— Както винаги, истината трябва да се търси някъде по средата.

Не си казаха нищо повече. Таксито ги откара до бунгалото, което наемаха винаги — до кея на Пангкалан Бату. Близостта до реката бе удобна. Реката бе артерията, по която щяха да навлязат дълбоко в джунглата. И дълбоко в чувствата, които според Франсин можеха да доведат до нейната гибел.

Още през 1945 година, непосредствено след края на войната, тя бе посещавала Саравак много пъти. Понякога оставаше на острова цели седмици. Обикаляше най-различни селища, опитвайки се да научи нещо за съселяните на Нендак. И за Рут. Навсякъде получаваше едни и същи отговори. Японците дошли в селото с щикове и куршуми. От селяните оцелели само шепа хора и вятърът ги развял в най-различни посоки. С мъчителни усилия Франсин и Клайв успяха да издирят всички оцелели. Нито един от тях не си спомняше да е видял Рут да е успяла да избяга. Както й обясниха, децата били най-лесни за убиване. Тъй като не знаели, че трябва да бягат, се свили до труповете на мъртвите си родители и били изтребени до крак. Нямаше други оцелели. Нямаше как да има други оцелели. Единственото, на което започна да се надява Франсин, бе да чуе, че Рут е умряла от дизентерия преди идването на японците.

През първите няколко години след войната Клайв не винаги успяваше да я придружи. Бе й се наложило да претърсва джунглата сама. Бе изпратила съгледвачи, които да претърсят най-гъстите гори, да проверят най-високите върхове. Нерядко бе рискувала живота си, тъй като й се бе случвало да попада в райони, където действуваха комунистическите въстаници. Когато през 1948 година бе обявено извънредно положение, върху пътуванията на граждански лица бяха наложени ограничения и издирването стана почти невъзможно. Тя продължи усилията си с помощта на Червения кръст и на други организации, занимаващи се със защитата на бежанците. Никъде не откри Рут. Дойде 1954 година, а тя не бе успяла да открие Рут. „Никога няма да я намеря — рече си. — Трябва да се примиря с този факт, или надеждата ми ще ме разруши.“

Изглежда, неволно бе издала някакъв звук, защото Клайв се обърна към нея загрижено.

— Франсин, добре ли си? Не плачи, мила! — Притисна я към себе си. — Полетът от Сингапур сигурно наистина е бил ужасен.

— Не мога да се занимавам повече с това — отвърна тя с разтреперан глас. — Клайв, оттогава минаха повече от десет години.

— Може би този път ще научим истината, мила — тихо каза той.

Тя го отблъсна.

— Истината отдавна ни е известна. Защо продължаваме да се занимаваме с това, Клайв? С каква цел?

— Не съм изгубил надежда.

— Наистина ли вярваш, че ще я открием? — каза тя гневно. — Че са я отгледали вълци в гората? Че ще я видим как скача по дърветата с венец от цветя в косите?

— Не говори така. Не ни лишавай от надежда.

— Надеждата е мъчителна. Ти никога няма да разбереш това, Клайв. За теб това занимание се превърна в интересно хоби. За мен то е нещо съвсем различно.

— На твое място не бих употребил думата „хоби“.

— По този начин ти ме държиш като с въдица.

— Въдица?

— Да, за да можеш да ме задържиш. — Тя го стрелна с пламтящ поглед. — За да ме държиш привързана към себе си, независимо дали това ми е приятно, или не. Само се самозалъгваме, Клайв. И аз го знам, и ти го знаеш.

— Как да те разбирам? Че според теб съм измислил историята за Анах? — попита той тихо.

— Винаги може да се открие нещо. Някой оцелял, някой гроб, някоя история или легенда. Винаги. Всяка година в джунглата ще се разчуе някое ново и ужасно нещо и двамата с теб ще се почувствуваме принудени да го изясним. По този начин ще можеш да се храниш с моята плът, докогато си искаш. Освен ако самата аз не реша да сложа край на всичко това.

Изражението му се бе променило.

— Нямах представа, че можеш да изпитваш такива чувства.

— Наистина ли?

— Наистина. Все още вярвам, че можем да научим истината за съдбата на Рут. Мислех си, че и ти разсъждаваш по този начин. — Тя се отдръпна и той стисна ръката й. — Франсин, обичам те и винаги ще те обичам. Никога обаче не бих си позволил да те докарам в Борнео само за да ти се натрапвам. Ако не желаеш да ме виждаш повече…

— Клайв, не забелязваш ли, че това е единственото място, където вече се срещаме?

Той не й отговори. Спомни си за едно свое пътуване през миналата година до Хонконг. Бе се опитал да се срещне с Франсин в офиса й. След като го накараха да чака час и половина, му съобщиха, че е много заета и не може да го приеме. Потърси я у дома й, но любезни слуги му съобщиха, че госпожата не приема никого. На следващия ден го уведомиха, че отлетяла в Банкок по бизнесдела и щяла да се върне след много дни. Той се прибра в Австралия с чувството, че са го унизили.

— За предпочитане е да сме искрени — каза той най-сетне. — Бе редно по-рано да ми кажеш това.

— Казвам ти го от много години, но ти не ми обръщаш внимание.

Той въздъхна и се отдръпна от нея.

— Изглежда, съм бил много несхватлив.

— Всичко това ме разкъсва на две. — Франсин едва успяваше да сдържи сълзите си. — Не мога да бъда двама души едновременно. Мога да бъда само един човек.

Така и не й стана ясно дали той схвана смисъла на тези думи.

Бунгалото бе красиво, но занемарено, остатък от колониалните времена на белите господари. Бе разположено зад Квадратната кула и имаше изглед към кея за лодки на Сунгей Саравак, широка зелена река. Домът бе потегнат старателно в очакване на тяхното посещение, но мусоните вече си бяха казали своето. На местата, откъдето проникваше вода, се бе образувала зелена плесен, а помещенията воняха на разпадащ се гипс, от което на Франсин й се догади. Освен това самата обстановка й припомни всичките им предишни посещения в тази къща. Посещения, изпълнени с ужас. По нейно искане при последните си няколко идвания се бяха настанили в отделни стаи. Както винаги, тя зае стаята с балкона, която гледаше към реката. Клайв се настани в задната стая от другия край на къщата, с изглед към тропическата градина. Франсин отвори куфарите си и, както предполагаше, установи, че всичките й дрехи са мокри. Впрочем това нямаше значение — отсега нататък те никога нямаше да бъдат сухи. Франсин облече проста бяла рокля и изми грима от лицето си.

В столовата, под бавно въртящ се вентилатор, ги очакваше сервиран обяд. Независимо от убийствената горещина в камината бе запален огън — смел опит да се прогони влагата. Миризмата на едва тлеещите мокри цепеници бе противна. Франсин така или иначе не изпита особен апетит от гледката на кърито и ориза, замръзнали в чинията й. Двамата с Клайв седнаха един срещу друг и едва докоснаха храната. Разговор не се получи. Макар и да бяха свикнали с мусоните, горещината и влагата бяха убийствени, изпразваха дробовете им от въздух и покриваха телата им с лепкава пот. След обяда се преместиха в хола. Простираше се по цялото протежение на къщата. Бе грамаден и с висок таван, поддържан от покрити с гипс колони. Помещението не се бе променило от миналия век. Мебелировката се състоеше от най-различни канапета и кресла и от столове, изплетени от тръстика. Щорите бяха спуснати, за да ги защитят от най-неприятните последици от мусона, и поради това помещението тънеше в зеленикав сумрак, сякаш всичко в него плуваше в топли тропически води. Отгоре на всичко плътният влажен въздух почти не можеше да се диша.

— Как си? — попита най-сетне Клайв. Тонът му бе станал официален още в момента, когато Франсин му бе наговорила всички страшни неща в таксито. Тя бе легнала на един диван и бялата й рокля се бе отпуснала свободно около тялото й.

— Добре съм — каза тя. Бе закрила лицето си с ръка. Очите я боляха. Болеше я и сърцето. С уморено движение отмести ръката си и погледна Клайв. Той разглеждаше карта на Саравак, разгъната върху коленете му. — Къде се намира тази местност? — попита тя.

— Ако съм разбрал добре, на два дни път нагоре по реката. Ако не извадим късмет, ще продължим нагоре и ще питаме. Селото се казва Румах Булан.

— Бата познава ли тези хора?

— Чувал е за тях. Те живеят до отдалечен приток на реката и не общуват много с външния свят.

— След тези дъждове реките ще станат непроходими.

— Според Бата повечето бързеи все още могат да бъдат преодолени. — Клайв я погледна. — Ти не искаш ли да дойдеш?

— Не — отсече тя. — Не искам.

— Изтощена си — каза той, сякаш се опитваше да я извини. — Изглежда, много се преуморяваш в Хонконг.

— Нищо ми няма.

На тавана се въртяха два вентилатора. Единият бавно, другият малко по-бързо. Гущерчета гекони пълзяха по стените и ловяха насекоми. Отвън се разнасяше гръмотевичен тътен.

Клайв продължи разговора все така непринудено.

— Днес направо ме смая. Когато те видях под дъжда, ми се стори съвсем друга жена.

— Бях полуудавена.

— Нямах предвид това. Нито пък дрехите ти. Думата ми е за движенията ти, за израза ти. Изглеждаш много целенасочена, Франсин. Вниманието ти вече е отклонено в друга посока.

— Към бъдещето — отвърна спокойно тя. — Вече гледам към бъдещето, Клайв. Не мога да живея само с миналото.

— Прекрасно те разбирам — отвърна той. — И естествено, в това бъдеще няма място за мен. Тази сутрин съвсем ясно ми даде да го разбера.

Тонът му предизвика у нея нещо, подобно на жалост.

— Винаги ще бъдеш част от мен.

— Част от миналото ти.

— Да — отвърна тя, като не избегна погледа му. — Част от миналото ми.

— Чух, че бизнесът ти върви добре.

— Така е.

— И че забогатяваш.

— И ти ставаш по-богат, Клайв, но аз не те осъждам за това.

— И аз не те осъждам — отвърна той сухо. — Какво лошо има в това да обичаш парите?

— Стремя се към нещо повече от пари.

— Все още ли продължаваш да разгръщаш бизнеса си?

— Ще отворя фабрика — каза тя.

— Твоя собствена фабрика? — Той не скри изненадата си. — Наистина ли е необходимо?