— Майоре, нима това е начинът на работа на ЦРУ?

— Тя открадна пари от моите колеги и вие сте виновна за това.

— Откъде накъде ме замесвате във вашата престъпна дейност?

На Макфадън разговорът очевидно му бе забавен.

— Детето ви открадна пари, които САЩ използуваха във военната си дейност в Югоизточна Азия. Парите, които то открадна, бяха предназначени за борба с комунизма. Това днес се смята за престъпление.

— Виж какво, Макфадън, я по-добре ни спести тези патриотични фъшкии — тихо каза Мънро.

Макфадън го погледна.

— Вие, чернилките, винаги сте възприемали патриотизма като фъшкия.

Мънро хладно се усмихна.

— Това са наркопари.

— Не се прави на глупак, Мънро. На никого не му дреме откъде са дошли парите. Важното е за какво се използуват. — Макфадън кимна към тичащите служители на Мънро. — Теб и тези като теб ви бива само да пълните окопите. Събрахте се половин милион души с оръжие за десет милиарда долара и цял корпус генерали, а започнахте да губите войната още от първия ден. Аз върша работата, с която вие не успяхте да се справите.

Мънро го погледна презрително.

— И вие губите войната, Макфадън. Хич не се заблуждавай.

Макфадън се обърна към Франсин.

— Дайте ми парите, госпожо Лорънс. Гласът на Франсин бе твърд.

— И аз знам какво е война и съм гледала смъртта в очите. Не съм дете, което можете да уплашите.

Макфадън се наведе към нея.

— Вижте. Сакура и детето й могат да бъдат спасени само по един начин — като платите парите. Впрочем, ще се изразя иначе: ако искате да разберете дали Сакура ви е дъщеря, или не, трябва да платите. Ако й прережем гръкляна, няма да можете да проверите нищо.

— Ако Сакура или детето й пострадат, няма да получите и стотинка — отвърна ледено Франсин. — Заплахите ви са смехотворни.

Макфадън изплю няколко късчета тютюн и се усмихна.

— Смехотворни, казвате? Не можете да я опазите, госпожо Лорънс. Не и от мен.

Откъм езерото дойде нова вълна от вледеняващ въздух. Мънро през цялото време не бе преставал да наблюдава Макфадън. Внезапно съобрази какво означава усмивката му.

— Дявол да го вземе — каза тихо. — Сакура! Стреснатата Франсин го стисна за ръката.

— Какво има?

— Трябва да си тръгваме — отвърна Мънро и й помогна да се изправи. Сърцето му туптеше лудешки.

Макфадън продължаваше да се усмихва.

— Ще си продължим разговора по-късно. Ще поддържаме връзка. Разбрахме ли се?

Сакура седеше в леглото с кръстосани крака, положила длани върху коленете си. Дишаше дълбоко, като с всяко издишване се опитваше да се освободи от страха и гнева. Изчака всички отрицателни вълнения да я напуснат. Когато се почувствува свободна от тях, затвори очи и пое дългия път през гората към реката.

Това бе форма на медитация, на която я бе научил Томоюки Уеда в една градина в Токио, когато бе на не повече от пет или шест години. След време друг сенсей й помогна да разучи тази техника с разума на възрастен, не на дете.

Тя бе предприемала стотици пъти това пътешествие с надеждата да стигне до местоназначението си. Никога обаче не го бе постигала.

Пътят до реката бе много дълъг. Гората бе гъста и мрачна и обитавана от много сенки. Някои бяха добри. Много бяха жестоки. Всички обаче, които я бяха докосвали, приятно или болезнено, за добро или за зло, бяха там. Всички бяха заели местата си покрай пътеката.

Някои, обградени с огнен ореол, стояха встрани, най-вече мъртвите й бащи. Първият, когото срещна, бе Ли Хуа, последният й баща. Като приглаждаше бялата си брада, както правеше приживе, той й се усмихна, докато тя преминаваше покрай него. Зад него имаше тълпа от по-незначителни призраци, сред които и войници. Там бе и Роже, вече не в облика на огнена змия, а на красив и приветлив мъж, какъвто го помнеше. Държеше в ръце красивото бебче Луис и на Сакура й се прииска да му каже нещо. Пътят й обаче минаваше покрай тях. Направи усилие и продължи напред.

Пътят през пренаселената гора бе дълъг и мъчителен. Сакура срещна цял легион хора, видя безброй места.

След известно време стигна до самия Томоюки Уеда. И той изглеждаше така, какъвто го помнеше. С широко разкрачени в самурайска стойка крака и горящ поглед. Тя знаеше, че черните му очи се сърдят не на нея, а на един свят, който не бе успял да разбере сложната му природа. Тя видя как той повдигна ръце в знак на воинско приветствие. Даде й знак да продължи пътя си към реката.

Реката вече бе наблизо. Ревът й се чуваше иззад дърветата. Оттук напредъкът й щеше да става все по-труден, дори невъзможен. Всеки метър й струваше огромни усилия и пътеката под краката й започна да се губи.

Все още обаче не се бе заблудила. Тук, в най-тъмното и усойно място в гората, я очакваха Ману и Вай. Посрещнаха я с огромна радост. Не произнесоха дори дума. С нежни движения докоснаха цялото й тяло, за да се убедят, че всичко с нея е наред. Очите им, тъмни и влажни, блестяха на слабата светлина в джунглата. Тя остана при тях доста време, като поемаше от спокойствието им. Малки и крехки, те наподобяваха горски животни.

Накрая събра достатъчно сили, за да напусне Ману и Вай и да предприеме последната и най-опасна част от пътешествието си. Започна да я обхваща истински ужас. Треперещите й нозе я понесоха към реката. Тя бе съвсем близо и ревът й се разнасяше иззад дърветата. Започна да различава и други звуци. След като излезе от гората и стъпи на брега, видя това, което знаеше, че ще види. Това, което винаги виждаше — ужаса.

Униформените мъже дойдоха от реката и репликите, с които общуваха помежду си, наподобяваха крясъци. Държаха пушки, щикове и мечове. Другите хора, нейните хора, стояха голи и неподвижни, в безмълвно очакване.

Тогава започна клането.

Проля се много кръв. Достатъчно кръв, колкото да окървави брега на реката и да промени цвета на водата. Желязото потъваше в човешката плът и от нея изтичаше още кръв.

Със сетни усилия тя се придвижи сред призраците, убиващите и умиращите, и се доближи до реката. Бе свела поглед, за да не вижда ужаса. Кръвта намокри босите й крака. От силните крясъци щеше да оглушее. Принуди се да продължи напред, — да се опита да проникне в тайните.

Най-сетне се оказа в реката. Бе леденостудена и костите й измръзнаха. Бавно повдигна глава. Около нея умираше цяло селище. Опита се да се вгледа в това, което се намираше отвъд реката. Знаеше, че на другия бряг са застанали фигури. Фигурите на тези, които я бяха довели тук.

За миг й се стори, че може да различи чертите им. Сетне душата й избухна и тя излезе от транса. Образите бяха разкъсани на парчета и на тяхно място остана само мрак.

Като трепереше цялата, тя промени позата си. Бе напълно обезсилена. Бе правила това упражнение много пъти с надеждата да съзре истината. И този път обаче не успя, както не бе успявала никога. Не можа да стигне до онова място и не успя да различи онези лица. Не й бе по силите да види нещо отвъд раждането си.

Чу как вратата се отваря и уморено извърна глава.

Сърцето й трепна, сякаш през гърдите й бе преминал електрически ток.

Веднага позна Туон, макар и да се бе сдобил отнякъде с бяла престилка. Черните му очи горяха. Той затвори вратата и тръгна към леглото й.

— Как успя да влезеш тук? — възкликна тя.

— Мръсна кучка! Курва! Безреден боклук! — Туон говореше на лаоски и звуците излизаха направо от гърлото му. — Мислиш, че можеш да се скриеш от нас?

Тя се отдръпна. Зад нея имаше звънец. Ако го натиснеше, след малко щеше да дойде медицинска сестра.

— Какво искаш?

— Знаеш добре какво искаме.

Тя видя дългия нож в ръката му и веднага разбра, че ще й причини болка.

— Тази жена защо не ще да плаща? — попита Туон.

— Не вярва, че съм нейна дъщеря — отвърна Сакура с пресъхнала уста.

— Трябва да я накараш да повярва.

— Не мога. Тя иска доказателства.

— Дай й доказателства.

— Нямам доказателства, Туон.

Туон се премести между нея и звънеца.

— Знаеш какво ще се случи на твоето копеле, ако тя не плати.

— Нямам доказателства — повтори тя отчаяно.

— Гнусна малка свиньо, все още си жива само защото се надяваме да получим парите от нея. Иначе още сега бих те нарязал на парчета. — С рязко движение Туон хвана лявото й ухо и грубо дръпна главата й.

Тялото й внезапно бе обхванато от неописуема болка, подобна на огън. Туон режеше ухото й. Шурна кръв.

— Не! — изкрещя Сакура и се опита да отнеме ножа на Туон.

— И пръстите ти ще отрежа — изръмжа той. — Погледни ме в очите, кучко!

Той отметна главата й. Тя притисна с ръка ухото си и усети, че цялата й шия е окървавена. Ухото й бе провиснало, но не бе напълно отрязано. Туон се хилеше насреща й и златният му зъб блестеше. Обърса внимателно острието на ножа си в чаршафа на Сакура и след това доближи острия му като игла връх до лицето й.

— Да ти отрежа ли и носа?

— Не — отвърна със задавен глас Сакура. Цялото й тяло бе сковано. С малка частица от мозъка си се чудеше дали щеше да изгуби ухото си. Болката бе непоносима. — Недей.

— Вземи парите от нея.

— Ще се опитам — прошепна тя. Цялото й същество в момента наблюдаваше ножа, прицелен в очите й, и дебелите пръсти, които го държаха.

— Не е достатъчно само да се опиташ. Това, което направих с тебе, ще направя и с детето ти, Сакура.

— Дайте ми време — прошепна тя.

— Имаш на разположение двадесет и четири часа. Повече време няма да имаш. Разбра ли ме?

Тя кимна. Продължаваше да държи ухото си. Между пръстите й се стичаше кръв. Туон затвори ножа.

— Можем да те открием навсякъде. И по всяко време. — Наведе се и сякаш между другото се изплю в лицето й. Тя не направи опит да изтрие слюнката.

Туон бързо излезе от стаята и затвори вратата.

Сакура се измъкна от леглото. Краката й бяха твърде слаби, за да я държат, и тя се препъна. Наложи й се да се подпре на вратата, за да събере сили. Кръвта заливаше цялото й лице и мокреше нощницата й. Натисна дръжката на вратата и се строполи в коридора.