— А нашето дете? — попита тихо Клайв.

— Убиха го. Видях как стана. Един войник я наръга с щик в гърдите. Видях как щикът излиза от гърба й. Невъзможно е да е оцеляла.

Франсин не можа да сдържи болката си и се разплака. Клайв я прегърна и я притисна към себе си. Тя обаче забрави присъствието му. И всякакво друго присъствие. Преди няколко дни се бе надявала да чуе тези думи. С надеждата, че най-сетне ще сложат край на страданията й. Сега обаче, след като бяха изречени, те предизвикаха у нея такава силна и ужасна болка, сякаш току-що бе видяла смъртта на Рут със собствените си очи. Нейното дете й бе отнето с болка, силна като родилната и окончателна като смъртта. Анах, уплашена от реакцията на Франсин, стисна собственото си бебе и мълчаливо го залюля.

— Франсин! Мила! — извика разтревоженият Клайв. На Франсин й се стори, че дробовете й се пръскат. Не можеше да си поеме въздух. Причерня й. Опита се да си поеме дъх, но тялото не й се подчини. Животът започна да изтича от нея. Стори й се, че Рут е застанала пред нея. Тялото й бе окъпано в светлина и върху лицето й бе изписана неземна усмивка. Опита се да посегне към детето си, но бе останала без ръце, без тяло, което да е в състояние да командува. После видението изчезна и Франсин припадна.

Изнесоха я на верандата и я сложиха върху една рогозка. Тялото й бе толкова отпуснато, че Клайв се уплаши. Притисна ухо към гърдите й, за да се убеди, че е жива. Пулсът й бе толкова слаб, че той се уплаши. Опита се да я свести, като я повдигна, разтърси я и започна да й говори.

Каянците му попречиха.

— Така ще повредиш душата й — рече му съчувствено един от мъжете. — Ако я събудиш сега, може да умре. По-добре я остави.

— Трябва да спи един ден и една нощ — каза една от жените. — Само така ще й мине.

— По-добре не я докосвай — казаха селяните и с внимателни, но решителни движения отдръпнаха Клайв от Франсин. Той остана безпомощно да наблюдава как жените увиха Франсин в одеяло и я внесоха в постройката.

До него приклекна Исмаел и каза:

— Те си знаят работата. Ще бдят над нея.

— Трябва да я заведа при лекар — глупаво каза Клайв. Лодкарят Бата сложи ръка на рамото му.

— В това състояние не може да пътува. Те са прави. Това е опасно за живота й.

— Това бе страшен удар за нея — каза Клайв. И той се чувствуваше смазан и опустошен, както от подробното описание на смъртта на Рут, дадено от Анах, така и от реакцията на Франсин. Не си спомняше нито едно от премеждията, през които бяха преминали заедно, да я бе сломило по такъв начин.

Исмаел си сви цигара от подарения тютюн.

— Когато се наспи, ще се почувствува по-добре. Междувременно няма да е зле да си отдъхнеш и ти, господине. Моите хора ще те нахранят. А довечера ще има танци и пиене. Мъжете го оставиха и той се загледа към джунглата и се замисли. Бяха изминали дълъг и мъчителен път до това затънтено място, само и само за да чуят тези думи. Стори му се, че всичко е приключило окончателно. Това бе не само краят на Рут, но и краят на самата Франсин.

В нещата, които му бе наговорила в Кучин, имаше много груби истини. Вярно бе, че именно търсенето на Рут бе вече единственото нещо, което продължаваше да ги свързва. А и той, както тя бе казала, не бе пожелал да остави този призрак на спокойствие и поради това, че се боеше да не изгуби самата Франсин. Излизаше, че неволно я бе измъчвал заради собствената си себичност. Бе пуснал котва в миналото. В нещо, което бе мъртво и недостижимо. Не си бе дал сметка, че тя се нуждае от бъдеще. Че трябва да върви напред. Бе възприел като заплаха нещата, които тя постигаше в Хонконг. Тя бе напълно права, когато му каза, че той не иска тя да се задържи там. Може би той тайно се бе надявал, че тя ще се провали, че ще изгуби парите си, ще се примири, ще изгуби самочувствие и ще дотърчи при него, за да стане негова съпруга.

„Ще се примири“ — тези думи закънтяха в разума на Клайв като оловна камбана.

Ако той бе заложил не на миналото на Франсин, а на нейното бъдеще, може би сега щеше да бъде победител, а не победен. Щеше да направи по-добре, ако й бе оказал подкрепа преди години, когато тя разполагаше само със скромен офис. Още тогава трябваше да разбере, че във Франсин е заложена движеща сила, която непрестанно ще я тика напред и никога няма да я остави да безделничи.

Трябваше още тогава да разбере, че тя никога няма да се провали. Че никога няма да изгуби пари или достойнство. Че никога няма да се върне при него.

Започна да се здрачава. Мракът бе изпълнен с гръмотевици и дъждът започна отново да шиба покрива на къщата. Клайв Нейпиър никога не се бе чувствувал толкова тъжен и толкова самотен.

Франсин бе настанена в най-отдалечения ъгъл на къщата. Бледата светлина на зазоряването проникваше през отвора над огнището. Двете жени край нея бяха вече будни. Едната мълчаливо плетеше рогозка, а другата вареше ориз.

Погледът на Франсин се плъзна по скромната мебелировка: две големи глинени делви с ориз, няколко китайски керамични чинии и прибори от тръстика. Бе много отслабнала. Някъде в разума й все още кънтеше ехото на собствения й плач, но тази сутрин тя само бегло си спомняше за преживения кошмар. Чувствуваше се напълно изпразнена от вълнения. Дори и скръбта й бе изчезнала. В себе си усещаше само празнота. През нейния свят бе преминал водовъртеж и бе унищожил всичко, която бе притежавала.

Помръдна глава. Жените забелязаха, че се е събудила, и тихо я поздравиха. На меката светлина кожата им имаше цвета на пчелен мед. Плетачката бе възрастна жена, със слабо лице и плоски гърди. Другата жена бе млада, всъщност още девойка с остри гърди и гладко лице. Момичето й подаде паничка варен ориз. Франсин поклати глава. Девойката обаче се приближи и с животинското изящество на младостта се приведе към нея и започна да я храни.

Оризът й се стори безвкусен. Възприе го само като нещо топло и послушно запреглъща.

Пръстите на възрастната жена бяха пъргави и превръщаха сламата в сложен рисунък.

— Скоро ще се оправиш — каза й жената на малайски. Нямаше зъби. — Всичко свърши.

— Къде е господинът? — прошепна Франсин. — Спи ли?

— Да спи? — Старата жена тихо се засмя. — Този човек много носи на пиене. Въобще не спа, само пи. Посрами нашите мъже.

Франсин намери сили да откаже следващата шепа ориз. С мъка успя да приседне. Обезсиленото й тяло трепереше.

— Спря ли да вали?

— Това е мусон — отвърна простичко старицата. — Дъждът въобще не спира.

— Равнището на водата покачи ли се?

— Да, с две педи.

— Само с толкова ли?

— Да — повтори старицата.

Момичето предложи на Франсин още ориз, но тя отказа.

— Искам да изляза навън — рече. Уви саронга около тялото си и се изправи. Знаеше, че не трябва да остават в Плен на стихията. Трябваше да намери Клайв.

Бе надценила силите си. Бе все още толкова немощна, че се олюля и насмалко щеше да падне в огнището. Каянската девойка я хвана и я задържа. С нейна помощ успя да излезе навън. Дъждът продължаваше да се сипе от ниските облаци и влажният въздух бе изпълнен със задушаващата миризма на разложение.

Погледна реката. Тя наистина бе станала по-пълноводна. Кафява и пенлива, стичаше се покрай колибите с главоломна скорост. Обратното пътуване щеше да бъде трудно, но не и невъзможно. Утре или вдругиден вече щеше да е невъзможно.

Някъде в главата й се разнасяше гласът на Анах и повтаряше историята за смъртта на Рут. Тя запуши ушите си, за да не я слуша. Не искаше вече да слуша нищо за Рут. Не искаше да види Рут.

Обърна се към момичето.

— Къде е господинът?

— Ще те отведа при него.

Девойката внимателно й помогна да слезе по стълбата. Земята се бе превърнала в разкаляно море. Къщата бе повдигната на колове и под нея се намираше единствената сравнително суха почва. Тук бяха намерили убежище селските кучета, прасета и кокошки. Момичето поведе Франсин през вонящите сенки. С една ръка я държеше през кръста, за да не падне.

— Ето го — каза накрая.

Франсин впери поглед в полумрака. Клайв, облегнал се на един от коловете, държеше между краката си бамбукова кана. До него лежеше и хъркаше Исмаел, деверът на Анах. Франсин го позна по червената набедрена превръзка и татуираните бедра. Погледна Клайв. Лицето му наподобяваше призрачна мъртвешка маска.

— Клайв! — извика Франсин. Наистина изпита страх, че може да е умрял от толкова пиене.

Той отвори кръвясалите си очи.

— А, здрасти.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— И ти не приличаш на маслен портрет.

— Свърши ли с пиенето?

— Не знам дали ти си свършила с реването. — Клайв вдигна каната и надникна в нея. — Празна е. Жалко. Ще трябва да се оплача на бармана.

— Аз вече изплаках сълзите си, Клайв. Трябва да тръгнем веднага, преди реката да е придошла повече.

— Закъде си се забързала, мила? — Клайв плесна Исмаел по гърба. — Барман! — Човекът не помръдна. — Барман! Каната е празна!

— Аз си тръгвам — каза Франсин със спокоен и ясен глас. — Ти ако искаш, изчакай тук края на мусона. Аз обаче си тръгвам още днес с Бата. Обърна се и се тръгна. Клайв извика нещо, но тя не му обърна внимание. Дъждът продължаваше да вали и в Кучин. Клайв погледна пистата и както и преди две седмици, реши, че е невъзможно да се лети в подобно време. Самолетът бе само блед силует в дъжда. Шумът на двигателите му обаче се чуваше и Клайв разбра, че самолетът ще излети независимо от времето. След миг Франсин щеше да отлети.

Обърна се към нея. Тя говореше по близкия телефонен автомат с висок глас, защото връзката с Хонконг беше лоша. Говореше на мандарински китайски, но той успя да схване няколко думи: фабрика, срокове, архитект. Лицето й бе напрегнато. Бе отслабнала доста през изминалите две седмици и дрехите й бяха провиснали. Цялото й същество обаче излъчваше деловитост.

Една бръчка за миг загрози гладкото й чело и тя затвори телефона. Бързо тръгна към Клайв, като в движение прибра бележника си в чантата.