— Какво? Ще ме накараш да платя? — Очите й, разгорещени от треската, запламтяха като въглени. — Нима си въобразяваш, че можеш да ми сториш зло, което вече да не съм изпитала? Нима смяташ, че ти е по силите да ми причиниш страдания, които вече не съм познала? Какъв е бил според теб досегашният ми живот? Щяла си да ме караш да плащам! Кой от нас се е разплатил с живота, Франсин? Кой според теб е редно сега да плаща?

Франсин, смутена от думите й, премина в контраатака.

— Не ми крещи. С това няма да постигнеш нищо.

— Майната ти — отвърна Сакура. — Майната ти и на теб, и на заплахите ти.

— Внимавай с приказките, момиче — изръмжа Мънро.

— За какви се мислите? За каква ме мислите? Дори и да бях най-жалката лъжкиня на света, пак нямате право да ми говорите по този начин.

Стрелките на диктофона бяха прескочили червената черта. Франсин внезапно изпита страх, че Сакура може просто да стане и да избяга.

— Успокой се. От такива приказки нищо не печелиш. Сакура обаче вече бе превъзбудена.

— Не си позволявай друг път да ме заплашваш, че ще ме караш да плащам, Франсин. — Думите й бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Усети солен вкус в устата си. Потърси кърпа и я притисна към устните си. Задави се и върху бялата кърпа се появиха червени капчици.

Медицинската сестра се появи веднага. Седна до Сакура, прегърна я и притисна кърпата до устата й.

— Изправи се, мила — каза тя. Сакура изплю още кръв. Сестрата погледна Франсин и Мънро. — Ще трябва да ви помоля да напуснете. Тя трябва да си почине.

Франсин с безизразно лице се изправи и прибра диктофона. След това излезе заедно с Мънро. Сакура пак остана с последната дума.

Клей Мънро наблюдаваше Сакура през огледалото. Не допускаше тя да се е сетила, че може да бъде наблюдавана по такъв начин

Тя се разхождаше из стаята като пантера в клетка. Бе стиснала ръце и шепнеше нещо. Много му се искаше да разбере какво казва. Допусна, че тя може би не е с всичкия си. Тя внезапно протегна шия и впери поглед в тавана. Мънро видя, че очите й са влажни, и се намръщи. После сълзите се застичаха по бузите й. Тя закри лицето си с ръце, като човек, изпаднал в отчаяние. За миг цялото й силно тяло се разтресе. Мънро затаи дъх. Какво по дяволите ставаше с нея? От какво се боеше толкова?

Накрая тя изтри сълзите си и погледна през прозореца, като прехапа долната си устна.

„Просто ни кажи истината — помисли си Мънро. — Помогни ни.“

Сакура с все още напрегнато лице отиде до умивалника и си изми ръцете. От Мънро я делеше само половин метър. Той се напрегна от тази близост. Под тънката й нощница видя заоблените й гърди и тъмните им зърна. Косата й, гъста и чорлава, се спускаше върху раменете й. В нея имаше и нещо, от което космите на врата му настръхнаха. И не само те. Ядоса се на себе си, когато усети как членът му се раздвижва и втвърдява.

Внезапно тя погледна към него и му се стори, че среща погледа му. Той затаи дъх и пулсът му се ускори. Невероятното й лице бе бледо и напрегнато. Пълните й устни бяха стиснати, а ноздрите леко разширени. Такова изражение имаше, когато й биеха инжекции, а той знаеше, че те й причиняват болка. Бе красива независимо от туберкулозата, независимо от всичко. Сега, когато погледът на големите й сиви очи срещна неговия, той наистина се възбуди. Сърцето му лудешки затуптя и му се стори, че има тридесетсантиметрова ерекция.

„Никак не ми отива да надничам така.“

Тя доближи лице до огледалото и се намръщи. За миг той се почувствува неловко. Ако тя се сетеше, че огледалото е за шпиониране, едва ли щеше да се поколебае и за миг да хвърли някой стол по него. Изглежда обаче само бе поискала да се увери, че косата й наистина е мръсна. Отметна я напред, наведе се и започна да я мокри в умивалника. Той чу как вратата се отваря и в стаята влезе Франсин. Веднага се опита да си придаде вида на безгрижен мъж, а не на възбуден извратен тип.

— Здравей — прошепна Франсин и тихо затвори вратата. — Имаш ли новини за мен?

— Томокжи Уеда наистина е съществувал. Франсин го погледна в очите.

— Сигурен ли си?

Той й подаде папка с фотокопия.

— Получих ги от военния музей. Това са протоколи от съдебния процес срещу Томоюки Уеда в Токио заради извършени военни престъпления.

Тя взе папката и я отвори. Стаята за наблюдение бе слабо осветена, за да не се разбере, че огледалото е прозрачно, така че Франсин едва успя да разчете текста. Бе машинописен текст с малки интервали между редовете, но Мънро бе маркирал някои пасажи в жълт цвят. Имаше и две неясни фотографии, чието качество бе още по-влошено от фотокопирането — на тях се виждаше японски офицер със сурово лице.

— Значи наистина е съществувал — тихо каза Франсин.

— Да, наистина. Служил е в Борнео. И е бил осъден от военен съд, точно както каза Сакура. Прочетох протоколите и отбелязах нещата, които ми се сториха интересни. Бил е един от добре известните ни смахнати японци. Любител на бойните изкуства, но същевременно и поет. Никога не се оженил, обаче обичал децата. Сакура е права и за още нещо: измислил теории за измерване на детската интелигентност. Изготвил тестове за измерване на коефициента на интелигентност на децата. „Гатанките“, споменати от Сакура, са били именно тестове. Само дето в теорията му е имало силен примес на расизъм.

— Расизъм?

— Смятал е, че нацистите са прави. Само дето според него свръхрасата щяла да бъде азиатска. Нищо чудно да е спасил Сакура не за друго, а защото е била умна и според него е била подходяща за разплод.

— Възможно е.

— Така или иначе, не е ценял човешкия живот — продължи Мънро. — В Кучин избил десетки пленници. Рязал им главите със самурайския си меч. Убивал родителите, но пощадявал децата. На процеса казал, че се грижел за тях. Адвокатът му се опитал да използува точно това в негова защита. Да убеди съда, че Уеда се грижел за сирачетата от войната. Според мен доста неубедителен довод. Освен това заявил, че Уеда изпратил някои деца в Япония и се погрижил за образованието им.

Очите на Франсин се разшириха.

— Споменати ли са имена?

— Не — отвърна Клей Мънро. — Протоколът е съвсем кратък. Адвокатът поискал да бъде призовано като свидетел едно по-големичко момче, за да даде показания, но съдът отклонил искането. Свидетели от лагера в Кучин потвърдили, че в продължение на месеци Уеда всеки ден рязал глави, така че всъщност съдбата му е била решена. Бил осъден на смърт чрез обесване. Без право на обжалване. На това се казва старовремско правораздаване.

Междувременно Сакура бе почнала да изсушава косата си с хавлиена кърпа. Отдалечи се от огледалото.

Франсин, без да откъсва поглед от нея, докосна устните си с пръст.

— Значи поне това е вярно.

— Да. Свързах се с една японска агенция от Токио, за да проверя дали Уеда има някакви живи роднини. Има неголям шанс някой да е запазил семейни снимки от онези години. Това обаче ще отнеме време. И ще струва пари. Възможно е да се наложи да поместим обявления във всички японски вестници.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза Франсин.

Сакура бе почнала да се облича. Бе с гръб към тях. Имаше прекрасен гръб, строен и мускулест. Бедрата й бяха закръглени и стегнати, задникът й определено бе женски, не момичешки. За сестрите едва ли представляваше трудност да й бият инжекциите. Мънро се мъчеше да не забрави, че Франсин е до него.

Сакура обу панталона си и се извърна към тях. Гърдите й бяха съвършени. Достатъчно тежки, за да се люшкат, когато тя се наведе да си вземе блузата. Мънро тихо се изкашля.

— Красива е, нали? — каза Франсин.

Членът на Мънро определено мислеше, че Сакура е красива, и мърдаше, за да го докаже. Не вървеше обаче собственикът му да си признае това.

— Да, хубавка е.

— Дали обаче притежава вътрешна красота?

— Не знам. — Мънро почувства едновременно разочарование и облекчение, когато Сакура облече блузата си. — Днес изглежда по-добре.

— Така е — съгласи се Франсин. — Не съм сигурна обаче дали Парсънс ще ни позволи да разговаряме с нея в близките дни. Според него моето присъствие й действува зле.

— Според мен не трябва да бъдем прекалено напористи, госпожо Лорънс. Не е изключено тя да се държи непочтено към вас, обаче болестта й е съвсем реална. Не вярвам да желаете да започне отново да храчи кръв. Впрочем, колко още време ще остане в тази болница?

— Около две седмици.

— А после?

— После ще видим. Трябва да научим цялата истина преди да я изпишат.

— А ако не я изпишат?

Франсин му отвърна със суров поглед.

— Ако не я изпишат, това е неин проблем.

— Ще си измиете ръцете, така ли?

— Естествено.

В такъв случай тя ще умре.

— Тя така или иначе ще умре.

— Ужасно.

— Какво означава това, Клей? Според теб какво би следвало да направя? Да я пратя в швейцарски санаториум за една година?

Клей повдигна ръце.

— Нищо не съм казал.

— Не се размеквай, Клей — предупреди го Франсин.

— Никога не се размеквам — отвърна Клей и белите му зъби лъснаха в хищна усмивка.

— От тези лекарства ми става зле — рече Сакура. Погледът й изразяваше враждебност.

— Това само ти се струва, Сакура — отвърна й доктор Парсънс. — Уверявам те, че с всеки изминат ден здравословното ти състояние става все по-добро. Искам само да предотвратя повторение на вчерашния случай.

— Не бях виновна за това.

— Дробовете ти се оправят. Обаче всяко едно превъзбуждане може да причини възобновяване на кървенето. Не трябва нито да крещиш, нито да се вълнуваш. В противен случай ще ти забраня да разговаряш с госпожа Лорънс.

— Ще ми направите услуга — отвърна огорчено Сакура.

Той я погледна и попита направо:

— Ти нейна дъщеря ли си? Тя не отклони поглед.

— Не съм казвала такова нещо.

— Виж, Сакура, това не е моя работа, но не е ли най-добре да й разкажеш цялата истина за себе си? Каквато и да е тя? — После докторът я потупа по ръката и излезе.