Бата бе изключил двигателя и бе вдигнал витлото над водата. Реката бе широка, но плитка, и трябваше да се пазят от подводните скали. Заедно с Клайв от половин час гребяха срещу бавното течение. Франсин, седнала в задната част на тясната лодка, оглеждаше бреговете.

Най-сетне видя нещо и го посочи.

— Вижте там!

Двамата мъже спряха да гребат. На брега четири деца се бяха заловили за увисналите лиани и оглеждаха пришълците с ококорени очи.

Бата ги поздрави с вдигане на греблото и ги попита нещо. Едно от децата му отвърна с пискливо гласче и посочи нагоре по течението. След това и четирите деца с кикот изчезнаха в джунглата.

— Каза, че селото е зад следващия завой — преведе Бата.

Франсин кимна уморено. Клайв отново почна да гребе. Откакто напуснаха Кучин, почти не разговаряха. От шест дни дъждът не спираше и това бе май единственият звук, който се чуваше.

Пътешествието им бе отнело толкова много време, защото бързеите на придошлата река бяха станали твърде опасни. Веднъж им се наложи да пренасят лодката през джунглите и Бата отказа да я пусне пак във водата, преди да умилостиви речните демони. Изгубиха цели два дни, които той посвети на песни и жертвоприношения. Франсин бе облечена в саронг, завързан над гърдите й. Нежните й ръце и рамене бяха голи и мокри от дъжда. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да я видят сега, хонконгските банкери, които бяха останали така силно впечатлени от нейното дръзновение, от широкия й поглед върху нещата и от нейната изисканост, да я видят полугола в лодка, движеща се във вътрешността на Борнео? Бе започнала да възприема самата себе си като друг човек, Несекващият дъжд сякаш постепенно отмиваше цялата й личност, всичко, което бе постигнала, и я превръщаше в обикновена кал. Това й бе противно. Полагаше сили да изтърпи всичко, да не изгуби това, което бе постигнала с такива огромни усилия.

Отминаха завоя на реката и селцето внезапно изникна пред очите им. Бе малко. Децата, които бяха видели, вече тичаха по брега и уведомяваха цялото село, че са дошли чужденци. От къщите излязоха няколко души и загледаха с удивление пришълците.

Спряха до брега. Румах Булан наистина бе отдалечено и добре скрито място. Не бе трудно да се разбере защо новините от това селище трябваше да пътуват години, преди да ги научи външният свят.

Посрещна ги група каянци. Мъжете им помогнаха да издърпат лодката на брега и заговориха на Бата на своя език. Франсин и Клайв изчакаха мълчаливо, докато лодкарят почерпи селяните с тютюн. След десетина минути Бата се обърна към тях и каза:

— Тук е.

— Анах ли?

— Да, тя живее тук. — След това посочи един от мъжете. — Този човек се казва Исмаел и е неин девер.

Исмаел, съвсем гол, ако се изключеше червената му набедрена превръзка, се усмихна срамежливо.

— Анах е с бебето си — каза им на малайски. — Ще й кажа, че сте дошли.

Франсин усети как стомахът й се присви и погледна Клайв.

Клайв подари на Исмаел пакет тютюн и каза:

— Тази Анах, която търсим, е от племето ибо. По време на японската война е живяла в селото на Нендак.

Исмаел, очарован от подаръка, кимна и потвърди:

— Да, Анах бе от племето на Нендак преди да дойде при нас. Още носи белега от японците, получен в Румах Нендак.

Устата на Франсин внезапно пресъхна. Значи всичко, което бе чула, не бе грешка или слух. Значи сега щяха да се срещнат с една от жените, оцелели от клането. С една от малцината свидетелки, които биха могли да кажат нещо за съдбата на Рут. Бяха изминали години от последния път, когато бяха срещнали човек, оцелял от убийствата. Инстинктивно стисна ръката на Клайв.

— Да отидем при нея!

— Почакай! Нека първо я предупредят. Освен това учтивостта изисква първо да навестим старейшината на селото.

Тя се опита да укроти туптенето на сърцето си.

— Прав си, Клайв. Нека обаче да побързаме. Много те моля.

Бе късен следобед и все още продължаваше да вали, когато ги заведоха в „билика“ при жената и бебето й. Преди това им се наложи да прекарат известно време в компанията на старейшината Булан, седнали на верандата с кратунки оризова бира, докато селяните с любопитство ги наблюдаваха. Франсин успя да изтърпи това. Тези хора не знаеха какво означава бързането. Можеше да изминат месеци преди в това отдалечено селце отново да се появи външен човек. През последните няколко дни бяха минали покрай други села, където имаше следи от „цивилизация“ — хора с часовници и други дрънкулки, момчета с прически като на Елвис Пресли и момичета със сутиени. Тук обаче нямаше признаци на контакти с външния свят. Тези хора възприеха нея и Клайв като подарък, като нещо, на което трябва да се порадват.

Дъждът непрестанно барабанеше по покрива и заглушаваше разговорите за Кучин, за придошлите реки и за оризовата реколта. Часовете се точеха мъчително. Най-сетне обаче старейшината се умори от многото приказки и от изпитата оризова бира, главата му заклюма и той заспа. Бата се наведе към тях и тихо каза:

— Вече можете да отидете. Девер й ще ви отведе при нея.

Последваха Исмаел в „билика“, малката стая, в която живееше жената. Франсин усети миризмата на пушек. Жената бе седнала до огнището. С едната си ръка забъркваше ястие в тенджера. Другата й ръка бе присвита и върху нея се бе разположило съвсем малко бебче, очевидно родено преди няколко дни, и сучеше от гърдата й.

Франсин, с разтуптяно сърце, притисна длани в знак на приветствие и седна с кръстосани крака. Клайв се присъедини към нея и седна на една рогозка. Жената им се усмихна срамежливо. Бе на двадесет и няколко години, прецени Франсин. Принадлежността й към народността ибо можеше да се разбере само по малките й красиви уши. Каянските жени разтягаха ушите си с големи бронзови обици. Този процес трябваше да започне още в ранното детство и за Анах бе твърде късно да се разкраси по този начин при пристигането си в Румах Булан. Бе красива, с големи сериозни очи и пълни устни. Белегът съвсем ясно си личеше на шията й. Ударът навярно бе целял да й пререже гръкляна, но тя по чудо бе оживяла.

— Бебето е много красиво — прошепна неуверено Франсин на малайски. — Как се казва?

— Кана — отговори майката и погали детенцето по главичката.

— Нека да живее дълго и да стане велик човек. Анах отвърна с топла усмивка.

— Дано да е така.

— Донесохме няколко малки подаръка — каза Клайв и отвори сака си. Извади няколко неща, които бяха купили от пазара: емайлирани чаши и чинии, красив памучен саронг и кашон цигари. Красивите черни очи на жената светнаха от удоволствие. Простите подаръци бяха приети.

— Спомняш ли си кои сме, Анах? — попита Франсин, все още без достатъчно сили да говори по-високо.

Анах ги огледа и каза: — Да.

— Значи знаеш кои сме? Анах кимна утвърдително.

— Да, вие сте двамата, които дойдоха в Румах Нендак и които оставиха детето.

Франсин преглътна и се опита да отвори уста. Други хора, които бяха разпитвали преди това, едва си спомняха за тяхното посещение. По време на войната то не бе направило особено впечатление, а последвалата катастрофа бе заличила спомените за не така важните събития. Лицето на тази жена обаче издаваше интелигентност и паметливост.

— Спомняш ли си детето?

Ръката на Анах леко притисна собствената й рожба.

— Спомням си как плака в деня, когато я оставихте. Спомням си как тичаше подир вас и викаше. Спомням си и лицето ви. Тогава разбрах какво чувствувате. Това е нещо, което никога няма да забравя.

— Значи си спомняш! Жената продължи:

— Спомням си как трябваше да тичаме подир нея. Един мъж я улови и се опита да й каже да не плаче. Тя обаче бе като подивяла. Наложи му се да й запуши устата с ръка. Тя плака дълги дни, след като си заминахте. Няколко пъти се опита да избяга в джунглата, за да ви последва, така че се наложи да я затворят в един билик. Не искаше нито да яде, нито да пие. И беше много отслабнала. Мислехме, че ще умре. Един ден обаче престана да плаче. Пийна малко вода, а след това започна и да яде. — Анах разлюля детенцето си. — Тогава бях на четиринадесет или петнадесет години и нямах деца. Бях една от тези, които я хранеха и се опитваха да я успокоят.

По бузите на Франсин потекоха горещи сълзи. Поиска й се да ги избърше, но ръцете й не й се подчиниха. Тя преглътна сълзите си.

— Анах, след това не видях повече детето си. Заради това дойдох при теб. Кажи ми какво се случи с него.

Очите на Анах се разшириха. — Вие не знаете ли? Франсин поклати глава.

— Така и не узнах.

— Как така да не знаете? — Жената ги погледна с големите си блестящи очи. — Не може да не са ви казали.

— Знаем, че само шепа хора са успели да се спасят, Анах — тихо каза Клайв. — При това повечето от тях бяха много стари хора, които японците пощадили, защото уважили белите им коси. Те не си спомниха нито за нас, нито за детето ни.

— Не мога да разбера — каза смутено Анах. — Защо не сте се върнали в селото?

— Ходихме там много пъти — каза Клайв. — От селото обаче нищо не беше останало. Хората се бяха пръснали. Опитахме се да ги открием един по един, обаче това не бе лесна работа, и никой от тях не можа да ни каже нищо. Едва преди няколко седмици научихме за теб. Това място е много отдалечено от външния свят.

Тя докосна белега на гърлото си и тихо каза:

— Не искам повече да виждам външния свят. Затова останах тук. — Детенцето й се разшава и тя го успокои.

Франсин се приведе към нея.

— Моля ти се, кажи ми какво се случи с моето дете. Известно време Анах не каза нищо, като отбягваше горящия поглед на Франсин. След това започна да говори с тих и сякаш свенлив глас.

— Това се случи една или две луни, след като си заминахте. Дойдоха рано сутринта с патрулен катер. Бяха много, може би тридесет души. Заповядаха на всички да излезем и да се строим върху пясъка. Командирът им започна да крещи нещо на японски. Никой не го разбра и някои от младежите започнаха да се смеят. Аз обаче бях много уплашена, защото знаех, че е убит японски часовой и че те са дошли да ни накажат. Заповядаха на всички млади мъже да се отделят в една група. Веднага след това започнаха да стрелят по тях. Избиха ги много бързо. След това се нахвърлиха върху нас, но не стреляха. Нападнаха ни с мечове и щикове. — Анах разсеяно попипа белега на шията си. Очите й се напълниха със сълзи. — Бяхме беззащитни. Нямаше кой да ни защити. Мъжете ни бяха мъртви. Видях как японците убиха майка ми и двете ми сестри. Един от офицерите ме удари с меч. Тук, по шията. Престорих се на мъртва и лежах неподвижно, докато избиваха останалите. Боях се да не умра от загуба на кръв преди да си тръгнат. Те обаче запалиха складовете и си тръгнаха. Бях много отслабнала. Успях да допълзя до реката и течението ме понесе. След няколко километра ме откриха рибари. Така успях да се спася.