— Постара се да го направи.

— Може би няма да е зле да ми позволите да поговоря с нея.

— След два дни и двамата ще разговаряме с нея.

— Добре. — Мънро вдигна яката на палтото си, за да се опази от снега, и двамата закрачиха през кишата към колата. Франсин се качи, Мънро я последва, запали двигателя и включи отоплението на пълна мощност. След това слезе и почисти всички прозорци от снега. Голямата му сянка закриваше светлината. Франсин забеляза, че погледът му е съсредоточен. Този човек внушаваше респект и тя се радваше, че може да разчита на неговата помощ. Може би масивното му присъствие щеше да усмири наглостта на Сакура Уеда.

Когато Мънро се качи в колата, Франсин му подаде записаната касета.

— Историята й звучи правдоподобно. Избягва обаче всякакви подробности. Разказва за военновременни събития, случили се в затънтени места преди повече от двадесет и пет години. Кой може да потвърди истинността им? Тя знае, че това е невъзможно. Затова и приказките й се движат между възможното, допустимото и неподлежащото на проверка. Издирването на детайли в случая наподобява прогонването на комари с тесла, Клей.

— Ще направя каквото мога.

— Обърни внимание на приказките за японския офицер. Нищо чудно да е останала някаква документация за него. Макар че едва ли ще се открие лесно.

— Ще я намеря — каза Мънро и прибра касетата в джоба си.

Франсин сложи ръка на рамото му.

— Знае някои неща за Рут — каза тихо. — И за мен. Твърди, че научила за съществуването ми след прочитането на статия от вестник преди пет години. Нищо чудно обаче цялата история да датира от по-дълго време. Искам да узная коя е тя. И кой стои зад нея.

Сакура Уеда изчака медицинските сестри да си тръгнат и отхвърли одеялото от краката си. Погледна тялото си. През последните седмици бе отслабнала. Животът й изтичаше. Не само с кръвта, която храчеше. Тази обстановка го изсмукваше от нея. Когато бе стъпила на краката си, можеше да се бори. В тази бяла стая се чувствуваше като заключено животно. Уплашено и обречено.

Открай време бе знаела, че ще бъде разпитана от Франсин Лорънс Открай време бе знаела, че този разпит ще е труден.

Франсин се оказа по-елегантна и по-младолика, отколкото Сакура очакваше. Бе предполагала, че ще види някоя по-невзрачна и непривлекателна жена. Не бе очаквала обаче, че тази жена ще е изпълнена с агресивност и ще прилича на навита стоманена пружина. Или на шпага, готова винаги да нанесе или отблъсне удар. Франсин бе противник, всяващ страх и уважение.

После Сакура прогони мислите за Франсин от главата си. Разсейваха я. Седна по турски на леглото и сложи ръце на коленете си с длани, обърнати нагоре. Започна да диша бавно и дълбоко. Усети как силите й се съсредоточават. После затвори очи. Напрегнатостта изчезна от лицето й така, както вълните угасват върху повърхността на тихо езеро.

Като дишаше равномерно и дълбоко, остана в тази поза няколко минути. Заприлича на статуя. Само повдигането на гърдите й издаваше, че диша.

След това пръстите й започнаха да се гърчат. Тя се намръщи.

Тялото й започна да се олюлява. Гръдните й мускули потрепериха. Челюстта й увисна. Докато се бе отпуснала, в бузите й се бе върнала известна руменина. Сега обаче тя изчезна и кожата й отново стана бяла и студена.

Бе изпаднала в твърде дълбок транс, за да изкрещи силно, но слаби стенания все пак успяха да си пробият път през свитото й гърло и стиснатите й зъби. Ръцете й се свиха в юмруци.

След това вътрешеният й свят се взриви. Кожата й трепереше от ужас. Мускулите й — също. Гърдите й се опитваха да поемат кислород. Огледа се, сякаш не бе в състояние да проумее къде се намира. Когато го разбра, изстена.

Подобно на измъчено животно, се сви и се зави през глава.

При следващото си идване Франсин довлече черния дявол Клей Мънро.

Мънро огледа Сакура. Янтарните му очи излъчваха враждебност.

— Как си?

Тя вдигна рамене. Знаеше много добре защо е дошъл. Когато те разпитват двама души, могат по-лесно да открият малки несъответствия в отговорите ти. Могат да направят пробив в тях и да го разширят.

Мънро седна срещу нея, с лакти, опрени на коленете, и сплетени пръсти. Лице като неговото можеше да уплаши децата. Тя обаче не бе дете.

— В състояние ли си да говориш? — попита Франсин.

— Да — отвърна Сакура. — Какво искаш да узнаеш?

— Искам да отговориш на някои въпроси.

— Кои са тези въпроси? Франсин отново включи диктофона.

— Защо изчака толкова много време, преди да ме потърсиш, Сакура?

— Не мога да разбера въпроса — отвърна уморено Сакура.

Очите на Франсин се бяха превърнали в цепки.

— Защо не ме потърси веднага, след като прочете статията? Или малко по-късно? Защо изчака да минат пет години?

— От думите ти всичко излиза много просто — отвърна Сакура. — В статията пишеше само, че си изгубила дете в Борнео. Тогава почнах да търся някакви съответствия. Евразийка съм. Възрастта ми подхождаше на твоя случай. Времето и мястото също съответствуваха. Разбира се, това бе само моя фантазия. Нито за миг не допуснах, че може да е вярно.

— Защо?

— Как така защо? — каза горчиво Сакура. — Та ти бе най-горе във висините, а аз най-долу в низините. Представяш ли си какво щеше да се случи, ако бях дошла при теб с подобна история?

— Въпреки това дойде при мен. Сакура не каза нищо.

— Сакура, имаш ли представа колко време търсих дъщеря си? — продължи Франсин. — Прерових целия Саравак. Изпратих хора да я търсят в най-гъстите гори. Престанах да я търся едва, когато сърцето ми прегоря. Когато с душата си почувствувах, че детето ми е мъртво. Франсин спря, защото почувствува, че започва да се вълнува.

Гърлото на Сакура се стегна, когато видя как Франсин се бори с чувствата си. Не биваше обаче да казва нищо. Каквото и да кажеше, нямаше да бъде разбрано правилно. Освен това Сакура не вярваше, че Франсин може да бъде утешена от нея или от когото и да било. Двете бяха като два острова, разделени от морската шир.

— Знаех това.

— Трудно ми е да повярвам, че не си обърнала внимание на един толкова важен въпрос.

— Не възприемах нещата така — каза Сакура тихо. — Нямах спомени за истинските си родители. Обичах Ману и Вай. Бяха добри хора и също ме обичаха. Изгубих и тях. През живота си изгубих всички хора, които обичах. Когато прочетох статията, я възприех само като основание да си помечтая. Мина много време, преди да започна да допускам, че мечтите ми може и да са основателни. Тогава обаче бях в място, откъдето не можех да избягам. Затова и мечтата ми си остана само мечта. Никога не бях допускала, че мога просто да се явя при теб и да ти се представя.

— С какво се занимаваше в Хонконг? — попита Мънро.

— Работех. — Какво?

— Бях служителка в корабна агенция.

— Не си ли работила и в едно казино в Макао? Не обичаш ли да пътуваш?

— Работила съм в Токио, Сингапур, Макао, Банкок, Сайгон и Виентян. Дори не си спомням всички места, където съм била, и всички неща, с които съм се занимавала.

— Разбирам — изръмжа Мънро. — Има си хас да си спомняш. Я ми кажи по-добре как успя да те открие този японски офицер, след като тези горски жители така умело са се криели.

— Той не беше като другите японски офицери. Повечето японци се бояха да навлизат в джунглата. Страхуваха се от ловците на глави. Уеда изпитваше удоволствие от изследването на джунглата. Обичаше да влиза сам навътре в нея. Живееше като пенанците. Бе разузнавач. Именно така успя да ме открие.

— И ти просто го последва, така ли? Сакура погледна Мънро в очите.

— Бях се научила да следвам всеки, който поиска да ме отведе. Най-важното бе да оцелея. Японският офицер имаше пушка и меч. Проявяваше доброта само към децата, не към възрастните. Ако Ману и Вай му бяха оказали съпротива, щеше да ги убие.

— Казваш, че Уеда спасил много деца — вметна Франсин. — Ти запозна ли се с някои от тях?

— Да.

— В Борнео ли?

— Да. Саравак бе пълен с безпризорни деца. Много от тях успяха да оцелеят.

— Уеда ли се грижеше за тях?

— Да. Живееше в къща, пълна със слуги и с плодни дръвчета. Можехме да ядем колкото си искаме от плодовете им. За нас се грижеха. Хранеха ни и ни обличаха. Уеда ни викаше всеки ден. Даваше ни да решаваме гатанки.

— Гатанки?

— Да. Тестове, които той съставяше. Смяташе, че интелигентността може да се измери с помощта на тестове.

— Значи е обичал децата, така ли? — попита Мънро. — Да.

— А към теб е показал особена симпатия, така ли? — продължи Мънро. Очите му не преставаха да я наблюдават. Приличаха на две луни над джунглите, жълти и смущаващи.

— Така ми се стори.

— Ти да не би да си била едно от най-умните деца?

— Да.

— Може би най-умното?

— Поне той така каза. — Сакура не поясни, че бе успяла да оцелее именно благодарение на добрите чувства на Томоюки Уеда към нея.

— Там имаше ли други евразийски деца? — попита Франсин.

— Две, ако не се лъжа.

— На твоята възраст ли бяха?

— Не, не бяха на моята възраст.

Франсин не сваляше изпитателния си поглед от Сакура.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна.

— Не срещна ли малко момиченце на име Рут Лорънс? Малко момиченце, с което да си разговаряла? Малко момиченце, което да ти е разказало нещо за майка си и баща си?

— Не — отвърна Сакура, вече напрегната.

— Малко момиченце, което да е умряло пред очите ти? — продължи Франсин. — За което си се сетила после, когато са ти потрябвали пари?

— Нямаше подобно нещо — отвърна възмутено Сакура. — Трябва да си много проста, за да допускаш подобни неща!

— Сакура, не се съмнявам, че си много умна — каза сурово Франсин. — Ти пък не се съмнявай, че мога да разкрия всяка твоя лъжа. И че ще те накарам да платиш за всяка една от тях. Напрегнатостта на Сакура внезапно премина в разгорещеност.