— Просто гледам — Сакура наблюдаваше виещите се светлинни ленти далеч под тях. Отдолу премина полицейска кола или линейка с примигващи светлини. Сирената й вещаеше лоши новини. — Колко е часът?

— Пет сутринта. Какво правиш тук?

— Не можах да заспя. Те все още приказват.

— Франсин и Клайв ли?

— Цяла нощ приказват.

— Стара любов. Сигурно имат да си кажат много неща.

— Никога няма да имам такива отношения с друг човек — каза Сакура. — Не виждам какво бих могла да му кажа, което да не се вмести в десет минути

— Мила, ти би могла да разказваш живота си цяла година, без да се повториш.

Тя поклати глава.

— Не мога да разказвам за самата себе си така, както го правят други. Понякога искам да споделя неща, които са се случили с мен, които са ме наранили. Не ми е обаче по силите.

Мънро я хвана за ръката.

— Дръпни се от парапета, Сакура.

— Защо?

— Много е нисък.

— Страх те е да не скоча. — Сакура се усмихна. — Както се бе уплашил да не би да скоча от перваза на болницата.

— Щеше ли да го направиш?

— Може би.

— Значи дръпни се от парапета. — Пръстите му стиснаха ръката й. Тя също стисна неговата ръка.

— Клей, ти обичаш Франсин, нали? Той се изненада от думите й.

— Това са глупости!

— Нямам пред вид секса. Обичаш я просто така.

— Тя ми плаща.

— Нямам предвид това. Ти я обичаш и тя го знае. И аз го знам.

Мънро помълча, после каза:

— Тя е…

— И аз съм, Клей.

— Да. Права си.

— Ти на моя страна ли си, Клей?

— Винаги съм бил на твоя страна.

— Не е така. Винаги си бил на страната на Франсин

— Ако искаш да бъда лоялен към теб, а не към Франсин, си губиш времето — отговори й рязко той. — Тя обаче иска да ти помогне и това означава, че и аз искам да ти помогна.

— Заради нея ли? А не заради самата мен?

— Какво искаш от мен, Сакура? — попита той малко сърдито.

— Искам да знам дали чувствуваш това, което чувствувам аз.

— Какво имаш предвид? — попита той, макар че я разбра много добре.

— Понякога очите ти стават кехлибарени, като на лъв. Гледаш ме така, сякаш ще ме разкъсаш.

— Гледам те така, защото не знам какво ще направиш в следващия момент.

— Това не ти ли харесва? — На меката светлина тя приличаше на дете. Клей реши, че когато всичко приключи, Франсин ще затвори Сакура в някакъв забранен град, където тя ще живее в богатство и охолство и той повече няма да я види.

— Я по-добре си лягай — каза той.

— Не ти ли е приятно да разговаряш в мрака с мен?

— Няколко часа сън не биха навредили на нито един от двама ни. Тя тихо се засмя.

— Страх те е от мен.

— Не ме е страх от теб, Сакура.

— Страх те е. Уплаши се от мен в онази стара сграда, когато държах ножа. — Очите й блеснаха. — Знаеше, че ще те пробода. Знаеше, че можеш да ме пребиеш, но че преди това ще те пробода. Не съм ли права?

Той се усмихна.

— Права си.

— Сега нямам нож, но въпреки това те е страх от мен.

Защо?

— Страх ме е да не се нараниш.

— Като скоча ли?

— И по други начини.

— Дълги години носех в себе си смъртта на Томоюки — каза Сакура, загледана към улицата. — Възприемах я като болест, която те кара да плачеш. През целия си живот си мислех, че може да се самоунищожа. Да се превърна в нищо. Като Томоюки.

— Ти си от тези, дето оцеляват, Сакура — каза Мънро. Беше нащрек и можеше да я хване във всеки момент.

— Така ли изглежда? — Сакура присви пълните си устни. — В Сайгон веднъж ми се случи нещо наистина много лошо. Тогава реших, че ще се самоубия. Че ще се възползувам от това, което научих от Томоюки.

— Защо не го направи?

— Бях готова да го направя. Разговарях дълго с Томоюки. Мислено, разбира се. Разговаряхме цяла нощ и после се сбогувах с него. Прав си: никога вече няма да помисля за самоубийство. Освен ако не е необходимо, за да спася сина си. Така че не се тревожи повече за мен.

— Ще го спасим, без да се налага да умираш.

— Ти презираш ли ме?

— Не. Защо да те презирам?

— И не би трябвало — отвърна му тя сериозно. — С теб си приличаме, Клей.

— Сериозно?

— С теб са се случили много лоши неща във Виетнам.

— С всекиго, който е бил във Виетнам, са се случили лоши неща.

— Случили са се специално на теб. — Тя внезапно сложи ръка на гърдите му. Малката й длан обгори кожата му като огън. — На теб, на Клей Мънро. Виетнам те е променил.

— Откъде знаеш?

— Чувствувам го. — Тя не отмести ръката си. — Направили са ти лоши неща и ти самият си направил лоши неща.

— Така е — отвърна той малко грубо. — Така е на война.

— Не бива обаче да носиш тези неща постоянно в себе си. Трябва да се освободиш от тях. Както го направих аз.

— Добре. Благодаря ти за този психотерапевтичен разговор. — Той посегна да махне ръката й от гърдите си. Пръстите й обаче се преплетоха с неговите и ги стиснаха.

— Не можеш да освободиш ръката си от мен. Опитай се да го направиш.

Той издърпа пръстите си. Тя обаче бе бърза като змия и отново стисна пръстите му.

— На тази игра съм играла с други деца в Токио. Никой не можеше да ме победи.

Раздразнен, той дръпна ръката си. Тя бе предвидила движението му и макар и да бе силен, пръстите й отново стиснаха неговите.

— В болницата ти ме гледаше през огледалото, нали? Той се поколеба дали да каже истината, после призна:

— Да. Това ми бе работата.

— И си ме гледал, докато се събличам?

Той пак се опита да дръпне ръката си, но тя бе много бърза, а и в тънките й пръсти се криеше невероятна сила. Нямаше как да се освободи, без да й причини болка.

— Не — отвърна нетърпеливо. — Не съм правил това.

— Не си ли ме виждал гола?

— Не.

Тя лукаво се усмихна и попита:

— Не си ли виждал гърдите ми?

— Не съм обръщал внимание.

— Лъжеш. Усетих погледа ти. Беше ти приятно да ме гледаш.

— Глупости.

— Искаш ли да знаеш какво ми се случи в Сайгон?

— Стига да искаш да ми разкажеш.

— Петима американски морски пехотинци ме взеха за проститутка. Не ми повярваха, когато им казах, че грешат. Изнасилиха ме, а после ме пребиха. Мънро не каза нищо. Престана обаче да се опитва да освобождава ръката си.

— С един щях да се справя. Може би и с двама. Но не и с петима мъже. Знам как мога да се справя с един мъж. Това ти е известно.

— Да, известно ми е.

— Владея джудо, карате и джиу-джицу. И то добре.

— Сигурен съм в това.

— Никога обаче не съм била проститутка. След като войниците ме изнасилиха, останах с чувството, че са ми отнели последното, което имам. Разбираш ли ме?

Мънро само кимна. Разумът му и без това бе изпълнен с неща, които не искаше да си представя.

— Отидох до реката и изкарах цяла нощ, седнала на кея. Наблюдавах как нощните светлини танцуват върху водата и се замислих дали да не започна да танцувам с тях. Не го направих обаче. Не им позволих да ме унищожат. — Тя го погледна. — Разтревожих ли те? Май наистина ти развалих настроението. Заради това и не говоря за себе си.

— Не си ми развалила настроението.

— Не бях казвала това на никого.

— И на Роже ли?

— Щеше да ми се присмее. Ти си първият, с когото го споделям.

— Съжалявам. Не трябваше да го правиш.

— Клей, изглеждам твърда, но съм твърда само отвън. Отвътре съм нежна.

Лицето й се бе превърнало в сияещ овал, устата й — в сянка. Той се опита да си представи отчаяно момиче, седнало до реката и колебаещо се дали да не се самоубие. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна:

— Ти си едър и силен. Всички се боят от теб. Кожата ти обаче е нежна, като кадифе. Когато ме докосваш, усещам нежността ти.

Мънро бе пожелавал много жени и те никога не му бяха отказвали. Във връзките с тях той бе винаги по-силната страна и след като ги завоюваше, интересът му гаснеше. Сакура обаче бе нещо различно. Тя не просто събуждаше желание. Тя го бе пленила с чара си. Искаше да научи всичко за нея. Искаше да опознае всичките й болки, целия мъчителен път, който бе извървяла.

В нея обаче се криеха същевременно опасност и коварство. Сакура бе водовъртеж, от който можеше и да не се измъкне. Ядоса се на самия себе си заради това, че кръвта му се разгорещи.

— Не сме създадени един за друг, Сакура — тихо каза той.

— Напротив! — прошепна тя. — Трябваше да се срещнем именно по този начин!

Притисна се към него. Тялото й бе гъвкаво и горещо. Той усети как слабините му внезапно се изпълват с желание. Тя усети как членът му, притиснат към тялото й, се втвърдява.

— Ти ме желаеш — каза му тихо.

— Това не е достатъчно — отвърна той.

Тя прегърна шията му с нежните си ръце. Мънро, внезапно усетил световъртеж, целуна подобните й на орхидея устни.

Меките й устни се прилепиха до неговите. Тя го целуна, както се целува дете. Със затворени очи и без да използува езика си.

— Виждаш каква съм — прошепна в лицето му.

Той я погледна и се опита да си спомни за първия път, когато я бе видял. Когато я бе проследил, бледа и измъчена, в метрото, след като излезе от офиса на Франсин. Без да си дава сметка, бе наранен от нейната красота още тогава. Бе наранен от нейната странност. Сега я възприемаше като съвършена допирна точка между Изтока и Запада. Осъзна, че цял живот е копнял за лице като нейното.

Погали косата й. Бе гъста и плътна и ухаеше на жасмин. В болницата в Ню Йорк се бяха опитали да я отрежат, тъй като според тях късата коса по-лесно се поддържала стерилна. Тя обаче бе реагирала така ожесточено, че те се отказаха от намерението си. Това го зарадва. Ако някой ден се любеха, щеше да разстеле косата й около себе си. Възприемаше я като черните криле на черен ангел.

— Някога бях лоша, Клей — каза тя замечтано. — С теб обаче ще бъда добра. Стига да ми дадеш възможност за това.