със сладникавата миризма на опиум. Заля ги и вълна тайландска музика.

Посрещна ги дребна сбръчкана жена, която не скри удивлението си от огромното черно туловище на Клей Мънро. Всичките й предни зъби бяха от метал, просветващ мътно на слабата светлина.

— Генерал Джай Хан тук ли е? — попита Франсин на френски.

— Ти ли си нухуан?

— Да. Аз съм нухуан.

Старицата се засмя и я хвана за ръката.

— Ела, нухуан. Твоята маса е готова.

В бара бе мрачно. Около дълги маси бяха насядали шумни групи войници. Всички извърнаха погледи към Клей, някои дори възкликнаха от удивление. Старата жена ги отведе до една празна ъглова маса, все още отрупана с празни бирени бутилки и пепелници, пълни с угарки, останали от предишните посетители. Каза нещо на най-близката келнерка и излезе.

Когато зрението на Франсин се настрои към полумрака, тя видя, че келнерките са съвсем голи, облечени единствено с усмивките си. Постепенно започна да се ядосва, че са я довели на подобно място. Джай Хан очевидно бе решил да я унижи и бе пресметнал обидата си.

— Съжалявам — каза й Сакура, сякаш бе прочела мислите й.

— Няма значение. Скоро всичко ще приключи. Една от голите келнерки дотърча до тях, стъпи с бос крак върху бедрото на Мънро, качи се на масата и започна да танцува под ритъма на тайландската музика, като мяташе коси и щипеше зърната на гърдите си.

— За Бога… Къде по дяволите е Джай Хан? — промърмори Клайв.

— Не знам, Клайв. Успокой се — каза Франсин. Келнерката внезапно спря да танцува, извади иззад ухото си цигара и я пъхна между краката си. После щракна със запалка „Зипо“ и като стягаше чевръсто коремните си мускули, запали цигарата. И четиримата наблюдаваха удивено как тя по същия начин всмукна дим и после го изпусна. Ухиленото момиче се извърна встрани, за да могат всички да наблюдават номера.

Клей Мънро подаде на момичето десетдоларова банкнота и каза:

— Меrci! bien. Тrеs joli.8

Момичето, доволно от себе си, взе парите, извади цигарата и я пъхна в устата на Мънро.

— Искаш ли бира? Ще донеса храна.

После се отдалечи, като кълчеше стройните си бедра. Мънро извади цигарата от устата си и каза:

— Това място ми напомня Сайгон. Само дето е по-чисто.

— Кабаретното шоу ще продължи ли? — попита Клайв.

— Тук знаят какви ли не номера — тихо каза Сакура. — Не се обиждай. Войниците харесват тези неща.

— Познаваш ли някой от тези хора? — попита Франсин.

Сакура се озърна и поклати глава.

— Тук идват главно хора от племето мео. Момичетата готвят техни блюда и въобще им познават вкусовете.

— А Джай Хан е собственикът? В такъв случай той е добър бизнесмен.

Келнерката се върна с пълен поднос. Постави върху масата бутилки с бира и съдове с храна. На централното място сложи отворена бутилка уиски „Джей Би“. Замириса на гнила риба.

— Какво е това, по дяволите? Мирише на нещо умряло — каза Мънро.

— Това е „па-да-ек“ — поясни Сакура. — Ферментирала риба. Не я яж. Възможно е да съдържа паразити, които да ти увредят черния дроб.

— В такъв случай ще се въздържа от това ястие, колкото и да ме изкушава — каза Мънро. Избърса старателно гърлото на бирената си бутилка и отпи глътка. Клайв и Франсин не докоснаха нито храната, нито напитките.

Барът започна да се изпълва с хора. Започнаха да влизат групички мъже от по трима-четирима души, облечени в нещо като униформа — маслиненозелени блузи и панталони. Повечето бяха ниски и набити мъже с лицата на селяни, състарени повече от селския труд, отколкото от годините. Голите келнерки, които ги обслужваха, сякаш нямаха край.

— Здрасти, приятели — каза един глас с американски акцент и всички се обърнаха. До масата им се бе появил набит мъж на около тридесет години. Бе облечен с джинси и широка риза със защитен цвят. Косата му бе късо подстригана, по военному, и явно не се беше бръснал поне от седмица. — За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. Казвам се 0’Брайън и работя с Кит Макфадън. Акциентът му бе южняшки, може би от щата Луизиана. Той почна да ги сочи с показалец, все едно стреляше с пистолет.

— Вие сте госпожа Лорънс! Сакура Уеда. Ти трябва да си Мънро. — Погледна Клайв. — А този кой е?

— Това е Клайв Нейпиър, мой приятел — каза Франсин.

— Здрасти, приятел — каза 0’Брайън и седна при тях. — Хареса ли ви шоуто? Допадна ли ви храната?

— Казаха ни, че тук ще се срещнем с генерал Джай Хан — тихо каза Мънро. — Къде е той?

— Дай по-добре да говорим по същество — каза 0’Брайън. — Къде са парите?