— Да. Каза, че те щели да възстановят спомените ми.

Само че нищо не се получи, макар и да имах ужасни кошмари. Лекарят каза, че страдам от избирателна амнезия. Че от ужаса, който съм изпитала, когато японците са избили селото, съм забравила коя съм.

— Не съм лекар — каза Мънро. — Ти обаче ясно си спомняш нападението, нали?

— Да.

— Каза, че ясно си спомняш убийствата, щиковете и кръвта, нали така?

Тя докосна с пръсти наранената половина на лицето си.

— Да.

— Защо си спомни само лошите неща, Сакура? Ако лекарят е бил прав, тези спомени щяха да са заличени.

Тя стисна устни.

— Казвам ти самата истина.

— Ако убийството е изличило спомените ти, не би трябвало да си спомняш нищо за самото него. Цялата работа изглежда нелепа.

— Говоря самата истина — каза Сакура разгорещено. — Върви по дяволите, Клей! Моля те да не ми устройваш разпити.

— Просто се опитвам да си изясня нещата.

— Съвсем ясно ми е какво се опитваш да направиш! Франсин остави пръчиците и сухо каза:

— След като Сакура вече се възстанови, време е да извикаме лекар, за да я прегледа.


Апартаментът се намираше в Коулун. Бе разположен в близост до залива в квартала, който не бе нито беден, нито богат, нито посещаван от туристи. Франсин бе закупила това жилище, както и още няколко други като него, като ги възприемаше като инвестиции. Бе регистрирано не на нейно име, а на името на една от нейните анонимни компании. Не й се вярваше да е лесно да ги открият. При все това тя прояви голяма предпазливост, когато на следващия ден изведе Сакура от жилището. Лекарят бе препоръчал да излезе малко на въздух. Сакура имаше нужда от още дрехи, така че Франсин я отведе в един близък търговски център. Избра най-натовареното следобедно време, когато съчетанието от грамаден черен мъж и две евразийски жени щеше да привлече най-малко внимание.

Сакура не прояви особен интерес към дрехите, така че Франсин й ги избра сама. Тръгнаха обратно към жилището с пакети в ръце. През нощта бе валяло и между облаците се виждаше осветеният от слънцето връх Виктория. Гъстата растителност по склоновете му контрастираше с небостъргачите и жилищните сгради.

На обратния път за апартамента минаха покрай малък парк, в който си играеха деца. Сакура спря и попита:

— Може ли да поседнем за малко? Уморена съм.

— Съвсем близо сме до вкъщи — отвърна Мънро. Ухото й гореше от раната.

Трябва да си почина малко — каза тя сопнато. — Това престъпление ли е?

— Не, не е престъпление — отвърна й търпеливо той. — Просто не искам да бъдеш забелязана.

— Кой ще ми обърне внимание тук?

— На мен съвсем определено ще ми обърнат внимание. — Мънро я хвана за ръката. — Хайде, нека се приберем. Няма смисъл да стърчим тук. Тя дръпна ръката си.

— Не ме докосвай!

— Нека си почине за малко — съгласи се Франсин. — Малко свеж въздух ще й дойде добре. Аз ще се прибера. Трябва да се обадя по телефона.

— Добре — съгласи се неохотно Мънро. Той последва Сакура в парка, а Франсин тръгна към апартамента. Седнаха до една стена. Детската площадка бе пълна с деца, които се спускаха по пързалките и се люлееха на люлките. На пейките бяха насядали множество родители, баби и дядовци, както и бавачки филипинки. Мънро погледна Сакура и забеляза, че гледа играещите деца напрегнато. Бе стиснала юмруци.

— На колко години е момченцето ти? — попита внимателно той.

— Почти на две и половина.

— Говори ли много?

— Да, при това на английски, френски и лаоски. Той… — Сакура преглътна, гърлото й се сви и не можа да продължи.

— Ти обичаше ли баща му? — попита Клей.

— Да.

— Не може да не си знаела, че е бил лош човек.

— Беше красив.

— Това достатъчно ли е?

— Проумях какво съм направила едва когато стана късно. Жените винаги се сещат късно — добави тя горчиво. — От много тревоги мензисът ми бе нарушен години наред. Реших, че съм стерилна, така че не взех предпазни мерки. Бях глупава.

— Не искаше ли Луис?

— Не бях планирала Луис. Когато обаче се роди, стана най-големия дар в живота ми. Компенсира всичко останало.

— Кое по-точно?

— Това, че не бях никоя. Това, че нямаше къде да отида. Държах го в ръце, когато дойдоха бомбардировачите Б-52.

— Б-52?

— Човек не ги вижда, нито ги чува, много нависоко са. Бомбите просто падат от небето. Взривовете им разкъсват земята. Изливат от небето отрова, за да унищожат дърветата. Отровата попада във водата и тя повече не може да се пие. Децата се раждат мъртви или уродливи. Животните измират. Реколтата не пониква.

— Това го видях във Виетнам — каза Мънро. — Кажи ми по-добре, след като си живяла на толкова места, защо се засели точно във Виентян?

— Защото изглеждаше много мирен град. След Токио, Банкок и Сингапур възприех Виентян като завръщане в детството си.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога си мислех, че през най-ранните си години — имам предвид годините преди Саравак, съм живяла в подобно място, тихо и спокойно като Виентян.

— Каза ли това на Франсин? — Не.

— Защо?

— Защото тя не иска сенки. Иска факти, а аз не разполагам с факти. Не мога да намеря думи, с които да й обясня това.

— На мен обаче ми го обясняваш. Тя го погледна.

— С теб е друго.

— Аз съм просто наемник.

— Имам ти доверие, Клей.

И впери поглед в него. Но Мънро мълчаливо продължи да гледа децата.

— Според теб Франсин ще погаси ли дълга ми? — попита тя.

Мънро вдигна рамене.

— Все ще измисли нещо.

— Ако бе сигурна, че съм й дъщеря, щеше да плати.

— Така е.

— След като обаче разбра коя съм и какво съм направила, стана по-зле. Всичко, което й кажа, влошава нещата още повече.

— Тя те разбира по-добре, отколкото си мислиш.

— А ти, Клей? Ти опитваш ли се да ме разбереш? Той най-сетне я погледна.

— Хайде да вървим.

Тя го стисна за ръката.

— А можеше да направя съвсем други неща. Да бъда съвсем различна. Нямах обаче особени шансове, Клей.

— Може би вече най-сетне получи един истински шанс, Сакура — каза й тихо той. — Ще направиш добре, ако се възползуваш от него.

— Ще го направя. Обещавам ти, че ще го направя.

— Добре. Да тръгваме.

След 1954 година Франсин се бе обаждала на Клайв Нейпиър само три пъти.

След края на войната той се беше заселил в Австралия и сега бе един от главните съдружници в една от най-големите компании, която имаше филиали из целия делови свят в Югоизточна Азия. От време на време бе имало възможност пътищата им да се пресекат, но Франсин се бе погрижила това да не стане. Мислеше, че една среща с него ще е неприемливо болезнена, че ще разтвори отново трудно зарасналите рани. Сега обаче трябваше на всяка цена да разговаря с Клайв.

Съобщи името си, за да се предпази от възможността разговорът й да бъде провален от някоя секретарка, и след малко чу гласа на Клайв.

— Франсин, това наистина ли си ти? — бяха първите му думи.

— Здравей, Клайв.

— За Бога, Франсин, много се радвам да те чуя. Добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— Никога не съм бил в по-добра форма.

— Надявам се, че не ти звъня в неудобен час.

— Седя си на бюрото и гледам залива. Всъщност точно сега разглеждам една твоя снимка.

— Моя снимка?

— Преди два месеца излезе статия за теб в „Стрейтс Таймс“. Наредих да ми направят фотокопие. Изглеждаш чудесно.

— Снимката вероятно е отпреди десет години.

Той се засмя.

— Нищо чудно. Франсин се овладя.

— Обаждам ти се, защото ме потърси жена, която твърди, че е Рут.

— Какво?!

— Казва се Сакура Уеда.

— Това е японско име.

— Евразийка е, на около тридесет години. Твърди, че не знае къде се е родила, но че най-ранните й спомени са от селище на племето ибо, където била живяла като малка. Селото било унищожено от японски войници. Била спасена от пенанска двойка, с която известно време живяла в джунглите. Татуирали ръцете й. С черни татуировки, от даякски тип. Слушаш ли ме?

— Да — отвърна той тихо. — Слушам те. Продължавай.

— След това я поел японски офицер, вероятно през 1944 година, който я отвел в Япония. Бил екзекутиран за военни престъпления през 1947 година. После заживяла самостоятелно. Обиколила цяла Югоизточна Азия. Сега си има страхотни неприятности. Затова ми се обадила.

— Що за неприятности?

— Забъркала се е в търговия с хероин в Лаос. Заедно с приятеля си откраднали близо седемстотин хиляди долара от картел, ръководен от ЦРУ чрез един генерал от десницата на име Джай Хан. Сега те си искат парите. Изпратили са по дирите й двама души, убийци. Единият е от ЦРУ, а другият е женен за една от сестрите на Джай Хан. Държат детето й, двегодишно момченце, като заложник във Виентян. Заканват се, че ще го убият, ако не им плати.

— Искаш да кажеш, ако ти не им платиш — отвърна Клайв мрачно.

— Казах им, че с тях няма да си имам работа. Тя е болна от туберкулоза, Клайв, та се наложи да я настаня в болница. Нападнаха я в болничната стая. Почти й отрязаха ухото.

— Ужас! — възкликна Клайв. — Всъщност ти откъде се обаждаш?

— От Хонконг. Наложи се веднага да я изведа от Ню Йорк.

— Тя добре ли е?

— Оправя се.

— И не иска да ти разкаже нищо за живота си преди Борнео, така ли? — изръмжа Клайв.

— Казва, че преживяното било заличило спомените й.

— И иска от теб да й дадеш седемстотин хиляди долара само заради това, че има възможност тя да е Рут, макар че не разполага с никакви доказателства?

— Отчаяна е. Иска да спаси детето си.

— Отчаяните хора разправят отчаяни лъжи.

— Това ми е известно — отвърна уморено Франсин. — Не разполагам обаче с време, за да изясня истината.

— Какво искаш да кажеш с това „не разполагам с време“? Да не би да си решила да платиш?