Сакура тъкмо се унасяше в сън. Събуди се внезапно и подскочи в леглото.

До него бе застанала Франсин Лорънс и мълчаливо я гледаше. Известно време двете се гледаха в очите, без да си кажат нищо.

— Вече знаеш истината — наруши най-сетне мълчанието Сакура.

— Узнах това, което ти пожела да узная.

— Пусни ме да се върна в Лаос — каза Сакура. — Ако им позволя да ме убият, може би ще пощадят Луис.

— Ти натам ли тръгна, когато се измъкна през прозореца?

— Да.

— Дотогава не ми каза нищо за детето си. Сакура сви рамене.

— Знаех, че ще е безполезно. Това пролича от отношението ти към мен. От начина, по който ме разпита. Въобще не вярваш на думите ми. Изгубих си времето, като дойдох при теб. Друга възможност не ми остана. Сега трябва да се върна при тях, за да направят с мен каквото си поискат.

— Може да те изтезават — рязко каза Франсин.

— След изтезанията настъпва смъртта — отвърна тихо Сакура.

— А помислила ли си какво би могло да се случи с детето ти? Ако убият теб, след това вероятно ще убият и него.

— Това може би ще е най-доброто за двама ни — каза Сакура безизразно.

Франсин отиде до прозореца. Костюмът й бе пастелнозелен и подчертаваше както цвета на кожата й, така и цвета на бирманските й нефритови обици и гривна.

— Сакура, бих могла да дам парите. Не знам обаче дали си ми дъщеря. Не знам дали съм ти майка. Дори не знам дали тези пари ще спасят теб или детето ти.

Погледът на Сакура бе напрегнат.

— Защо не беляза детето си? — попита тя със строг глас.

— Не те разбирам.

— Когато си оставила детето си при племето, не може да не си си давала сметка, че дълго време няма да го видиш. На твое място щях да бележа детето си. Да му нанеса някакъв белег, така че да мога да го позная и след дълги години. Белег върху ръката например. Или върху главата, под косата.

— Както се дамгосва добиче? Боя се, че не съм чак толкова практична, Сакура. Просто не ми дойде наум.

Ти беляза ли Луис?

— Не, но не знаех, че ще се разделя с него.

— И аз не знаех, че ще се разделя с дъщеря си.

— Ще платиш ли? Франсин присви рамене.

— Сакура, на всички е известно, че съм натрупала богатство. Всеки ден получавам писма от цял свят. От хора, които ми пишат, че детето им ще умре, ако не им изпратя пари за лекар. От хора, които заплашват, че ще се самоубият, ако не им платя дълговете. От хора в затвора, от умиращи хора, от хора, чиито семейства ще бъдат избити, ако не им изпратя сто долара. Или хиляда. Или десет хиляди. В някои от тези писма дори се казват истини.

— И ти помагаш ли им?

— Понякога.

— Тогава защо не помогнеш и на мен?

— Защото може би начинът, по който излагаш молбата си, оставя какво да се желае — отвърна сухо Франсин.

— Такава ли е работата? Ти какво очакваш — да падна на колене ли?

— Не съм казала, че искам такова нещо.

— Въобще не съм те лъгала, Франсин. Можеше да се опитам да те излъжа. Да ти кажа, че си спомням лицето ти и гласа ти. Дори да протегна ръце и да ти кажа „мамо!“ Можех да направя шоу, което да ти размекне сърцето.

— Тогава защо не го направи?

— Имам много грехове, но никога не съм била лъжкиня.

— Не би излъгала дори за да спасиш детето си, така ли?

— Не умея да лъжа. Знам, че подозираш, че съм превъзходна актриса, че се преструвам. Не съм обаче актриса. Аз съм единствено самата себе си и нищо повече.

— Ако бе дошла при мен преди това да се случи, без да си потънала до шията в неприятности и да искаш пари, нещата може би щяха да се развият по друг начин.

— Ако това не се бе случило, въобще нямаше да те потърся.

— Поне си искрена.

— Когато започнах да съзнавам, че може би си ми майка, внезапно си дадох сметка защо животът ми се разви така. Защо израснах на улицата. Първата ми чувство към теб не бе обич. Бе презрение.

Франсин си пое дъх.

— Според теб тези приказки ще събудят ли у мен желание да ти помогна?

— Ако ми помогнеш, ще се опитам да потисна гнева си. Ще започна да развивам отношенията си с теб от нула. И ще ти позволя да видиш Луис.

— Много си великодушна — каза иронично Франсин. Сакура не се поколеба да продължи.

— Франсин, казах ти, че не съм те лъгала и никога няма да те излъжа. Каза ми, че искаш да чуеш от мен истината, и ето, казвам ти я.

— Твоята истина.

— И твоята. Надникнах в сърцето ти, макар ти да не искаш или да не можеш да надникнеш в моето. Виждам, че от години си започнала да умираш. Можеш да си откупиш живота за седемстотин хиляди долара. Много ли ти се виждат?

Франсин отговори с крива усмивка.

— Не знаех, че умееш така ловко да боравиш с думите.

— Животът ти е бил по-добър от моя. Бях принудена да правя неща, които ме нараниха. Неща, от които се засрамих. От които насмалко не изгубих живота си. Ти си живяла само за пари. За да натрупаш състояние, както се изрази. Възприех те като майка, изоставила ме в джунглата, за да спаси себе си.

— Не си права, Сакура — отвърна Франсин напрегнато.

Досега не ти се обаждах. — Сакура преглътна. — Реших да те потърся едва сега. Луис е невинно дете, Франсин, и животът му е в ръцете ти. Ти можеш да го спасиш.

— Кажи ми, Сакура: какво би станало, ако след като всичко приключи, се установи, че все пак не си ми дъщеря?

— Ще ти върна всичко. До последната стотинка.

— Как?

— Ще работя. Мога да върша какво ли не. Не ме познаваш и не знаеш на какво съм способна. — Пръстите й смачкаха чаршафа. — Ще ти бъда робиня, ако желаеш. До края на живота си.

— Не съм търговка на роби.

Сакура отметна чаршафа и стана. Запъти се към Франсин с побеляло лице и горящи очи.

— Притежавам единственото нещо, което желаеш. За какво са ти пари? Имаш ги повече от достатъчно. Истината е, че душата ти е празна. Какво те очаква, Франсин? Единствено отчаяние и самота. Ще гаснеш, докато собствената ти мъка те довърши.

— Това е съдбата на всички хора, Сакура — отвърна напрегнато Франсин.

— Не е! — Сакура стисна ръцете на Франсин. Собствените й ръце бяха трескави. — Даваш си вид, че ме презираш, обаче аз ти предлагам единствената надежда, на която можеш да разчиташ. Единствената възможност да допуснеш, че детето ти може би все пак е живо. Не можеш да ми обърнеш гръб. В такъв случай би могла направо да се самоубиеш, защото вече няма да има какво повече да очакваш.

— Пусни ме — каза Франсин и се опита да освободи ръцете си.

— Не можеш да си позволиш това — продължи Сакура, без да откъсва горящия си поглед от нея. — Допускаш ли, че можеш? Чудесно знаеш, че ако сега не ми помогнеш, ще изчезна и повече няма да ме видиш. До края на живота си не би могла да се освободиш от мисълта, че дъщеря ти се е върнала от света на мъртвите, а ти си й позволила да умре още веднъж. Че си оставила и нея, и детето й да умрат. Би ли могла да понесеш това? Какво ще отговориш на демоните в ада, когато те запитат защо си убила детето си два пъти?

Франсин най-сетне успя да се освободи от пръстите на Сакура. Постара се да запази спокойствие.

— Малка мръсна кучка.

— Заради това ли ме отхвърляш? Защото съм мръсна кучка? Защото съм боклук? Защото съм жена, разхождала се по света като човешки боклук? Ти какво очакваше, Франсин? Правила съм какво ли не, само и само за да оцелея. Самият факт, че съм тук, е чудо. Ти нямаш представа колко пъти съм била едно нищо, или дори нещо по-малко от нищо. И въпреки това оцелях. А сега кръгът се затвори и всичко отново зависи от теб. Така, както е зависело от теб преди много години в джунглата. Какво ще направиш сега? Пак ли ще си тръгнеш?

— Ти нищо не разбираш — прошепна Франсин.

— Ще ти кажа какво разбирам, Франсин. Когато погледна лицето ти, виждам своето лице. Когато погледна очите ти, виждам своите очи. Когато позная себе си в теб, започвам да те ненавиждам.

Франсин се уплаши от горящия поглед на Сакура. Стори й се, че през очите й наистина може да надникне в един безкраен ад.

— Да ме ненавиждаш?

— Да — отвърна ожесточено Сакура. — Единствено тази омраза ме кара да съм сигурна, че си майка ми, която ме е изоставила в джунглата преди много години.

Франсин, без да каже нищо, се обърна и излезе от стаята.

Бе седнала на леглото, прегърнала коленете си и извърнала глава. Не погледна към вратата, но разбра, че е влязъл Мънро.

— Как си? — попита я. Тя не отговори.

Той придърпа стола към кревата, седна и подпря лакти на коленете си. Умишлено зае поза, запълваща цялото й полезрение. При все това тя не го погледна. Очите й бяха замъглени, сякаш бе вперила взор в някакво друго пространство.

— Сакура, ти какво всъщност очакваш? Мислиш ли, че с подобно поведение можеш да постигнеш нещо?

Тя не даде признак да го е чула.

— Мислиш ли, че можеш да й крещиш, да я обсипеш с обиди, да я обвиниш за всички неприятности в живота си и след това да очакваш да ти се притече на помощ?

— Вече не ми трябва помощ. Ще си тръгна, за да спася Луис.

— За да те нарежат на парчета? Това няма да спаси Луис.

— И тя няма да го спаси.

— Би могла да го спаси. Стига да й кажеш истината.

— Тя не желае да се изправи пред истината. Тя е решила, че истината не й трябва, още когато ме е зарязала в джунглата. Аз обаче се върнах. Сега тя отново иска да се отърве от мен. Да се отърве, щом иска, и да върви по дяволите.

Мънро я погледна в очите. В зениците й се бе появила сребриста светлина, наподобяваща сияние.

— Значи ти наистина вярваш, че си нейна дъщеря — каза тихо.

— Да.

— По-рано обаче каза, че не си сигурна дали е така. Защо си така уверена сега?

— Защото го усетих — отвърна мрачно Сакура и докосна гръдта си. — Когато сме заедно, чувствувам го ей тук, вътре. Знам, че ми е майка.

— Защо не й го кажеш?

— Казах й го.

— И тя не ти повярва?