Франсин не откъсваше поглед от лицето на Сакура и не преставаше да си задава въпроси. „Ти моя дъщеря ли си? В това ли се е превърнала Рут?“

— Не си ли даваше сметка, че това, което вършиш, е лошо?

— Естествено, че си давах сметка.

— Защо тогава не напусна тази работа? Лицето на Сакура се изкриви.

— Мислех да го направя, но те ми отнеха прекрасното ми момченце.

— Кой ти го отне?

— Първо ми го отне Роже. — Очите на Сакура отново се изпълниха със сълзи. — Той остана без работа. Рей-бановете разориха чартърните компании. Роже много страдаше. Започна да пие и да буйствува. Видях какво представлява в действителност. Ненавиждах търговията с хероин и исках да избягам от Лаос. Исках да открия място, където да мога да възпитам детето си. Далеч от войната и от хероина. Опитах се да напусна Виентян, но Роже разбра това и ме спря. Отне ми Луис. Той бе само на две години. Роже ми позволи да го виждам само в събота и в неделя, и то в неговата къща. Не можах обаче да си върна детето. Тогава Роже реши да открадне пари от Джай Хан. Накара ме да му помогна. Казах му, че тази негова идея е налудничава, обаче той вече си я бе набил в главата. Държеше Луис в ръцете си и ме принуди да му сътруднича.

— И ти реши да измамиш Джай Хан, така ли? — попита Мънро.

Сакура кимна утвърдително.

— Как го направи?

— Знаех как работи Джай Хан. Превежда всичките си пари в банка в Тайланд. Занасяхме ги на летището с кола и там ги натоварвахме на самолета на лаоските кралски въздушни линии за Банкок. Описах на Роже маршрута. Една сутрин неговите хора спряха колата ни и взеха чантите с парите. Работата излезе съвсем проста и никой не пострада. Парите обаче се оказаха много. Много повече, отколкото можех да предполагам. Близо седемстотин хиляди американски долара.

Франсин бе изненадана.

— Седемстотин хиляди? Сакура кимна утвърдително.

— Шестстотин и осемдесет хиляди по-точно. Джай Хан побесня. Бях принудена да се скрия. Всички започнаха да ни търсят: и полицаите, и рей-бановете, и племето мео. Дори и корсиканците, защото се уплашиха да не би тази случка да сложи край на техния бизнес с Лаос. Предадоха Роже и Джай Хан го откри и го уби. Партньорът на Роже успя да избяга. Откриха Луис и го отвлякоха. Търсиха и мен, обаче аз успях да се укрия в една планинска пещера. После успях да пресека границата с Тайланд. Джай Хан обаче ми изпрати послание, че иска да му върна парите. В противен случай щял да убие детето ми. — Сакура започна да кърши ръце. — Парите обаче не са у мен. Партньорът на Роже ги изнесе от страната и изчезна. Парите ги няма.

Дълго време и тримата мълчаха.

Ти заради това ли ме потърси? — попита накрая Франсин. — Да.

— Реши, че мога да ти помогна?

— Реших, че би могла да ми помогнеш.

— Защо тогава избяга?

— Когато разбрах, че си наредила да ме следят, допуснах, че може би си предупредила рей-бановете за мен. Започнаха да ме издирват още когато напуснах Виентян. Не ме търсят само заради парите на Джай Хан. Уплашиха се, че мога да говоря пред журналисти. Добре знам какво става в Лаос. Наясно съм с договореностите между Джай Хан и рей-бановете. Хиляди американски войници във Виетнам вече са се наркотизирали и това е известно на всички. И в самата Америка наркоманите стават все повече и повече. Искат да ми запушат устата. Франсин се изправи и погледна Сакура.

— Значи не дойде при мен от желание да се запознаем. Потърсила си ме единствено заради очакването, че ще те избавя от неприятности.

Сакура преглътна и Франсин забеляза как нежното й гърло трепна.

— Нямаше при кого другиго да отида. Дойдох при теб с надеждата, че би могла да спасиш детето ми.

Франсин стрелна за миг с поглед младата жена. Погледът й обаче не се спря на нея, а мина през нея, в една друга реалност. Сетне, без да каже дума, се обърна и излезе от стаята.


Франсин се бе договорила за среща с Мънро в големия безличен хотел срещу клиниката, в която бе настанена Сакура. Излезе от таксито и стъпи в кишата. Сетне натисна въртящата се врата и се запъти към бара. Топлината й мекото осветление я обгърнаха.

Мънро вече бе заел позиция на бара и я очакваше. В помещението цареше оживление, но около Клей Мънро имаше свободно пространство. Около Клей винаги имаше свободно пространство. Франсин не знаеше на какво точно се дължи това — дали на неговите размери, на черния цвят на кожата му или на суровите черти на лицето му. Може би и на трите едновременно.

— Какво желаете, госпожо? — попита барманът.

— Уиски — отвърна тя.

— Шотландско, ирландско, американско, малцово, чисто, с лед?

— Все едно ми е.

— Дай две малцови уискита с лед — каза Мънро.

Франсин седна на стола до него, прокара пръсти през косата си и попита:

— Какво узна?

— Една група прерови всички архиви за Югоизточна Азия за последните десет години. Името на Кристофър Макфадън се появи на няколко места. Този материал е най-интересният. — Подаде й фотокопие. Тя видя, че е на статия за Лаос, поместена в списание „Тайм“ преди три години. Мънро бе белязал съществените пасажи с жълт флумастер. Тя съсредоточено се зачете в текста.

Естествено Кристофър Макфадън бе характеризиран не като агент на ЦРУ, а като отдавнашен сътрудник на финансирана от САЩ хуманитарна организация, наречена Международно доброволно съдействие. За Макфадън бяха казани малко, но ласкави неща. Бе описан като човек с призванието на учител, посветил целия си живот на просвещаването на азиатските селяни — учел ги как да произвеждат повече ориз. „Сърцата и умовете на Лаос се спечелват именно от хора като Макфадън“, заключаваше авторът на статията. Бе илюстрирана от снимка на мъж на средна възраст, прегърнал през рамо ухилен лаоски селянин.

— Това действително е Макфадън — потвърди Мънро.

— Тук пише, че работи в хуманитарна организация.

— Шпионите винаги работят в хуманитарни организации. В това можете да не се съмнявате. — Той почука с огромния си показалец по снимката. — Според мен Макфадън е точно това, което ни каза Сакура: кадрови агент на ЦРУ. Има и друга интересна информация — от 1957 година насам Лаос е страната, която получава най-много американска помощ на глава от населението в света. Тези пари обаче не се харчат за ориз и боб.

Донесоха уискито, Франсин отпи глътка и усети как то й опари гърлото. Погледна отражението си в огледалото зад бара. Лицето й бе напрегнато.

— Знаеш ли какво си помислих? — каза мрачно Франсин. — Първоначално реших, че цялата история е свързана с лечението от туберкулоза. Че няма пари да си плати разходите по него и се представя за моя дъщеря, за да ги платя аз. Нали ме разбираш? Мънро кимна.

— Обаче се оказа, че историята няма отношение към туберкулозата.

— Така е — потвърди Мънро.

— Жалко, че не е. Сега кошмарът става по-страшен. Сега вече виждаме кой стои зад нея.

— Вие още ли смятате, че тя лъже за миналото си? — попита той.

— Живяла съм малко по-дълго от теб — отвърна Франсин. — Седемстотин хиляди долара са много пари. Майка ми знаеше много китайски поговорки. Една от тях гласеше, че за да се представи една лъжа като истина, трябва да я повторят трима души. Сакура бе първата. После се появи Макфадън. Чудя се кой ли ще е третият.

— Тази история ми се струва твърде объркана, за да я възприема като заговор — отвърна Мънро.

— Според теб тя истината ли говори?

— Според мен тя е наполовина откачена, а другата й половина е по-объркана от котешки черва — отвърна Мънро с известно колебание. — Едно е сигурно: че животът й е застрашен. Ще трябва да направим нещо, инак ще я заколят пред очите ни. — Той даде знак на бармана. — Още две уискита.

— Познавам влиятелни хора във Вашингтон — каза Франсин. — Ще поговоря с някого от тях.

Мънро поклати глава.

— Не бива.

— Защо?

— Защото никой във Вашингтон няма да посмее да разговаря с вас на тема ЦРУ. Особено пък във връзка с войната в Азия. Най-малко пък за това, че ЦРУ търгува с хероин.

— Трябва да бъдат уведомени за това.

— Госпожо Лорънс, служих в армията десет години. Четири от тях изкарах във Виетнам. Повярвайте ми: в Америка никой въобще си няма представа какво действително става там. Нито в сената, нито в конгреса.

— В такъв случай ще се свържа направо с Лангли.

— Не бих се учудил, ако и в Лангли не знаят нищо по въпроса. Пък и установяването на контакт с хора от ЦРУ би могло да отнеме седмици, а не разполагаме с време. Според мен не бива да разговаряте с никого.

— Този Макфадън все си има някакъв началник.

— Така е, но никога няма да разберете кой е. Тези неща не се вършат по официални канали.

— В такъв случай по чии правила ще трябва да играем?

— Госпожо Лорънс, тези хора — имам предвид племето мео — са досущ като жителите на виетнамските планини. Колекционират ушите на враговете си. Веднъж решихме да им плащаме по десетачка за всяко ухо на виетнамски партизанин, което ни донесат. Знаете ли какво направиха? Започнаха да режат ушите на жените и децата си. Започнаха да ни носят в базата уши, дълги по три сантима. Видяхме се принудени да прекратим веднага тази история. Та ето, това са хората, с които си имаме работа. Хора, които са готови за десет долара да отрежат ушите на собствените си деца. За Джай Хан животът, бил той вашият, или на Сакура, или моят, нищичко не значи.

Тя механично му се усмихна.

— Благодаря ти за анализа, Клей.

— Няма защо — любезно каза Мънро.

Франсин огледа още веднъж твърдите и дори жестоки черти на лицето му. Благодари на Бога за спокойната му сила, за увереността на движенията му, за неговата лоялност към нея.

— Клей, ако не се лъжа, ти май никога не си бил женен, нали?

— Така е.

— Имаш ли деца?

Той й отвърна с една от редките си усмивки.

— Не съм чувал.

Тя обърна чашата си.

— В такъв случай ще ти дам един съвет: никога не създавай деца. Хайде сега да отидем при Сакура.