— Трябва да направя нещо, Клайв.

— Франсин, защо според теб си подложена на такъв натиск? Не за друго, а за да не ти се позволи да изясниш истината. За да не видиш къде е клопката.

— Знам, че това е възможно. Ако обаче всичко излезе вярно?

— За Бога, Франсин! Как може да е вярно? Помисли си. Помисли си какви са шансовете.

— Шансовете са ми известни. Тя обаче има същата кръвна група, която и Рут.

— Сигурна ли си?

— Да. Нулева.

— Милиони хора имат нулева група, Франсин. Дори милиарди. Спомняш ли си всичките сирачета, които видяхме? Би могла де е всяко от тях. Ако съдиш по външността й, възможно ли да е Рут?

— Очите й са различни от очите на Рут, малко потъмни са. А и косата й не е същия цвят. Рут обаче бе малко момиченце, а Сакура е зряла жена. Децата много се променят. Кой би могъл да каже как би изглеждала Рут? Когато я нападнаха с ножа, я огледах и си казах, че е Рут. Това насмалко не ме сломи. Час по-късно обаче си казах, че това не може да е вярно. Всичките ми дни преминават в такива съмнения.

Гласът на Клайв се изпълни с напрежение.

— Искам да видя тази жена, Франсин.

— И аз искам да я видиш.

— Мога да бъда при теб след двадесет и четири часа.

— Ще те пуснат ли в такъв кратък срок?

— Щат не щат, ще ме пуснат.

— Ще те очаквам, Клайв. Искам да разбера какво мислиш ти по въпроса.

— Можеш да разчиташ на мен. И по-рано сме имали общи премеждия.

— Да, спомням си — каза тя. И затвори телефона.

Стана тъмно. Ритъмът на града се промени. В мрака избухнаха неонови светлини и влажният въздух се изпълни с миризмата на храна.

Вечеряха. Сакура пак почти не докосна храната. След това излязоха на терасата и чуха рева на вечерното струпване на автомобили. Тук горе обаче цареше спокойствие. Останалите тераси бяха изпълнени с други семейства. Чуваха се гласове, смях, дрънчене на кухненски прибори.

— Ще имаме гост — каза Франсин.

— Кой? — попита уморено Мънро.

— Съпругът ми почина през войната. Бил е пленен и загинал в лагер за военнопленници. Тогава обаче са запознах с друг мъж. Клайв Нейпиър, британски офицер. Заедно се измъкнахме от Сингапур. Той е мой стар приятел. Ще пристигне от Австралия.

— Ще дойде, за да ме огледа ли? — попита Сакура от своето тъмно ъгълче на терасата.

Франсин се обърна към силуета й и каза:

— Ценя неговото мнение. Може би ще ни помогне.

— Кога ще пристигне? — попита Мънро.

— Утре — отвърна Франсин.

— Още едно изпитание за мен — сухо каза Сакура.

— Ако наистина си моя дъщеря, Клайв Нейпиър е човекът, когото с най-голямо основание би могла да възприемеш като баща — каза Франсин.

— Човекът, когото с най-голямо основание можех да възприема като баща, бе Томоюки Уеда — отвърна сопнато Сакура.

— Да де, ама са го обесили — вметна грубо Мънро.

— Не го обесиха.

Сакура произнесе последните думи съвсем тихо и Франсин едва успя да ги чуе.

— Бях останала с впечатлението, че са го екзекутирали — каза тя.

— Не го екзекутираха.

— Да не би да искаш да кажеш, че е още жив? — попита удивено Франсин.

— Не, разбира се.

— Каква все пак бе съдбата му? — попита Мънро. Сакура не отговори веднага. После каза с въздишка:

— Присъдата му бе произнесена в един късен следобед. Трябваше да го екзекутират на следващата сутрин. Чрез обесване. Той възприе това като страшно унижение. Бе самурай, нали разбирате какво значи това?

— Да, разбирам — отвърна Франсин.

— Поиска да ме види, така че ме отведоха в затвора, където бе задържан. Отведоха ме роднините му и няколко негови колеги, бивши офицери. Един по един бяхме допуснати до килията му, за да си вземем сбогом с него. Непосредствено преди да вляза аз, поставиха нещо в ризата ми.

— Какво бе то? — попита Франсин.

— Нож. Малък нож с бамбукова дръжка. Но много остър.

Франсин и Мънро се спогледаха.

— Когато един самурай извършва сепуку, използува две остриета — малка кама и голям меч. Нямаше как да му предадат меч, така че му се наложи да се задоволи с камата. Не ме претърсиха както трябва, само надникнаха в джобовете ми. Нали бях малко момиче. Ножът бе притиснат към корема ми. Не го откриха.

— Сакура, Сакура! — въздъхна Франсин.

— Когато влязох при Томоюки, той ме прегърна, бръкна под ризата ми и взе ножа. Благодари ми. Накара ме да приседна до него, за да си поговорим за последен път. — Сакура се усмихна на Франсин, но усмивката й бе крива. — Бе много особен човек. От него научих някои от най-важните неща в живота си. Тогава бях на девет или десет години. Обясни ми, че не може да приеме това, което са замислили за него екзекуторите. Каза ми, че човек винаги остава с възможност за друг избор. Имаше предвид саморазрушението. Разбрах какво се гласи да направи с ножа и се разплаках. Той ми каза да не плача. Обясни ми, че когато страданията и болката са непоносими, винаги мога да прибегна до такъв избор. Каза ми да се уча и да бъда добро момиче. След това се сбогува с мен. Изведоха ме. През нощта си разпрал корема. Не издал никакъв звук. Когато призори влезли, вече бил изстинал. Умрял от загуба на кръв. Така свърши Томоюки.

— Клетата Сакура — прошепна Франсин. — Клетото малко момиче.

Вгледа се в зелените и червени светлини, отразяващи се в гъстите вълни на косата на Сакура. Замисли се за многото трагични събития, изпълнили главата й. Въпреки преживените ужаси тя бе запазила гордостта си. Бе съумяла да се отнася предизвикателно към несправедливостта на живота. Тя вече бе опознала умението й да се брани. Досега бе научила твърде малко неща за нея и заради това не бе проявила особена снизходителност.

— Време е за инжекция, а след това трябва да поспиш. Хайде, Сакура.

Отидоха в стаята на Сакура. Мънро остана насаме с размишленията си.

— Май не се оказах такава, каквато очакваше, нали? — попита Франсин, докато пълнеше спринцовката.

— Ти ме гледаш с презрение и погледът ти е хладен — отвърна Сакура.

— Сакура, същия хлад излъчват и твоите очи.

— Много ми се искаше да откриеш някакви доказателства, Франсин — отчаяно каза Сакура. — Дълго си въобразявах, че върху тялото ми има някакъв специален белег. Че върху мен има таен знак, който веднага ще разпознаеш.

— Това става само в приказките, Сакура.

— Не трябваше да ти наговоря всички онези неща в Ню Йорк — каза Сакура и докосна ръката на Франсин. Днес много се различаваше от „лошата жена, извършила лоши неща“, която така бе шокирала Франсин. — Първо реших, че именно ти си ме обадила на ЦРУ и че те се опитват да ме убият. Не бях с всичкия си. Тогава имах треска и халюцинирах.

— Няма защо да ми се извиняваш.

— И…

— И какво?

— Почувствувах се много оскърбена — тихо каза Сакура.

— И аз.

Франсин, без да се замисля, се наведе и целуна Сакура по слепоочието. Кожата на младата жена бе нежна като сатен. Франсин бързо излезе, за да не се разчувствува. Отиде сама на летището, за да посрещне Клайв.

Застанала сред тълпата, си спомни последния път, когато се бяха срещали. Това беше след разговора им с Анах. Тогава Франсин реши, че чува самата истина и че това бележи края на първата половина от живота й и началото на втората половина. Знаеше, че Клайв не е повярвал в чутото. И й го беше казал. Той ли се бе оказал прав, или тя? Застанала сред тълпата посрещачи на летище Кай Так като камък в река, Франсин се питаше дали не се е оказала още веднъж пред повратен момент в живота си. Дали миналото нямаше да се завърне при нея? Дали от мъглата отново нямаше да излязат призраци?

После го забеляза. Висок, силен мъж. Много по-висок от азиатците около него. Махна му с ръка.

— Клайв!

Той я видя и тръгна към нея. Мъжественото, му лице бе по-изпито, а в косата му имаше сиви кичури. Иначе си беше същият, с мургаво лице с пиратски черти. Спря за момент преди да стигне до нея, сякаш ги разделяше невидима бариера.

— Здравей, Клайв.

— Франсин, мила. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да преодолее невидимата бариера и да я прегърне. Франсин докосна ръката му. Почувствува как нещо я стяга в гърлото, а очите й се изпълват със сълзи.

— Не си се променил.

— И ти. — Той се наведе и нежно я целуна по бузата. Споменът за бруталната им раздяла преди години все още бе болезнен.

— Да вървим — рече тя с глас, който трябваше да звучи делово. — Искам да я видиш.

В таксито той започна да възвръща самоувереността си. Погледна я одобрително и каза:

— Изглеждаш чудесно. С какво си поддържаш формата, с маймунски жлези ли?

— С женшенов чай — каза тя и му се усмихна. Времето се бе оказало милостиво към него. Лицето му бе малко по-изпито, а веждите му, малко по-проскубани отпреди. Изглеждаше обаче в чудесна форма. Австралийският климат очевидно му понасяше. Тенът му бе като на тенисист, а погледът му — бистър. Посивяващата му коса бе чудесно подстригана. На лявата китка имаше златен часовник, но не и венчален пръстен. Сега излъчваше друг вид авторитет. Не произтичащия от младежката арогантност и военното звание, а авторитета на един зрял човек.

— Много се радвам, че дойде, Клайв — каза тя.

— Нямах избор. Сакура знае ли кой съм?

— Обясних й с две-три думи.

— Не трябваше да го правиш.

— Защо?

— Защото така й даваш шанс да се подготви предварително за срещата ни.

— Тя не е актриса, Клайв.

— Е, ти мислиш така.

— Още не си я видял. Клайв се засмя.

— Нека се разберем отсега за нещо. Не дойдох тук, за да спасявам Сакура Уеда. Дойдох, за да спасявам теб.

— От какво?

— От опасността да бъдеш омагьосана и да изгубиш разсъдъка си.

Тя го докосна по коляното.

— Нека наистина се разберем. Не ми трябва никой да ме спасява. Нито ти, нито никой. Ако си дошъл, за да се правиш на рицар, по-добре ще е да вземеш веднага обратния самолет за Сидни.