— Какво?!

— Ако можеш да помогнеш, помогни. Но не ме поучавай, Клайв. Имам си достатъчно грижи и без да си играеш на татко.

Той вдигна ръце в знак на съгласие.

— Добре, добре.

— Надявам се, че се разбрахме.

— Разбрахме се. А сега ми разкажи нещо за нея.

— Що се отнася до физическото й състояние, не е добре. Туберкулозата я изтощава от години, а нападението с нож я травматизира. Обаче е страхотно жилава и съобразителна. Тя е… как да ти го кажа… необикновена.

Клайв я погледна внимателно и я попита:

— Защо ти се струва необикновена? Заради външността си, или защото усещаш близост с нея?

— Заради това, което е. Трудно ми е да ти го опиша. Клей казва, че в нея има вътрешен огън, и е прав. Сам ще го усетиш.

— Предполагам, че се старае да ти се хареса?

— Съвсем не, за Бога! Държи се враждебно. Имала е труден живот и обвинява мен за това.

Клайв присви една от тъмните си вежди.

— Разбирам. Много мило.

— Умее да се държи враждебно. Едва сега започна да разправя изживяванията си и някои от тях са ужасяващи.

— В смисъл, че е имала труден живот?

— Много труден.

— Едно нещо ме озадачава. Преди всичко, какво е искал този японски офицер от нея?

— Според нея обичал децата.

— В какъв смисъл ги е обичал? Франсин усети нюанса.

— Досега не е споделяла да й е направил нещо лошо. В паметта й са заровени толкова много спомени, че може и това да е един от тях. Интересувал се от интелигентността на децата и твърдял, че била много умна. Тя пък му помогнала да се самоубие в затвора.

— Това не ми се струва убедително — каза Клайв и се намръщи. — Франсин, това ми прилича на лош телевизионен сериал.

— Когато го разказва тя, звучи като самата истина.

— По нейните думи, какво е правила след смъртта на Уеда?

— Работела е като чистачка и готвачка и пътьом донякъде се е образовала. След време или роднините на Уеда са прекъснали връзките си с нея, или тя ги е изоставила, защото е напуснала Япония преди да навърши двадесет години, и след това повече не се е връщала там. Ще ни отнеме цели месеци да научим какво е правела, Клайв. Работила е в Сингапур, Макао, Банкок, Виентян и Бог знае още къде. Струва ми се, че все още не може да си спомни всичко, с което се е занимавала, и всички места, където е живяла.

— Как установи контакт с теб?

— Каза, че преди пет години прочела статия за мен и тогава направила връзката.

— Обаче ти се обади едва сега?

— Да.

— И твърди, че е Рут?

— Не го заявява открито.

— Значи оставя на теб да попълниш празните места.

Нищо ли не си спомня за времето преди японците да унищожат селото?

— Това, изглежда, е било такова ужасно преживяване, че е заличило по-раншните й спомени. Клайв поклати глава.

— Много е удобно. Така е лесно да съчиниш история, която да нагодиш към фактите.

— Знам.

— Франсин — започна Клайв внимателно. — Според теб не е ли важно това, че не си я разпознала инстинктивно още при първата ви среща? Това ме кара да мисля, че тя не е Рут.

Франсин не му отговори веднага. После въздъхна и каза:

— Не възникна никаква мистична връзка между майка и дъщеря, която да ме накара да повярвам, че това е Рут. Ако се бях поддала на такива фантазии, досега да съм обезумяла. Когато обаче я видях за пръв път, нещо се появи… Нещо, което продължава да расте и с всеки ден става по-силно.

— Боже мой! — възкликна Клайв.

— Давам си сметка, че всичко изглежда двусмислено. Че всичко е изпълнено с парадокси и съвпадения. Ами ако обаче се окаже, че наистина е Рут? Мога ли да си позволя да пренебрегна тази възможност?

— Не можеш. Обаче си длъжна да стигнеш до дъното на тази история преди да вземеш каквито и да било решения. Особено когато става дума за плащането на стотици хиляди долари.

— Нямам време, Клайв. Ще убият детето й. Детенце, което може да ми е внуче, Клайв.

— То вероятно дори не съществува.

— Ами ако съществува? — Досега се бе опитвала да владее гласа си, за да изглежда спокойна. Сега обаче вълненията й прозираха във всяка нейна дума. — Мога ли да си позволя да рискувам?

— Франсин, та за това момиче най-лесното нещо е да вземе отнякъде някое хлапе и да ти каже, че ти е внуче.

— Давам си сметка за това, Клайв. Обаче тази мисъл не ме успокоява.

Клайв отново въздъхна и се загледа в осветените от слънцето небостъргачи.

— Разбирам те. Я по-добре започни да ми разказваш подробностите.

Франсин почука на вратата и Мънро отвори.

Това е Клей Мънро, мой консултант по въпросите на сигурността — представи го Франсин. — Клей, запознай се с Клайв Нейпиър.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Къде е Сакура?

— На терасата — отвърна Клей. — Мисля, че спи.

Излязоха на терасата. Сакура бе легнала в един шезлонг. Очите й бяха закрити от слънчеви очила. При появяването им тя бавно извърна глава и се изправи.

— Клайв, това е Сакура Уеда — каза Франсин. — Сакура, запознай се с Клайв Нейпиър.

Настъпи кратко мълчание. Над летището Кай Так се издигна реактивен самолет. Сакура свали тъмните си очила и погледна Клайв в очите. Франсин забеляза как тя внезапно пребледня. Клайв също пребледня.

— Здравей, пиленце-шиленце — каза й тихо и вдигна ръце към нея. Сакура за миг застина, после изхълца, хвърли се в прегръдките му и притисна лице към рамото му. Франсин не можеше да види лицето на Клайв, обаче ръката, която погали тъмната коса на Сакура, трепереше.

След като Клайв отпусна Сакура и понечи да й каже нещо, тя се олюля и насмалко не падна. Мънро я придържа. Главата й се отпусна върху рамото й, подобно на прекършено цвете.

— Тази сутрин не се чувствуваше добре — предупреди Мънро.

— Малко съм отпаднала — промърмори Сакура. Между потрепващите й клепачи се видя бялото на очите й.

— Нека си полегне — каза Франсин. — Може би трябва да извикам лекар.

Заедно с Клайв отведоха Сакура в стаята й. Клайв седна до нея и отмести косата от лицето й.

— За Бога — промълви тихо, докато изучаваше лицето на Сакура.

Сакура се отпусна в леглото. Отвори очи, погледна Клайв и прошепна:

— Познавам те.

— Наистина ли?

— Да. Ти беше там.

— Къде?

— В селото. Ти беше там. Нали? Клайв я погали по бузата.

— Да, бях там.

— Познавам те и отпреди това.

— Да, и отпреди това.

— Знам — отвърна Сакура и се втренчи в него. Цялото й тяло започна да трепери. Не можеше да откъсне поглед от него. — Клайв — прошепна тя. — Клайв.

Клайв погледна Франсин и тя забеляза, че очите му са пълни със сълзи.

— Мога ли да остана насаме с нея за миг? — попита той.

Франсин кимна и излезе.

Клайв се обърна към Сакура и попита:

— Сигурна ли си, че ме познаваш?

— Да — промълви тя. — Струва ми се, че сънувам.

— Какво си спомняш за мен?

— Че ми казваше пиленце-шиленце.

— Какво друго?

Тя бе толкова сигурна, че го познава, че по гърба й полазиха тръпки. В мозъка й обаче не се появиха никакви спомени, които да подкрепят това убеждение. Убеждението й идваше от другаде, от мозъка на костите й.

— Приличаш ми на един пират. От една детска книжка.

— Франсин ми каза, че преди осем години си работила в едно казино в Макао.

— Така е.

— Често съм посещавал Макао по работа. Познавам всички тамошни казина. Нищо чудно някой ден да си взела от мен няколко хиляди патаки. Нищо чудно да ме познаваш оттам.

Тя решително поклати глава.

— Не. Познавам те от друго време.

— От кое време?

— От времето, когато бях в селото.

Очите му бяха необикновено умни. Не можеше да излъжеш човек с такива очи.

— Франсин ми каза, че преди няколко дни си сънувала селото — каза той.

Тя кимна.

— Разкажи ми съня си — каза й той.

— Сънувах, че в едно от помещенията открих черепи.

— Е, това сигурно е достатъчно основание за едно момиченце да изпадне в истерия.

— Стреснах се, но не изпаднах в истерия. — Говорът на Сакура се забави. — Беше… Беше много важно.

— В какъв смисъл?

— Там бе и черепът на един японски войник.

— Защо това да е нещо важно?

— Защото това бе причината японците да дойдат в селото.

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш? Тя продължи замислено.

— Първо японците са убили няколко селяни, не знам защо. Младите хора от селото решили да отмъстят на японците и убили един часовой. И донесли главата му.

— Откъде знаеш това, Сакура?

— Цялото село говореше за това. Когато японците дойдоха в селото, откриха главата и после избиха всички.

— С изключение на теб?

— Да, с изключение на мен.

Погледна го. Натежалите й клепачи издаваха умора.

— Ти любовник на Франсин ли си?

— О, не. Днес я видях за пръв път от много години.

Разделихме се отдавна. Когато тя се примири с мисълта, че Рут вече я няма, нещо в нея сякаш се прекърши. За мое нещастие, точно това нещо бе частта от нея, която обичаше и мен. Така че я изгубих. — Погледът му бе сериозен. — Аз също много обичах Рут. Тя бе част и от мен. И в мен остана празнота.

Сакура трепереше. Нещо се опитваше да излезе от сърцето й.

— Знаеш коя съм.

— Струва ми се, че да — съгласи се той.

— Коя съм? — прошепна тя. Той не побърза да й отговори.

— Ти си Сакура Уеда — каза й след известно време съвсем сериозно. — Каквото и да се е случило в селото, Рут вече я няма. И никога няма да се върне. Сакура обаче е жива. Сакура е красива и жизнена. Трябва да разбереш това. Франсин вече го е разбрала. Разбрах го и аз.

— Аз обаче не знам коя е Сакура Уеда! Той докосна лицето й.

— Макар и да вярвам, че някога си била Рут Лорънс, това не решава този конкретен проблем. Да не знаеш кой си е част от естественото състояние на човека.