Франсин наблюдаваше неподвижното тяло на Сакура. Бяха й направили пълна упойка, след като закърпиха ухото й и с тридесет шева и й биха инжекция против тетанус. Тялото и сега изглеждаше някак си смачкано. Бе притиснала полуразтворена ръка на челото си. Кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше прозрачна.

— Аз съм виновна за това — каза Франсин с угаснал глас.

— Не — възрази Клей Мънро. — Аз съм виновен.

— Тя дойде да иска помощ от мен, а аз я отблъснах — каза Франсин. Погледна Мънро и той видя, че очите й са изпълнени с ужасна болка. — Не знам какво да правя — продължи тя, като отново погледна Сакура. — Един удар с нож може много успешно да раздели съществените от несъществените неща.

Мънро бе неподвижен. Спомняше си усмивката на Макфадън в парка.

— Това няма да му се размине безнаказано — тихо каза той.

— Не, Клей. Нямаме сили, за да се борим срещу ЦРУ. — Тя докосна връхчетата на пръстите на Сакура. — Тя е твърде съществена част от живота ми, за да я излагам на риск. Независимо коя е. След като всичко приключи, тя ще продължи да бъде нещо съществено. Нещо, с което ще трябва да живея.

Мънро също погледна Сакура.

— Нищо чудно и това да е част от плана. Да е направено с нейно съгласие.

— Наистина ли мислиш така? — попита тихо Франсин.

— Не. Но поначало е възможно.

— Поначало е възможно и тя да е Рут.

Сакура изстена нещо на език, неразбираем и за двамата, и след това утихна.

— Дори е повече от възможно — продължи Франсин така тихо, че на Мънро се наложи да напрегне слуха си, за да различи думите й. — Не мога повече да си закривам очите и ушите. Не мога да си позволя да продължавам да бягам от истината. Очите й вече бяха съвсем влажни. Мънро никога не я бе виждал да плаче и неволно я прегърна. Тя поплака за малко със сълзите на жена, несвикнала да издава чувствата си.

Навън имаше брожение и шумни реплики. Хората от охраната на болницата все още се опитваха да разберат как Туон е успял да се промъкне в стаята на Сакура. Мънро чудесно знаеше, че това е съвсем лесна работа. Мислено се наруга, задето бе позволил на Парсънс да изгони собствените му охранители.

В момента един от най-добрите му хора, въоръжен, бе застанал пред вратата. Други четирима бяха заели позиции около стаята. Този път Парсънс не възрази.

— В болницата вече няма да направят нищо повече — каза Мънро на Франсин. — Когато обаче Сакура напусне сградата, веднага ще я заловят. След това ще я оставят жива, докато измъкнат пари от вас. После ще я убият.

Франсин даде знак, че е разбрала. Очите й бяха подпухнали.

— Разбирам.

— Трябва да я отведем на сигурно място. При това не разполагаме с много време. Желаете ли да я укрия на сигурно място извън щата?

— Ще се наложи да отидем малко по-далеч — отвърна Франсин. Внезапният изблик на чувства, изглежда, бе прочистил разсъдъка й и сега тя отново се владееше. — Ще я отведем в Хонконг.

— В Хонконг? Та те знаят, че имате жилище в този град. Ще ни открият за двадесет и четири часа.

— В Хонконг притежавам и други имоти, Клей. — Франсин се усмихна лукаво. — Имоти, за които никой нищо не знае. Единствено аз знам кой е истинският им собственик. Ще разполагаме с време, което ще ни бъде достатъчно най-малкото, за да обмислим следващия си ход. Знам, че пътешествието до Хонконг е извън твоята сфера на действие, Клей. Ще имам грижата това да се отрази върху заплащането.

Той вдигна рамене.

— Не се тревожете за моята сфера на действие. Вече ви казах, че няма да ви оставя сама.

Тя за миг го погледна в очите. След това се доближи до него и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни.

— Благодаря ти, Клей.

— Няма проблеми, госпожо Лорънс.

— Казвай ми Франсин.

— Добре.

В стаята безшумно влезе една медицинска сестра.

— Госпожо Лорънс, полицията иска да разговаря с вас и с господин Мънро.

— Какво ще им кажем? — попита Мънро.

— Нищо няма да им кажем — отвърна Франсин. — Утре тя вече няма да е тук. Ще я изведем от болницата още тази нощ.

— През нощта ли? Та тя все още е под ефекта на упойката.

— Ще рискуваме много повече, ако тя остане тук дори още един ден. Можем да се надяваме да се откъснем от тях единствено, ако действуваме бързо и неочаквано. Това няма да го очакват.

Мънро я погледна с лъвските си очи.

— Може би сте права.

— Ще наемем частен самолет. Познавам една авиокомпания, която проявява дискретност при превозите.

— Смятате ли, че тя ще понесе един дълъг полет?

— Смятам, че може да понесе още много други неща — отвърна хладнокръвно Франсин.

Вече бе възстановила напълно прекрасната си форма. Мънро осъзна това и кимна с разбиране.

— Ще вземем ли и медицинска сестра?

— Не. Помощници не ни трябват. Ще бъдем само тримата — ти, аз и Сакура. Ще вземем и лекарствата й, като ти ще имаш грижата тя да ги взима, докато стигнем до Хонконг. Необходима ни е максимална сигурност, Клей. Никой не трябва да разбере, че тя ще напуска болницата. Никой не трябва да разбере какво сме замислили. Ще я отведем направо на летището и веднага ще вземем самолета.

Излязоха заедно в коридора.

— А ако Макфадън ме потърси днес, какво да му кажа? — попита Мънро.

— Кажи му, че ще му се обадя — отвърна Франсин и очите й проблеснаха.

Клей Мънро се събуди високо над тъмния океан. Сънят му бе кратък и измъчен. Бе сънувал Виетнам и смъртта на приятели. Лицата им се задържаха още няколко секунди в съзнанието му, докато погледна през тъмния прозорец. В нощта се бе появила кървава ивица, първият признак на зазоряването.

Той отхвърли одеялото си и се огледа. Видя на седалката на Франсин документите и калкулатора й, обаче самата нея я нямаше. Очевидно бе отишла в задната част на самолета, при Сакура. Мънро стана и наля две чаши кафе от машината. В този полет нямаше стюардеси.

С чашите в ръце тръгна назад. Досега не бе пътувал с частен самолет. Самолетът, малък „Лиър“, бе предназначен за дванадесет пътници. На борда бяха само трима и останалите седалки, осветени от меката светлина, бяха празни. Бяха решили да не взимат никого и да се придвижват колкото се може по-бързо и незабележимо.

Франсин седеше до Сакура, която бе на носилка и покрита с одеяла.

— Още ли спи? — попита Мънро.

— Да. Но вече изглежда по-добре — отвърна Франсин. Бяха споменали Сакура по време на пътуването само един-два пъти, без да влизат в подробности за състоянието й. Франсин взе кафето. — Благодаря ти. Много добре ще ми, дойде.

— Ако искаш, ще те отменя. Няма да е зле да поспиш малко.

— Не се нуждая от много сън. Опитах се да поработя, но не успях да се съсредоточа.. Просто размишлявах.

Той седна до нея.

— За какво?

Лицето й за миг придоби странно изражение.

— За надеждата.

— За надеждата ли?

— Надеждата е мъчител, Клей. Преди много години се насилих да приема мисълта, че дъщеря ми е мъртва. Ако не го бях направила, щях да изгубя разсъдъка си. Щях все още да я търся из джунглата. Успях да възстановя живота си едва след като приех, че тя вече не съществува. Благодарение на това успях да оцелея. Нали ме разбираш?

— Да — отвърна той тихо.

— А сетне се случи това. — Франсин кимна към Сакура. — Сетне се появи този гладен призрак.

— Гладен призрак? Тя се усмихна.

— Сакура се появи при мен в Деня на гладните призраци. Китайците вярват, че ако човек не бъде погребан в съответствие с необходимия церемониал, душата му се отправя към подземния свят гладна. После, по време на седмата луна, идва да навести живите. Те пък умилостивяват духовете, като изгарят пари и различни хартиени предмети. И ето, тридесет години по-късно при мен се появи тази полуобезумяла жена и ми каза, че тя може би е Рут. Не можех да приема, че това не е измама. Не исках повече да се подлагам на мъчения. Възможността да се случи чудо бе малка, прекалено малка. Опитах се да запазя самообладание. Бях внимателна с нея. Бях длъжна да бъда внимателна. А после дойде всичко останало: наркотиците, войната, покварата, насилието… Франсин го погледна в очите. — Опитвам се да си обясня защо в началото бях толкова враждебно настроена към нея.

— Няма какво да си обясняваш.

— Трябва да намеря обяснение на собствената си глупост.

— Допускаш ли, че ти е дъщеря?

— Според мен мъничката възможност тя да е Рут е далеч по-важна от голямата възможност да не е. Преди да порежат лицето й излизах от обратната предпоставка.

— А сега?

— А сега трябва да се държа така, сякаш вярвам, че е Рут. Докато не се докаже противното.

— Значи си решила да плащаш. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Да. Предпочитам да платя, отколкото да наблюдавам как убиват нея или детето й.

— Можеш ли да отделиш толкова пари?

— Ще ги намеря, щом възникне такава необходимост.

— Това няма ли да осакати финансите ти?

— Ще ги нарани, но няма да ги осакати

— А ако тя изчезне още след като платиш парите?

— В такъв случай ще излезе, че са ме измамили. Поне обаче ще мога да живея в мир със себе си.

Той премести поглед от нейното лице върху лицето на Сакура.

— Ако питаш мен, страшно много ти прилича.

— Наистина ли?

— Да. Приличате си и в други отношения.

— Като например?

— Сакура е силна като теб. — Той за миг се поколеба. — Някак си е… особена.

— Вярно е, особена е.

— Сякаш гори с някакъв вътрешен пламък.

— Такива пламъци понякога обгарят хора, започнали да страдат още от началото на живота си. Тя как се изрази? Май каза нещо като „През целия си живот губех хората, които обичах“.

— Да. Това бе едно от най-тъжните неща, които съм чувал. Та и ти си изгубила любимите си хора, Франсин. Затова гориш по същия начин.

— Може би това е единственото, което ни свързва.

— Възможно е. Франсин, няма да ти е леко. Изгубила си послушно момиченце, хванало се за полата ти, а сега заварваш пълнолетна и лоша жена, извършила много лоши неща. Сакура пък е изгубила любяща я майка, която за нея е била всичко на света, а сега намира недружелюбно настроен чужд човек. Е, това наистина се случва между всички родители и деца. Само дето при нормални обстоятелства процесът съвсем не е така бурен.