Той тихо се засмя. В ръцете му тя бе лека като облаче. Той обаче я отблъсна от себе си.

— Без такива работи, Сакура. По-добре да не даваме обещания, които не можем да спазим.

— Обещавам само неизбежното — отвърна тихо тя.

Бе започнало да се зазорява. На розовата светлина небето изглеждаше нежно. Той внимателно я погледна и каза:

— Аз принадлежа на различен свят. Между нас има пропаст. Не би ни стигнал цял живот, за да я преодолеем.

— Нека тогава посветим живота си на това. Той поклати глава.

— Защо трябва да ти вярвам? Та ти си откачена! Тя трепна, сякаш думите му я бяха наранили.

— Кичигаи. Наричали са ме така.

— Какво означава „кичигаи“?

— Това е японската дума за луд. Вярно е, била съм луда, но сега не съм.

— Ако не те убие туберкулозата, ще те очистят или рей-бановете, или Джай Хан. Не бих заложил на теб.

— Ти ще ме закриляш — каза тя простичко. — Можеш да ме опазиш от всичко.

Той тихо се засмя.

— Заради това ли си ме харесала?

— Не. Повечето хора са деца, Клей. Ти обаче си пълнолетен. Заради това ще разговарям с теб като с пълнолетен. Трябва да приемеш лошите неща, свързани с мен. Трябва да ми повярваш, когато ти кажа, че са приключили. — Тя докосна гърдите си. — Да, тук наистина има болест. Има обаче и голямо съкровище. Казвам ти, Клей, че имам много неща за теб. Обещавам ти, че ще те направя щастлив.

— Ти си кичигаи — отвърна й сухо той.

— А ти си бака — каза тя и се усмихна.

— Това пък какво означава?

— Това е много обидна японска дума, която означава

„глупак“. — Тя се извърна към изгрева и започна да оправя косата си. Прекрасните й гърди се повдигнаха под нощницата й и той не откъсна поглед от тях. — Мисля, че би могъл да ме обикнеш.

— Време е да сложим край на мечтанията — отвърна той. — Ще отида да приготвя закуска.

Клайв и Франсин наблюдаваха силуета на Сакура.

— Какво ще се случи между двамата? — попита Клайв.

— Ще се наранят взаимно — отвърна Франсин.

— Той има по-твърд характер от моя. Още когато те срещнах за пръв път, Франсин, когато бе мило и наивно създание, дошло от село, ти си имаше стоманена сърцевина. Знаеше какво искаш и накъде си се запътила. Никога няма да забравя как ме напусна в Саравак с гордо вдигната глава.

— Съжалявам, ако съм ти причинила болка. Нямах такова намерение. Просто се опитвах да се защитя.

— Много неща си дадохме и много неща изгубихме. Помниш ли колко пъти бяхме на косъм от смъртта? Помниш ли „Рафълс“? Боже, само като си помисля колко безгрижно танцувахме, докато японците разрушаваха нашия свят с бомбите си! Нямахме си и представа какво предстои.

— Когато бяхме на улица „Попая“ вече имахме поточна представа.

— Така е — съгласи се Клайв. — Много по-точна. Франсин го погледна. Той очевидно си спомняше за първия път, когато се бяха любили върху тясното й легло. Или може би часовете, прекарани заедно на хладната тераса, когато слушаха музика. Спомените изпълниха и собствените й вени с топлота, която не бе изпитвала от години.

— Често пътувам до Сингапур — каза Клайв. — Ли Куан Ю7 разчисти града. Арабската улица, Улицата на смъртта, улица „Бъджис“ и бардаците ги няма. Оставил е само небостъргачи и паркове. Старият Сингапур ми харесваше повече.

Франсин се сети за Берта, лежаща мъртва на улицата до „Златния чехъл“ след бомбардировките. Не се бе замисляла и не бе говорила за тези неща от дълги години. При все това спомените й бяха така ярки, сякаш това се бе случило вчера. „Клайв е единственият човек в света, с когото мога да споделя тези неща“ — помисли си.

— Ще постъпиш ли с мен така, както постъпи през 1942 година? — попита Клайв.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти можеше да се погрижиш за себе си и за Рут при почти всякаква обстановка. Когато обаче японците бяха пред портите, ти потрябва закрилник. Потрябва ти мъж, който да осигури безопасността ти. Поради това ме изтърпя, докато стигнахме до Австралия. След това вече не ти трябвах повече.

Тя бе смаяна от думите му.

— Невъзможно е да мислиш сериозно това! На устата му се появи призракът на усмивка.

— Че не се ли получи точно това?

— Знаеш, че въобще не си прав! Направо е противно след всички тези години да ми говориш така!

— Излиза, че в Сингапур наистина си ме обичала, така ли?

— Разбира се, че те обичах!

Клепачите над тъмните му очи се спуснаха. Той си пое бавно дъх, сякаш вдишваше уханието на старо и рядко вино. Сетне въздъхна.

— Не е ли тъжно? Петдесетгодишен мъж изнудва петдесетгодишна жена след двадесет и пет години да признае, че го е обичала.

— Не съм на петдесет години — сопна се тя. — Аз съм на четиридесет и осем, а ти си на петдесет и две.

Клайв отново се усмихна.

— Красива жена си. От очите ти направо изскачат мълнии, мила моя.

— Вземи си думите обратно.

— Не мога. Там, в Сингапур, ти сключи договор с дявола. Обеща си, че ще бъдеш моя, ако опазя вас двете с Рут. Обаче изгубихме Рут и за наказание те загубих.

Тя го погледна.

— Ти заради това ли настояваш да докажеш, че Сакура е Рут? Защото смяташ, че това пак ще ни събере?

— Поне за пръв път от 1954 година сме в един и същ град. Това е обещаващо начало.

— Начало на какво? Той вдигна рамене.

— Не знам. Виж какво, Франсин, някои мъже обичат много пъти. Или въобще не обичат. Прескачат от една жена на друга и говорят и изпитват едни и същи неща. Аз обаче не съм такъв.

Тя замълча. Гневът й започна постепенно да стихва.

— Искаш да кажеш, че никога след това не си обичал?

— Любовта ми към теб никога не е секвала, Франсин. Никога не съм преставал да те обичам.

Пета част

ДЖАЙ ХАН

1970

ВИЕНТЯН, ЛАОС


Полетът от Банкок ги отведе към североизточен Тайланд, скучен пейзаж от хълмове и безкрайни оризища. Когато навлязоха във въздушното пространство на Лаос, надникнаха през прозореца, за да видят река Меконг. Виеше се като дебела кафява змия между покритите с джунгли хълмове.

Самолетът, боядисан във весели цветове, но със занитвания, издаващи възрастта му, бе пълен с пътници, повечето азиатци. Прекараха целия полет в сън. Спяха с отворени усти като хора, пострадали от махмурлук.

На излизане от самолета бяха обгърнати от задушаваща тропическа горещина. Летище Уа Таи бе примитивно. Олющените му табели бяха изписани на френски и лаоски. Мънро, с чанта, натъпкана с долари, усети как сърцето му се разтуптява. На летището обаче почти нямаше хора.

Сакура ги бе уверила, че на митницата няма да има проблеми, и това се оказа самата истина. В салона за митническа проверка имаше само един дремещ митничар и те преминаха с парите покрай него, без да нарушават спокойствието му. На Мънро му се стори, че дрямката му е причинена от опиум.

Навън ги очакваха няколко стари таксита марка „Пежо“. Бяха модели от петдесетте години и изпод олющената им боя прозираше металът. За по-сигурно взеха две. В първото се качиха Мънро и Франсин, във второто — Клайв и Сакура.

— Хотел „Дипломатик“ — каза Франсин на шофьора. В отговор той им се усмихна любезно с два реда златни зъби и потегли. Мънро се извърна и видя, че колата със Сакура и Клайв ги следва. Таксито напредваше бавно, тъй като улиците бяха задръстени с деца на велосипеди.

Сградите бяха вехти и олющени. В сенките им дремеха хора. Дори и палмите бяха наклонени под различен ъгъл, сякаш ги мързеше да се изправят.

Минаха покрай огромен будистки храм. Монаси в оранжеви роби се разхождаха в градината, засадена с кокосови палми. Бръснатите им глави блестяха на слънцето. След малко пътниците се оказаха извън Виентян.

Франсин бе избрала единствения в града хотел с четири звезди — „Дипломатик“. Сакура им го бе препоръчала като хотел, в който отсядат дипломати и бизнесмени. Намираше се на двадесет минути път от града. Прекосиха джунгли и оризища, изпъстрени с примитивни колиби. Никъде не се виждаха селскостопански машини или автомобили, дори велосипеди. От време на време задминаваха каруца, теглена от биволи, или група селяни, потънали до колене в оризището.

— Все едно че се връщаме с четиристотин години във времето — коментира Мънро.

Хотелът бе разположен в палмова горичка. Представляваше няколко тръстикови бунгала, разположени почти до самата река и разделени от китни градини. Изглеждаше съвсем празен. Дипломацията и бизнесът във Виентян очевидно не бяха много динамични. Двете таксита спряха пред рецепцията, разположена в сграда с островърх покрив.

— Хотел „Дипломатик“ — съобщи шофьорът. Слязоха от колите. Мънро бе нащрек. Не се чуваха никакви звуци, ако се изключеше бръмченето на катер някъде далеч по реката и гукането на гугутките, накацали по палмите.

На рецепцията красива млада жена ги приветствува с традиционното лаоско допиране на дланите, известно като „уай“. Решиха, че ще бъдат в най-голяма безопасност, като наемат две прилежащи бунгала. В едното се настаниха Клайв и Франсин, в другото Сакура и Мънро.

Бунгалата бяха примитивни, но просторни. Във всяко имаше баня и японски телевизор. Имаше и изглед към реката. Леглата бяха тесни, но Мънро ги изпробва. Изглеждаха нови и удобни.

— Би трябвало да приберем парите на съхранение в банка — каза Мънро.

Сакура поклати глава.

— Във Виентян има само една голяма банка — Индо-китайската банка, разположена на булевард „Танон Саментай“. Това са хората, от които Роже открадна парите. Управителят е приятел на Джай Хан. Останалите банки са много малки и несигурни.

— Наистина ли няма други банки? — попита Франсин.

— От другата страна на реката, в Нон Кай, има тайландски банки. Те са надеждни, обаче за всяко отиване до тях трябва ферибот. И многократна виза.

— В такъв случай какво да правим с парите? — попита Мънро.