— Прав си. — Франсин разтри очи. — Уморена съм.

— Ако искаш да си починеш, аз ще остана при нея — предложи Мънро.

— Да. Може би все пак ще е по-добре да подремна — каза Франсин.

Сакура лежеше сред много тела. Телата на другите селски деца и на селските кучета. Пробуди я ухапването на бълха, което я накара неволно да се почеше. Не й се искаше да напуска топлото място, обаче любопитството й бе огромно. Сега, преди останалите да се събудят, бе единственият й шанс да зърне съкровището.

За това съкровище бе научила от другите деца. Съхранявало се в забранената стая в другия край на постройката. Тя много искаше да надникне там, но не й позволяваха. Стаята беше недостъпна за деца.

Сега обаче, докато другите спяха, тя щеше да отиде там и да надникне. Щеше да види какво охраняват така усърдно. Започна да си представя златни корони и купчини скъпоценни камъни.

Бавно се измъкна от мястото си и с пълзене излезе на верандата. Над реката висеше гъста мъгла. Под постройката грухтяха прасета и едно куче се чешеше; слънцето още не бе изгряло.

За миг се поколеба и се огледа още веднъж. Никой не помръдваше.

Бавно тръгна по верандата. Хлабавите бамбукови пръти започнаха да се извиват под босите й нозе. Пукаха и скърцаха, и й се стори, че във всеки миг някой от възрастните ще я запита къде е тръгнала. Никой обаче не я спря.

Помещението в дъното на коридора бе заключено с най-обикновено дървено резе. Не бе необходима специална брава. Съкровището се охраняваше не от ключалки, а от страха пред свещените обичаи. Тя обаче не бе дъщеря на племето и смяташе, че тези обичаи не важат за нея.

Отмести резето и влезе.

Измина известно време преди очите й да се нагодят към мрака. За нейно голямо разочарование, никъде не видя злато, сребро, рубини и изумруди. В малката прашна стая бяха струпани тръстикови рогозки, стари рибарски мрежи и всякакви други вехтории.

В ъгъла видя голям чувал. Обнадеждена, надникна в него. Бе пълен с ориз за посев. Това наистина бе своеобразно богатство, нещо като обещание, че през следващата година ще разполагаш с реколта. Тя обаче не търсеше такова съкровище. Поразрови се в ориза, но пръстите й не откриха нищо.

Вдигна очи. На носещата таванска греда бяха накачени тикви. Сърцето й туптеше лудешки, тъй като вече бе изпълнена с чувство за вина за стореното. Може би това бе съкровището. Може би тиквите бяха пълни със злато и скъпоценности.

Покатери се на купчина рогозки, за да ги огледа по-отблизо. Не бяха тикви.

Бяха човешки черепи.

Бяха поне сто, ако не и двеста. Повечето бяха без долни челюсти. Очните им кухини зееха. Върху някои все още бяха останали парчета кожа и прашни кичури коса. Множество поколения паяци ги бяха обвили с плътни бели паяжини. Именно черепите, наподобяващи отвратителни плодове и скрити в прашния килер, бяха съкровището на племето. Един от черепите бе пресен. Бе току-що опушен и кафявата кожа бе прилепнала плътно към костите. Жълтите зъби, някои от тях със стоманени коронки, сякаш се хилеха. Косата на черепа бе късо подстригана. Без съмнение това бе черепът на японски войник. Сбръчкалите се мъртвешки очи я гледаха през очните кухини. Обхвана я ужас и тя залитна на купчината рогозки, върху която бе стъпила. Опита се да се хване за нещо, но пръстите й само разкъсаха паяжините. Започна да й се гади.

Събуди се. Отмести мрежата против комари, надвиснала над леглото й. Намираше се в малка безлична стая, която й бе съвършено непозната. Къде беше? В главата й започнаха да се възвръщат неясни спомени: излизане от клиниката, качване на самолет. Въздухът, филтриран от климатична инсталация, бе студен, обаче тя усети, че навън ще е много горещо. Една от стените бе покрита с плътни щори. Тя вдигна една от тях и видя врата, гледаща към тясна тераса.

На терасата седеше Франсин Лорънс. Бе с тъмни очила и четеше вестник. Видя Сакура и стана.

— Сакура?

Денят бе убийствено горещ. Звуците на града закънтяха в ушите й. Над главата й висяха цели планини от бели облаци, които придаваха на небето цвета на паче яйце. Високите сгради бяха далеч, но китайските йероглифи на неоновите надписи се виждаха чудесно. Сакура разбра къде се намира.

— Хонконг — каза Сакура. Франсин кимна утвърдително.

— Да. Коулун. Тук си в безопасност. Как се чувствуваш?

— Вие ми се свят — каза Сакура. Под това зеленикаво небе всичко й изглеждаше нереално. Шевовете на полуотрязаното й ухо ужасно я боляха. — Може ли да видя лицето си?

Франсин кимна утвърдително и я отведе в банята. Апартаментът бе малък, чист и безличен.

— Никой не знае, че този апартамент е мой — каза Франсин на Сакура. — Тук никой няма да те открие. С нас е Клей Мънро. Отиде да купи храна и скоро ще се върне.

Сакура погледна лицето си в огледалото. Под очите й имаше сенки. Свали бинтовете от ухото си. Раната бе грозна и черна. Шевовете, подобни на мравки, бяха покрити със съсирена кръв. Изваждането на конците нямаше да е приятна работа.

— Казах им да внимават с шевовете — каза Франсин. — Казаха, че ще остане белег, но че косата ти ще го закрие.

— Защо си толкова любезна, Франсин? Нима гледката на малко пролята кръв може да те разстрои?

— Не — отвърна Франсин. — Просто се опитах да подходя практично към проблема.

— Защо ме доведе тук?

— Заради твоята безопасност.

— Не можеш да ме защитиш.

— Съмнявам се да си в състояние да прецениш какво мога и какво не мога — сухо отвърна Франсин.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Ще помогнеш ли на Луис? — попита тихо Сакура.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна хладно Франсин.

Сакура преглътна.

— Франсин, може и да не си правиш труда да спасяваш мен. Моля те обаче да спасиш него.

— Вече ти казах, че ще видя какво мога да направя. — Франсин докосна леко рамото на Сакура. — Спа непробудно осемнадесет часа.

Сакура се наведе и наплиска лицето си с вода, после каза:

— Сънувах селото. Сънувах мига, когато открих къде държат черепите.

— Какви черепи?

— Племето бе на ловци на глави. Един от мъжете бе убил японски часовой. Отрязал му главата и я донесъл в склада. Оказа се, че черепите са съкровището на племето. Черепите на неговите врагове.

Изражението на Франсин се бе променило.

— И ти си спомни за всичко това?

— Бях го забравила. Спомних си го в съня си.

— Защо според теб се върна към този спомен?

— Не знам. Може би се дължи на упойката. Така или иначе, сънят бе много реален, много образен. Спомних си как спях заедно с много други деца и кучета. Всичко бе като наяве — Сакура видя малката кабинка с душ. — Не съм се къпала от много отдавна. Може ли да взема душ?

— Да, разбира се. Но преди това трябва да ти бия инжекцията.

Сакура проследи с поглед как Франсин приготви инжекцията със стрептомицин.

— От коя страна ти бих последната? — попита Франсин.

— Не си спомням, пък и няма значение — отвърна Сакура. Повдигна нощницата си и оголи бедрата си, целите покрити с тъмни петна. Франсин бързо се справи със задачата си. Сакура само леко се намръщи.

— Ще ти донеса кърпи — каза Франсин, докато изхвърляше спринцовката. — Купих ти и дрехи, но не знам дали ще ти бъдат съвсем по мярка. Оставих ги в стаята ти. Ще купим и други, когато се почувствуваш достатъчно добре, за да излезеш.

— Благодаря ти, Франсин — тихо каза Сакура. Съблече нощницата си и се вмъкна под душа.

След като излезе от банята, облече дрехите, които й бе оставила Франсин — бели панталони и памучна риза в неутрален мек цвят. Размерите почти напълно й съответствуваха, а дрехите бяха съвсем подходящи за горещия климат.

Междувременно Мънро се бе върнал и бе започнал да подрежда кутии с храна върху масата — ориз и патешко. На Сакура главата й щеше да се пръсне, а тридесетте шева на ухото й бяха тридесет огнища на мъчителна болка.

— Гладна ли си? — попита Мънро.

От антибиотиците й се гадеше, а от уханието на китайска храна й стана още по-зле.

— Ще хапна само малко плодове — каза тя. Седнаха на масата. Сакура взе резен папая и едно манго. Мънро и Франсин седнаха срещу нея.

— Разкажи съня си на Клей — нареди й Франсин. Сакура погледна Мънро в очите.

— Сънувах селото. Сънувах как в едно от помещенията открих черепа на японски войник, окачен на тавана.

— И какво още си спомняш?

— Незначителни неща. Неща, за които въобще не се бях сещала от много години. Как деца и кучета спяхме заедно, притиснати един до друг.

Мънро леко се усмихна.

— Няма как да не си сънувала и бълхи.

— Така е — потвърди тя, — Сънувах и бълхи. Сънувах как се чеша до разкървавяване.

Очите му бяха безизразни. Често имаше такова изражение, когато я слушаше.

— Често ли сънуваш онези времена?

— Не. Никога не бях имала подобен сън.

— И защо според теб го сънува точно сега?

— Не знам. Мислиш, че те лъжа ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Лицето ти те издава.

— Спокойно, Сакура, никой не те обвинява в нищо.

— Ти каза, че не можеш да си спомниш за нищо, случило се преди клането — вметна тихо Франсин. Хранеше се умело с пръчици. — Този спомен обаче е отпреди клането.

Сакура кимна утвърдително.

— Да. Той дойде от тъмното време.

— От тъмното време?

Сакура се опита да открие подходящи думи.

— Все едно че си в тъмна стая и се е отворило прозорче, през което прониква тънък лъч светлина.

— Такова ли усещане имаш? Че в главата ти има тъмна стая?

— Да, нещо от този род.

— Излиза, че ако това прозорче се отвори повече, ще си спомниш за повече неща, така ли?

— Може би. Веднъж в Сингапур ходих при хипнотизатор, за да се опитам да възвърна спомените си. Не можа да ми помогне. В Сайгон пък един психиатър се опита да постигне същото с наркотици. С ЛСД, ако не се лъжа.

— Лекар ти е дал наркотици? — попита Мънро.