Погледът на Франсин неволно се премести към черните гривни на ръцете на Сакура.

— Направиха го с бамбукова игла и със сажди, които остъргаха от дъното на една паница — продължи Сакура.

— Как се казваше селото, в което те отведоха? Сакура присви устни.

— Вижда се, че не знаеш нищо за пенанците. Те нямат села. Живеят дълбоко в джунглата и говорят на езика на птиците и дивите животни. Не оставят следи. Не може да ги открие никой друг освен пенанец.

— Как в такъв случай се оказа в Япония?

— Един японски офицер ме взе от Ману и Вай.

— Защо?

— Позна, че не съм даячка. Известно време живях в къщата му в Кучин. Там имаше и други деца, останали сами през войната. Бе ги открил и ги бе изпратил на разни места.

— Какви места? Сакура вдигна рамене.

— Места, където да се погрижат за тях.

— Сиропиталища?

— Предполагам. Не всички японци бяха чудовища.

— Как се казваше този човек?

— Томоюки Уеда.

— Уеда? И ти взе името му? — Франсин не можеше да повярва.

— Той ми го даде и аз го взех. Нима това има значение?

Франсин се опита да разбере изражението на Сакура.

— Защо Уеда прояви интерес към теб?

— Каза ми, че съм се била различавала от останалите. Разпрати другите деца по разни места, обаче мен отведе със себе си в Токио. Нарече ме „Сакура“, защото бе пролет и вишните цъфтяха. Даде ми фамилното си име.

— През кой месец стана това?

— Не знам.

— Спомняш ли си Хирошима и Нагасаки?

— Да, разбира се — отвърна тихо Сакура. — Та кой не си спомня атомните бомби?

— Колко време след пристигането ти в Токио паднаха бомбите?

— Около година, ако не се лъжа.

— Къде е сега Томоюки Уеда?

— Мъртъв е. След войната американците го арестуваха. Осъдиха го на смърт за военни престъпления. Спомням си годината. Бе 1947.

— На колко години беше тогава?

— Не знам. Някъде на десетина.

— Как живя след смъртта на Уеда?

— Работих. Чистех и метях. Готвех. Занимавах се с какво ли не, за да спечеля пари за храна и покрив. Семейството на Уеда се държа добре с мен. Дори известно време ходех на училище. Всички обаче искаха да забравят всичко, свързано с Томоюки.

— Колко време живя в Токио?

— Бях на осемнадесет или деветнадесет години, когато напуснах Япония. Не се върнах повече там. Нищо не ме свързваше с тази страна.

Зад вратата се разнесе шум и Франсин се сети, че след малко ще я помолят да излезе. Върна се към най-главния въпрос. Към въпроса, от който зависеше всичко.

— Какво си спомняш за живота си преди японците да нападнат селото?

— Нищо.

— Нима не си спомняш звуци, гледки, миризми?

— Вече ти казах, че животът ми започна през този ден на реката — отвърна Сакура. — Не си спомням за нищо преди това. Нито за хора, нито за гледки, нито за събития. Нищичко. — Спря за малко. — Опитах се да си спомня нещо с помощта на най-различни техники: медитация, хипноза, дори наркотици. Нищо не се получи.

— Много удобен отговор. Сакура я погледна.

— Или много неудобен. Зависи от гледната точка.

— Ще открием липсващото звено. Обещавам ти това — каза Франсин тихо, но решително. Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри. Разговорът, макар и с неудовлетворителен резултат, бе приключил.

Рентгеновата фотография на гръдния кош на Сакура Уеда бе закрепена върху екран. Доктор Парсънс, използувайки молива си като показалец, започна да обяснява.

— Това са активните рани, които са предизвикали кръвотечението. Тук, в горната и задната част на двата бели дроба, виждате стари белези. Тук и ето тук. Ако заболяването продължи да се развива, белият й дроб ще бъде необратимо увреден. — Докторът седна зад бюрото си и погледна Франсин. — Болестта трябва да се лекува, госпожо Лорънс. Иначе болната ще умре.

— Разбрах.

— Налице е известно подобрение. Лекуваме я с ежедневни мускулни инжекции стрептомицин и с две лекарства, които се поемат орално: ПАС и изониацид. Предписах също така и кортикостероиди срещу евентуална токсемия.

Франсин кимна. От счетоводството на болницата вече я бяха уведомили колко ще й струва всичко това.

— Кога ще я изпишете?

— Ако температурата й не се повиши и кръвотеченията престанат, след две седмици. Важното в случая е продължителното лечение. Сакура е много неспокойна, бих казал, бунтарска натура. Живяла е труден живот, който я е закалил. Не би било зле да разгледате възможността да потърсите помощта на психолог. За да я успокои. Не е желателно да се повтори това, което се е случило в Макао.

— В Макао?

— Тя ми каза, че за пръв път е имала подобен кръвоизлив преди осем години в Макао. Тогава работела в казино. По осемнадесет часа на денонощието в затворено и задимено помещение. Една сутрин изхрачила много кръв. Напуснала Макао, но без да се подложи на никакво лечение. Нямала пари за лекарства. Вие не знаехте ли това?

— Не. — Франсин бе казала в болницата, че Сакура й се пада далечна родственица, без обаче да влиза в подробности. Отвърна на доктора с престорена усмивка. — Боя се, че знам твърде малко неща за нея.

— От нейните думи разбрах, че животът й е преминал в трудности и несигурност в едва ли не целия Далечен изток. Живяла е и в джунглата, и в градски бордеи. И двете места са идеални за развиване на белодробни заболявания. Организмът й обаче е силен и симптомите след известно време са затихвали. Тя е удивително силна млада жена. От тези, които трудно умират. Този път обаче ще умре, ако не бъде подложена на лечение. — Докторът я погледна. — Бих казал, че много прилича на вас, госпожо Лорънс.

— Наистина ли?

— Да. Нали май не я бяхте виждали от много години? Франсин разбра, че докторът се опитва да си изясни обяснението й за „далечното родство“ и иска да научи повече подробности.

— Да, от много години.

— Значи не сте чак толкова близки?

— Да, не сме съвсем близки. Докторът се приведе над бюрото си.

— Задавам ви всички тези въпроси, госпожо Лорънс, защото искам да ви обърна внимание на нещо. Тя ще трябва да взема лекарства още цяла година. За нея обаче е не по-малко важно да промени изцяло начина си на живот. Трябва да си почива, да диша чист въздух и да пази диета. Нуждае се от приятно обкръжение и от среда, която да повдига настроението й. И дума не може да става да започне да работи, поне в близките месеци. Не трябва да се връща в Лаос преди да е напълно излекувана. Най-добре за нея би било да постъпи в санаториум, обаче и лечението в домашна обстановка с медицинска сестра до нея също ще свърши работа.

— Разбрах ви — отвърна сухо Франсин.

— Разбира се, всичко това ще струва много пари.

— Да разбирам ли, че искате да узнаете дали ще ги платя?

— Животът й зависи от лечението — отсече докторът и погледна Франсин в очите. — Някой ще трябва да го заплати.

Франсин приви устни.

— Доктор Парсънс, когато казах, че госпожица Уеда ми е роднина, не бях съвсем точна. Тя твърди, че ми е роднина, обаче все още не съм успяла да установя дали ми казва истината. Преди да проверя това, не мога да се ангажирам с цялостното й лечение. Ще заплатя лечението й за времето, прекарано в клиниката, но по-нататъшната й съдба ще зависи от това дали ми е казала истината.

Парсънс не показа да е изненадан от думите й.

— Чудесно. В такъв случай ще трябва да продължа. Ако тя прекъсне лечението сега, резултатът ще е катастрофален. Бацилите ще си изработят имунитет към лекарствата и по-нататъшното й лечение ще стане невъзможно. Освен това по този начин тя би се превърнала в разпространител на бацили с повишен имунитет. В подобни случаи съм задължен да уведомявам здравните власти. При това положение те ще я поставят под карантина и ще я депортират в Лаос. — Докторът се усмихна на Франсин. — А пък там тя ще има свободата да умре в най-близката канавка.

Очевидно медицинската сестра бе успяла да съобщи на доктора думите на Франсин. Тя се изчерви.

— Да не забравя, госпожо Лорънс. Трябва да ви съобщя още нещо.

— Какво?

— Пред стаята на Сакура има двама въоръжени мъже. Казаха, че са от охранителната агенция на господин Мънро.

— Казали са ви истината.

— Ще трябва да ви помоля да предадете на господин Мънро да ги махне оттам.

— Защо?

— Защото такива са правилата в нашата болница. Не позволяваме на външни лица да изпълняват охранителни функции в сградата. Особено когато са въоръжени.

— Изпратени са, за да пазят Сакура — каза сухо Франсин.

— В смисъл да я пазят да не избяга?

— В смисъл да я защитят.

— От какво?

— Не знам.

— Разполагаме със собствена надеждна охрана — отвърна Парсънс. — Нашите хора ще се погрижат за Сакура. Тези двама мъже трябва да се махнат оттук до час, или ще наредя да ги изгонят. — Парсънс си погледна часовника. — Предстои ми операция и е време да се измия. Ще ви помоля при първа възможност да ме уведомите за решението си, госпожо Лорънс.

Франсин се бе договорила с Клей Мънро да я вземе от болницата. Той я чакаше във фоайето. Щом я видя, стана и прибра списанието „Тайм“, което четеше.

— Казаха да прибереш хората си — рече му Франсин.

— Защо?

— Парсънс ми обясни, че такъв им бил правилникът.

— Госпожо Лорънс, не мога да ви дам никакви гаранции, ако не оставя поне двама души да я охраняват.

Тя вдигна рамене.

— Ще трябва да се оправим без тях.

— Успяхте ли да поговорите с нея? — Да.

— Извлякохте ли някаква информация?

— Тя си играе с мен. Опитва се да ме обърка. Да ме извади от релси.

— Поне каза ли ви откъде е дошла?

— Естествено, имаше си готова история. Пълна с капани и неясноти. Нищо чудно част от нея да е вярна.

Франсин излезе от сградата на болницата с помръкнало лице.

— Добре ли сте? — попита Мънро, докато разтваряше чадър, с който да я опази от падащия сняг. — Да не би тя да ви е разтревожила с нещо?