— Продажбите сами по себе си вече не ме удовлетворяват. Изпитвам желание да произвеждам.

Той не отклони от нея въпросителния си поглед.

— Една фабрика е огромна отговорност, Франсин. Откъде ще намериш капитали?

— Това не е твоя работа — отвърна му сопнато тя.

— Защо не потърси помощ от мен?

— Защото не ми е нужна.

— Има ли кой да те финансира?

— Хората ми имат доверие. Той се намръщи.

— Да не би да си се свързала с мафията? Тя му отвърна с изпепеляващ поглед.

— Не съм глупачка. Подкрепи ме хонконгската банка. Сигурно си чувал за нея.

— Щом тя е решила да те кредитира, значи нещата ти вървят добре — каза той. — Къде ще построиш фабриката?

— В Цим Ша Цуй.

— Закупи ли земя?

— Още преди две години направих заявка за земя. Вече е моя. Вече я оградих. Строителството ще отнеме седем месеца.

— Само седем месеца?

— Това е малка фабрика за електроника, не е Версай — отвърна тя и го погледна. Той се бе намръщил. — Защо ме гледаш така?

— Чудех се дали не изневеряваш на собствената си същност.

— Да изневерявам на същността си? — Този път тя наистина се ядоса. Толкова силно, че това въобще не пролича нито в гласа й, нито в изражението й. — Проблемът ти, Клайв, е, че никога не си познавал моята същност.

Сърцето й се бе свило на топка. Човекът срещу нея й се стори съвсем чужд. Отчуждението, започнало още преди години, вече бе стигнало крайната си точка. „Да не би да си се свързала с мафията?“ Все още я възприемаше като селянка от Ипо, невежа и примитивна. Не бе успял да схване, че тя се бе променила, че и сега се променяше. Ето, тя току-що бе издраскала самодоволното му лице, а той просто бе избърсал кръвта и се бе усмихнал снизходително.

Клайв не й отговори веднага.

— Може би си права — каза най-сетне разсеяно. — Знаех само как да те обичам и това ми се бе струваше достатъчно.

— Не е достатъчно — отвърна му тя ожесточено.

Той не й отговори и отново се зае с картата. Франсин лежеше и се чувствуваше празна. Гръмотевиците продължаваха да разтърсват небето.

Следобеда се срещнаха с Бата, лодкаря, който щеше да ги откара нагоре по реката. Бе набит татуиран каянец над петдесетте — с него бяха направили много подобни пътешествия. След Кучин щяха да зависят изцяло от него. Той щеше не само да ги превежда през бързеи и мочурища, но и да им осигурява и храна. Щяха да вземат единствено ориз и сол. Бата трябваше да има грижата за всичко останало. Както винаги, той ги успокои, като им каза, че реките не били още толкова пълноводни, че да представляват опасност. Наведе се над картата на Клайв и каза, че му се струвало, че май познава района.

Дъждът продължи да вали през целия следобед. Вечерята бе повторение на обяда. Франсин и Клайв мълчаливо се заеха с вкусното, но обгарящо гърлото къри. Обслужи ги неуверено слуга от племето ибо.

След вечерята се подготвиха за пътуването. Тя реши да остави дрехите и бижутата си от Хонконг в Кучин, където кражбата бе все още непознато явление. Реши да тръгне на път с малка брезентова торба с три ката памучни дрехи, малка аптечка и почти нищо друго.

Клайв почука на вратата и тя каза:

— Влез.

Той влезе с малко бяло пакетче в ръка.

— Този път сети ли се да вземеш хинин?

— Не, пак забравих.

— Взех един и за теб. Заповядай.

Тя кимна, отиде до умивалника и глътна едно от хапчетата. В джунглата маларията бе постоянна заплаха, но Франсин все забравяше да си взима хинин.

Клайв видя очите й в огледалото и тихо каза:

— Не трябва да губиш надежда, Франсин. Дори и тя да ти причинява страдания. Човек никога не бива да губи надежда.

— Аз съм й майка — отвърна тя също така тихо. — Никога няма да разбереш чувствата ми. Как би могъл да ги разбереш? Тя не е твое дете.

— И аз я обичах, Франсин. И аз я възприемах като дъщеря.

Тя поклати глава.

— Думите ти не значат нищо.

— Значат — отвърна й остро той. — Бях готов да дам живота си за нея. Бях готов да дам живота си и за теб, Франсин.

— Знам — отвърна тя отегчено. — Нито се подигравам с чувствата ти, нито съм забравила това, което направи за нас през войната. Чувствата ни обаче са различни. Съвсем различни. Смъртта й те наскърби. Може би дори си я възприел като трагедия. От години се опитваш да разбереш какво се е случило с нея. Животът ти обаче продължава. За мен това бе нещо повече от трагедия. Случилото се уби нещо в мен. Остави само половината от моята личност.

— Можеш да имаш други деца. Да създадеш друго семейство.

Тя прибра хининовите хапчета в чантата си.

— Не, Клайв. Нито с тебе, нито е никого. Тази част от живота ми е мъртва.

— Нима животът ти в Хонконг компенсира това, което изгуби?

— Опитвам се да си създам свой собствен живот.

— Това е голяма крачка напред, не ще и дума — отвърна той с неприкрита ирония. — Строиш фабрики, печелиш пари, ставаш императрица. Това компенсира загубата, така ли?

Тя се обърна и го погледна.

— Всяка сутрин, когато се събуждам, си спомням за Рут. Преди да заспя тя винаги отново е пред очите ми. Нищо не е в състояние да компенсира тази загуба.

— Извинявай — каза той. — Не исках да те обидя.

— Вече се примирих със смъртта й, Клайв. Именно в това се изразява голямата крачка, която направих. Самият ти не си длъжен да се примиряваш с тази смърт. Можеш да си позволиш тази самоизмама, защото тя не те разкъсва. Оттук ще се завърнеш в Австралия и спокойно ще подновиш тамошния си живот. За мен обаче всяко повторно идване тук е равнозначно на поредната й загуба. Не мога повече да си позволявам това. Просто не мога.

— Разбирам — каза той.

— Надявам се наистина да си ме разбрал. Клайв кимна и си тръгна.

— Лека нощ, Франсин.

Тя си легна и се помоли да получи избавление. Да се сдобие със смелостта след поредното си завръщане в този дом след няколко дни да изпълни смелото си решение и да приеме, че Рут наистина е мъртва.

На другия ден гръмотевиците я събудиха много рано. Тя стана и излезе на терасата. Мътната зелена река правеше завой точно покрай бунгалото. Макар едва да се бе зазорило, реката бе пълна със сампани и лодки, плаващи под проливния дъжд.

Проблесна мълния и се чу поредният гръмотевичен тътен. Франсин облече саронг и излезе от стаята си. Клайв също бе станал и се опитваше да свари кафе в кухнята.

— Проклетият кибрит е овлажнял и не ще да запали -каза той раздразнено.

Тя намери в чекмеджето запалка и успя да запали газовия котлон.

— Много хубаво време случихме, не ще и дума — каза Клайв и кимна към прозореца.

— Трябва да тръгваме.

— Веднага ли? — Бата е готов. Той присви рамене.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Тя знаеше чудесно, че той е едновременно и сърдит, и наранен от нещата, които му бе наговорила предната вечер. Но бе облекчена от това, че най-сетне му ги бе казала. Той никога нямаше да разбере какви усилия й бяха необходими, за да е така искрена. Въпреки всичко тя го бе обичала, и то много. Твърде много. От деня на напускането на Сингапур бяха изминали дванадесет години, през които тя, Клайв и призракът на Рут се бяха вкопчили в мъртвешка прегръдка, повлякла я към дълбини, от които бе смятала, че никога няма да успее да се измъкне.

Накрая обаче все пак успя да се научи как да се освободи от тези вериги. Бизнесът й в Хонконг и новите й начинания в този град й бяха предложили нов живот. Установи, че има дарбата да печели пари. Парите обаче бяха само страничен резултат от нейното избавление.

Само преди седмица бе наблюдавала как жълтите булдозери започват да ринат червената земя. Земята, която бе нейна. Земята, за чието притежание бе направила много жертви. Скоро върху тази земя щеше да се издигне нейната фабрика. Скоро вълнуващата игра щеше да придобие нови измерения. Щяха да се появят нови стъпала. Изкачването им щеше да я отдалечи от мрака.

— Това ни е за последен път, Клайв — каза тя. Той я погледна.

— Последен път? В какъв смисъл?

— Това е последният път, когато ще сме заедно.

— За Бога, понякога наистина си много коравосърдечна — каза сърдито той. — Как можеш да ми казваш такива работи след всичко, което преживяхме заедно?

— Недей — отвърна тя тихо, но с глас, наподобяващ остър нож. — Знам какво сме преживели заедно и не е необходимо да ми го припомняш.

— Парите те разрушават, Франсин. Ти забрави коя си. — Той се обърна и започна да слага разни неща в сака си. Очевидно бе много ядосан.

— Знам коя съм. Обаче не съм тази, за която ме мислиш.

— Мислиш, че не те разбирам ли? — Той я погледна гневно. — Мислиш, че не си ми ясна ли? Франсин, познавам те по-добре, отколкото се познаваш самата ти.

— Така си мислиш. Просто искаше да ме възприемаш по този начин. Да виждаш непрестанно пред себе си едно клето евразийско момиче, нуждаещо се от теб и вечно зависимо от теб. Никога не си очаквал от мен да бъда нещо друго. Стана ти неприятно, когато започнах собствен бизнес. Стана ти неприятно, когато започнах да израствам.

— Стана ми неприятно, че се отказа от Рут — грубо й каза той. — Стана ми неприятно да чуя от теб, че тъй като си много заета с правенето на пари в Хонконг, няма да ти остане време да се опиташ да разбереш какво се е случило с дъщеря ти.

— Дъщеря ми е мъртва — отвърна тя с треперещ глас. — Ти обаче, като някое куче, непрестанно разравяш тялото й и ми го показваш. Тогава ти позволих да ме убедиш да я оставя в онова село. Ако бях послушала сърцето си и я бях взела с мен, днес тя щеше да е жива.

Той се отдръпна от нея, сякаш го бе ударила.

— Та тя щеше да умре след броени дни!

— Поне щеше да умре в ръцете ми и така и двете щяхме да постигнем мир. — Франсин махна с ръка към прозореца. — Това тук е ад, Клайв. Ад, от който се опитвам да избягам, а ти продължаваш да ме теглиш към него. Няма обаче да ти позволя да го правиш повече. Заклевам се. Това е за последен път.