— Какво?

— Хората от Лаос са вече тук. Точно сега само аз мога да ти помогна.

Тя впери поглед в него.

Той се доближи още малко до нея и й протегна ръка.

— Трябва да поговорим. Дръж се за ръката ми.

От ронливата мазилка первазът бе станал още по-хлъзгав. Отдолу се раздаваха звуците на града. Докато я доближаваше, му се стори, че тя неволно се навежда към бездната, сякаш готова да полети. Стисна ръката й. За миг и двамата, застанали високо над улицата, загубиха равновесие. След това Мънро я притисна с гръб към стената така силно, че тя изгуби дъх.

— За Бога, ти си наистина смахната жена!

Кожата на Сакура бе студена. Бузата й бе сякаш мраморна. Тя се опита да се размърда в прегръдките му.

— Не мърдай или ще ти прекърша калпавата шийка! — изръмжа той.

Придвижи се бавно с нея към прозореца, като се стараеше да не поглежда към бездната. Подметките му се плъзгаха върху снега. Тялото на Сакура бе тежко и твърдо.

Стигна отворения прозорец на стаята й. Оттам се бяха подали няколко души и им казваха нещо.

С усилия се отмести към прозореца. Пъшкаше от напрежение. Оттам се подадоха ръце, поеха я и я вкараха в стаята. След малко и той влезе в нея.

Сакура не оказа съпротива на медицинските сестри, когато започнаха да я събличат. Мълчанието им и погледите им бяха по-красноречиви от всякакви думи. Личеше си, че я възприемат като обезумяла жена, като животно.

— Този прозорец беше заключен — продължаваше да повтаря санитарят плачливо.

— Да де, само че тя е открила ключа — отвърна Мънро. Изглеждаше разгневен и бе наистина разгневен. Изтърси снега от палтото си. — Искам този шибан прозорец да бъде обезопасен. Веднага извикайте заварчик.

— Ей сега ще докарам техника.

Техникът се яви след десет минути и Мънро лично проследи действията му. Човекът бързо завари прозореца, още докато доктор Парсънс преглеждаше Сакура. Проблеснаха няколко малки светкавици, чу се бръмченето на гигантска оса и из стаята се разнесе тръпчивата миризма на заварен метал.

След като Парсънс смъмри всички и излезе с царствена походка, тълпата в стаята оредя. Един от охранителите донесе вързопа, с който Сакура бе замерила Мънро.

— Това го намерихме на пожарната площадка.

— Остави го тук — нареди Мънро.

Човекът стрелна Сакура с поглед и излезе. Двамата останаха сами.

Сакура отвори уста сигурно да го наругае, но той с два скока се озова при нея, стисна я за китката, с рязко и брутално движение изви ръката й зад гърба й и изръмжа:

— Ако още веднъж решиш да избягаш, просто ще те застрелям!

Болеше я и й се наложи да захапе устната си, за да не закрещи.

— Пусни ме, моля те — изпъшка тя. — Ще ми счупиш ръката.

Той я захвърли върху леглото. После се надвеси над нея, стиснал косите й с огромната си ръка. Тя осъзна, че е беззащитна като листо, паднало върху повърхността на морето. Внезапно изпита страх от него, от гнева, който усети, че изпитва огромното му тяло. При други обстоятелства му се бе противопоставяла, но сега усети, че е способен да изтръгне сърцето й.

— Недей — каза тя с писклив и треперещ глас. — Не ме наранявай.

Очите му бяха с янтарен цвят, очите на нощен хищник. Зъбите му лъщяха на фона на тъмната му кожа. Погледите им за миг се срещнаха. Сетне тя усети как гневът му започна да затихва. Той отслаби хватката си и тя се отпусна. Навън, стъпила върху перваза, не бе изпитвала страх. През последните тридесет секунди обаче сърцето й се разтуптя.

Той седна на кревата до нея.

— Ти си луда — каза й тихо. — Къде по дяволите бе тръгнала?

— Мислех да се върна в Лаос — отвърна тя.

— Тъй ли? И с какво щеше да си платиш билета? Тя с уморен жест посочи джинсовото яке.

— Подай ми го.

Мънро й го подаде. Тя откопча вътрешния джоб, измъкна нещата отвътре и ги остави на леглото.

— Чудна работа — каза Мънро, докато оглеждаше изсипаните върху кревата златни часовници, пръстени и огърлици. — Откъде се взе всичкото това злато, Сакура?

— Намерих го в шкафчетата на сестрите.

— Ти си ги отворила? — Той я погледна въпросително. — Как успя да го направиш?

— С фиба. Съвсем е лесно.

— Лесно? — повтори той.

— Знам, че не е хубаво, но бях отчаяна. Кажи им, че много съжалявам.

— Предполагам, че отсега нататък ще ти пикаят в закуската. Поне аз бих го направил на тяхно място. Да имаш нещо друго да ми кажеш?

Сакура погледна прозореца. Шест сребристи късчета метал бяха обездвижили стоманената му рамка. Оттам вече не можеше да се влезе или излезе.

В началото тя бе характеризирала Клей Мънро с една неприлична японска дума, означаваща „глупак“. Сетне обаче разбра, че той не е нито глупав, нито бавен. Разбра, че той бе като тези състезатели по „доджо“, които подлъгваха съперниците си с големите си размери. Съперниците решаваха, че щом са едри, те непременно са и тромави, и осъзнаваха грешката си едва след своето поражение на тепиха.

— Ти каза, че хората от Виентян са тук — рече Сакура. — Кого имаше предвид?

— Двама мъже. Единият се представи като майор Кристофър Макфадън, а другият е азиатец на име Туон, вероятно лаосец. Твърдят, че си им откраднала нещо, и искат да им го върнеш. В противен случай щели да сторят зло на човек, когото познаваш.

Сакура сведе глава. Дългите й кафяви коси обградиха лицето й. Не каза нищо.

— Кои са те? — попита Мънро.

— Изпратил ги е Джай Хан. — Тя се опита да сдържи сълзите си.

— Обясни ми що за хора са. — Те са рей-банове.

— Рей-банове? Това ли са рей-бановете?

— Така ги наричаме — каза тя. — Не носят униформи, обаче винаги ги отличаваме по очилата.

— Какво си откраднала от тях?

— Пари.

— Колко?

— Много.

— Кой е човекът, когото могат да убият?

Тя преглътна и мрачният й поглед срещна погледа на Мънро.

— Детето ми.

Мънро мълчаливо я изгледа. След това стана и каза:

— Ще отида да потърся госпожа Лорънс. Не отивай никъде.

Първоначалната реакция на Франсин бе шок. Веднага след това си зададе въпроса дали в случая не започва второто действие на пиеса, разигравана с цел тя да бъде измамена.

— Почни отначало — тихо каза тя. Лицето на Сакура бе безизразно.

— Във Виентян работех при един китайски бизнесмен на име Ли Хуа.

— Какъв беше бизнесът му?

— Търгуваше с планинските племена.

— С опиум ли? — попита Мънро.

— Не е това, за което си мислиш.

— Така ли? А какво?

— Бизнесът му беше законен.

— Да де, но все пак е търгувал с опиум, нали? — Да.

Франсин и Мънро се спогледаха.

— Ли Хуа бе уважаван човек — продължи Сакура. — Бе мил старец, който се отнасяше с мен като с дъщеря. Бях щастлива, докато работех при него. Имах любовник, Роже Рикар. Бе пилот в малка чартърна компания, която осъществяваше полети между Виентян и севера. Дари ме с дете, което нарекохме Луис. Когато бебето ми се роди, реших, че животът ми най-сетне се е осмислил. Помислих си, че ще бъда щастлива. Тогава обаче никой още не знаеше, че войната ще се разрасне и че ще дойдат американски пехотинци. Те се нуждаеха от хероин. Заради това Ли Хуа бе убит.

— Кой го уби? — попита Франсин.

— Войниците на Джай Хан. Генерал Джай Хан е командир на племето мео. Те са планинско племе, войници и производители на опиум. Ненавиждат комунистите. Джай Хан превърна племето си в антикомунистическа армия. За да поддържат лоялността на Джай Хан, рей-бановете превозват опиума със самолети. Това е част от тяхната политика за „спечелване на умовете и сърцата“. Джай Хан пое търговията с опиум и бях принудена да работя за него.

— А Макфадън? И той ли участвува в хероиновия бизнес с Джай Хан?

— Макфадън е от ЦРУ.

Мънро и Франсин се спогледаха.

— От ЦРУ? — повтори Франсин. Не можеше да повярва.

— Той помага на Джай Хан да обучи племето си. Обучава ги да ползуват съвременни видове оръжия. Войната и хероинът са едно и също нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато Макфадън учи мъжете как да ползуват оръжието, жените им произвеждат опиум в селата. Американските самолети доставят на селяните ориз и оръжие, а се връщат във Виентян, натоварени с опиум.

— А после?

— После опиумът се преработва в хероин.

— От Макфадън ли?

— Не. От принцовете, генералите и гангстерите. Виентян така вони на оцет, че не може да се диша. Това е заради оцетния анхидрид, с който се рафинира морфинът. След това пречистеният хероин се прехвърля в Сайгон.

— Това ли обяснява присъствието на Макфадън в Ню Йорк, Сакура? Участието му в хероинов картел?

— Да. Туон е един от зетьовете на Джай Хан. И двамата са опасни, обаче хероинът не ги интересува. Интересуват ги само парите. Парите, които им дават рей-бановете, никога не им се виждат достатъчни. А за закупуването на оръжие за своите армии те се нуждаят от много пари.

— Какво излиза? — каза Мънро. — Че когато говориш за рей-бановете, имаш пред вид именно ЦРУ?

— Да.

— Сакура, никой няма да повярва, че американското правителство спонсорира търговията с хероин в Лаос — каза Франсин.

— Някой я спонсорира — тихо каза Мънро. — Сайгон е пълен с хероин. Имахме указания да издирим всички наркомани сред нашите сътрудници и да ги изпратим в център за дезинтоксикация. Това бе невъзможно. Ако го бяхме направили, щяхме да останем без хора. Хероин можеш да си купиш във всяко село и от което и да е дете. Винаги ни казваха, че зад тази работа стоят комунистите.

— Не са комунистите — възрази Сакура. — Комунистическите племена произвеждат храна, а не опиум. Само селяните от племето мео произвеждат опиум от векове. Никога обаче не са го рафинирали. Това го правят западняците. Именно те превърнаха опиума в нещо наистина смъртоносно. В съвършената капиталистическа стока — каза тя с огорчение. — Една част се продава на американските войници. Останалата част заминава за Америка и Европа. Рей-бановете я продават на корсиканците, а те на дилърите.