Мракът в гърдите на Сакура достигна гърлото й и я задави. Според нея кървенето не бе причинено от заболяване. Дължеше се на смъртоносната рана, която й бяха нанесли в Лаос. Не кръвта й, а мъката й имаше солен и топъл вкус.

Посегна към кърпата и я притисна към гърдите си. Замисли се за думите на доктора. „Най-добре е да й разкажеш цялата истина, каквато и да е тя.“

Сякаш това щеше сега да й помогне.

С усилие се измъкна от леглото и отиде при шкафа. Малкото й дрехи бяха изпрани и изгладени. Нямаше чанта, така че навлече всичко, което можа, върху себе си: три ризи, два чифта джинси и два чифта чорапи под маратонките. Веднага й стана топло. Това бе хубаво. Останалите дрехи щеше да върже в джинсовото си яке.

Плячката, която бе успяла да събере от шкафчетата, бе жалка, но тя не разполагаше с други средства. Прибра я в джоба на якето си.

Отиде до прозореца. Бе заключен, но тя отдавна знаеше къде се намира ключът — върху корниза, твърде наивно скривалище. Протегна ръка, взе го и отвори прозореца. Лъхна я леден вихър. Стрелна за миг с поглед мрачното небе. След това отвори широко прозореца, сграбчи вързопа с дрехи и се измъкна навън.

Навън бушуваше умерена виелица и Клей Мънро нахлузи още по-плътно ушанката си. Върху колата му се бе натрупал половин метър сняг. Той взе пластмасова лопатка и понечи да почисти предното стъкло.

— Капитан Мънро?

Споменаването на старото му армейско звание го изненада. Извърна се. Пред него бе застанал строен петдесетгодишен мъж.

— Да?

Мъжът бръкна в джоба на габардиненото си палто и извади служебна карта. Мънро прочете, че притежателят й е майор Кристофър Макфадън от военното разузнаване.

— Трябва да поговорим.

— За какво? — попита Мънро и усети присъствието на втори човек до себе си. Извърна глава и видя набит мъж с кафяво азиатско лице. Косата му бе късо подстригана, а мускулестата му челюст дъвчеше дъвка. Той блъсна Мънро до стената и го провери за оръжие.

Мънро понечи да повдигне ръце, за да го отблъсне, и едва тогава видя, че към гърдите му е насочен автоматичен колт.

— Това е сержант Туон, мой колега — каза американецът.

Туон провери джобовете на Мънро, като не пропусна да опипа слабините му, и изръмжа:

— Чист е.

— Чудесно. Капитане, да вървим.

Сърцето на Мънро биеше лудешки. Туон го подтикна към задната врата на кола, паркирана до бордюра. Другият мъж седна зад кормилото и запали двигателя.

— Я ми покажете отново служебната си карта — каза Мънро.

— Ето ти служебна карта — каза азиатецът и опря пистолета в гърдите му. Продължаваше да дъвче дъвката си и погледът му бе подигравателен. Имаше безмилостното лице на виетнамски сержант.

Мънро погледна пистолета и каза:

— Внимавай с това шибано желязо.

— Как е онова момиче, Уеда? — попита високият мъж.

— Какво общо имаш с нея? — попита Мънро и усети, че гласът му е напрегнат.

Високият мъж отвърна на погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Капитане, бихме път чак от Лаос, за да дойдем тук. Уморени сме, така че не се ебавай с нас. Да знаеш, че това е само едно първо предупреждение. Сега отговори на въпроса ми. Как е момичето?

— Болно е.

— Какво му е?

— Има туберкулоза.

— Ще умре ли? — попита сержантът.

— Ако се лекува, не. Белият мъж изръмжа.

— Колко плаща госпожа Лорънс за тази лъскава клиника?

— Не знам.

Движението по заснежените улици бе трудно. Промъкваха се през потока от коли на Десето авеню. Завиха в западна посока по Четиридесет и втора улица, където движението бе още по-трудно.

— Уеда твърди, че е дъщеря на Франсин Лорънс, нали така?

Мънро вдигна рамене.

— Не знам.

Туон го смушка с пистолета в корема.

— Тя дъщеря на Франсин Лорънс ли е? — повтори търпеливо Макфадън.

— Не знам — повтори Мънро, без да откъсва поглед от пистолета. — Никой не знае.

— Лорънс мисли, че момичето й е дъщеря, нали?

— Не знам какво мисли.

— Не се ебавай с мен.

— Не знам какво мисли — повтори Мънро.

— Тъпо негърско копеле — каза Туон.

Погледите на Макфадън и Мънро отново се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Туон е прав — каза Макфадън. — Ти си наистина тъпо негърско копеле. Бихме могли да те отведем на някое тихо място и да ти изтръгнем ноктите. Или така да те нагласим, че да изгубиш и работата си, и шибаното си разрешително, и остатъците от достойнство, които още имаш.

— Какво искате? — попита тихо Мънро.

— Искаме Сакура да върне това, което открадна.

— Какво е откраднала?

— Ти за чий хуй мислиш, че е дошла при Лорънс? Капитане, кажи й, че времето й изтича. Че ако иска да го види жив, трябва да ни върне това, което ни отне. Ще имаш ли грижата да й предадеш това?

— Кого да види жив?

— Ти й кажи „него“, и толкоз. Ще го убием, а ако и това не помогне, ще се заемем и с нея. Никой не може да се скрие от нас. Имаме орлови очи. Виждаме всичко. Нали ме разбираш?

— Опитвам се.

— Та кажи на Сакура, че чакаме.

Мънро видя, че карат по Второ авеню и се доближават към клиниката. Значи може би все пак нямаше да го застрелят.

— Добре — съгласи се той.

Черната кола спря до входа на клиниката и Макфадън се обърна и пъхна една визитна картичка в джоба на Мънро.

— Тук е написан номерът ми. Ти ми се обади. Не ме карай аз да ти се обаждам. Сега си разкарай задника от колата ми.

Мънро слезе. Черната кола потегли и изчезна в гъстия сняг. Номерът й бе замърсен и Мънро не можа да го види. Пое си дълбоко дъх и влезе в клиниката. Трябваше най-сетне да получи някои шибани отговори от Сакура.

Отвори вратата на стаята й. Бе празна. Сакура я нямаше.

С разтуптяно сърце Мънро се нахвърли гневно върху един преминаващ санитар.

— Къде е Уеда?

— Цяла сутрин не е излизала от стаята си — запелтечи човекът и надникна глупаво в стаята на Сакура.

Мънро се затича по коридора към стаята на сестрите.

— Къде е Сакура?

Двете жени разтревожено станаха.

— Не е ли в стаята си?

— Не.

— Не е минавала оттук, господин Мънро.

— Прозорецът! — сети се той и му прилоша, докато тичаше към стаята й.

Прозорецът бе отключен. Отвън имаше тесен перваз. Тя бе изминала около четиридесет метра по него и се опитваше да достигне втори перваз, водещ към пожарната стълба. От другия парапет я деляха два метра. Под нея имаше само въздух, а някъде далеч долу се намираше улицата. На фона на сградата фигурката й изглеждаше още по-малка.

Той се ужаси от мисълта, че тя може да се опита да прескочи разстоянието между двата перваза направо пред очите му, и изкрещя:

— Сакура! Недей!

За миг тя се извърна към него, видя го, след което се присви за скок.

— Недей!

Тя скочи и успя да стъпи на другия перваз. Притискаше нещо към гърдите си. Джинсове яке, в което очевидно бяха увити дрехи. Вързопът й пречеше. За миг тя се подхлъзна.

— Сакура! — изкрещя Мънро.

Тя се олюля, изправи се и се опита да се залови със свободната си ръка за тухлената стена. Стрелна го още веднъж с поглед през рамо и тръгна напред. Краката й се плъзгаха върху кишавата повърхност, вятърът развяваше тъмните й коси.

— Ох, майната му! — изстена Мънро, изскочи от стаята и хукна по коридора. Хората, впечатлени от двуметровото му туловище, се разпръсваха. Ако Сакура достигнеше пожарната стълба, щяха да й бъдат необходими само тридесет секунди, за да се спусне по нея, и още четиридесет, за да избяга.

Двете крила на клиниката бяха свързани с мост с остъклени стени с изглед към малката градинка. През прозореца той видя как Сакура се прекачва през парапета на пожарния изход. Някой му посочи откъде да мине, за да й препречи пътя.

Мънро спринтира и след секунди се озова пред пожарния изход.

Мина през него като светкавица. Противопожарната сигнализация веднага се включи.

На пожарната площадка се озова лице в лице със Сакура. Тя засъска сърдито като котка.

— Смахната малка глупачка!

— Не ме докосвай!

После се обърна и затича нагоре по стълбите. Металните стъпала кухо закънтяха под краката й.

— Сакура!

Тя хвърли вързопа по него. Той инстинктивно се приведе. За нея това време се оказа достатъчно, за да се върне върху перваза.

Зад гърба му се появиха двама служители от охранителната служба на болницата. Той решително ги спря. Не му се искаше тези глупаци да я съборят от седеметажна височина.

— Стойте тук! Сам ще се оправя!

Сакура вече вървеше по перваза. Ще не ще, трябваше да я последва.

Противопожарната сигнализация продължаваше да вие безумно. Мънро се опита да бъде предпазлив. Первазът бе ужасно тесен и ужасно хлъзгав. Тръгна след нея. Тя се оказа пъргава и безстрашна като котка.

— Сакура! — изкрещя отново. От гняв гласът му загрубя.

— Остави ме на мира.

Тя стигна ъгъла на сградата, зави и изчезна от погледа му.

Като се опитваше да се задържи за гладките тухли с връхчетата на пръстите си, Мънро бавно я последва. И той зави и хвърли поглед към отвратителната пустота долу. Имаше мрачното предчувствие, че и двамата ще завършат живота си в локва кръв на паважа.

Погледна пред себе си. Бе извадил късмет. Пътят на Сакура бе прекъснат от широка шахта за комини. Разстоянието този път бе твърде голямо, за да го преодолее, независимо от котешката й пъргавина. Бе хваната в капан.

Мънро се доближи до нея и забеляза, че тя плаче, обхваната от гняв или безсилие. За негово учудване, сълзите й не замръзваха.

— Не мърдай! — заповяда той.

— Ще скоча!

— Първо ме изслушай.

— Махай се оттук! Ще скоча!

И зае позиция за скок, готова да скочи в нищото.

— Хората от Виентян са тук — каза Мънро и в следващия миг се сети, че тези думи могат да я накарат да скочи в бездната. Сърцето му щеше да се пръсне. Тя обаче бавно извърна глава към него.