Мариус Габриел - Седмата луна

1954

Зимните мусони започнаха рано. Годината още не бе свършила, обаче силните дъждове вече бяха завалели от Индонезия чак до Филипините. Щяха да продължат седмици.

Клайв Нейпиър, присвил се под ламаринения покрив на чакалнята, наблюдаваше пистата на летището на Кучин. Виждаше единствено вода във всичките й възможни разновидности: падаща като завеса и взривяваща се върху пистата, разнасяна нагоре, надолу и настрани от вятъра, стичаща се от паянтовите постройки на водопади, разравяща мътни потоци в размитата пръст. Зад пистата се люлееха дърветата на джунглата. Откъснатите от тях палмови листа и клони бяха обсипали бетона. Екип от работници, заслепени от дъжда и вятъра, се опитваше да го разчисти. Изглеждаше невероятно, че един малък самолет ще е в състояние да кацне в такова време.

И все пак самолетът „Бийчкрасрт“ внезапно се появи на седемдесет метра над дърветата. Поклащаше се застрашително от поривите на вятъра. Сърцето на Клайв се сви. А после самолетът изведнъж се стовари като камък върху пистата. Тя бе покрита с тридесетсантиметров слой вода. Гумените колела нямаше за какво да се зацепят и малкият самолет безпомощно започна да се мята.

В самия самолет боклуците, които се бяха разпилели по пода на пътническия салон по време на ужасния полет от Сингапур, се устремиха към пилотската кабина. Паянтовата й врата отдавна се бе отворила и Франсин, стиснала дръжките на седалката си с побелели от напрежение ръце, проследи с поглед как пилотът се бори с лостовете и кормилото, за да не позволи на самолета да излезе извън пистата и да се забие в гъстата зелена джунгла. Самолетът най-сетне спря и пилотът го подкара към сградата. Пътниците подновиха разговорите си, макар и с утихнали гласове. Франсин въздъхна и се отпусна.

Бе летяла из цяла Азия, но този бе един от най-ужасяващите полети, които бе преживяла. Още при излитането от Сингапур около самолета започнаха да святкат мълнии, сякаш искаха да го сграбчат в лапите си. Турбулентността бе страшна и по едно време остана да работи само един от двигателите и самолетът се замята като птица с пречупено крило. Когато вторият двигател отново проработи, от него излязоха жълти пламъци. Франсин се запита дали не е редно да приеме всичко това като поличба.

Самолетът спря на около петдесет метра от сградата. Стюардът отвори вратата и спусна стълбичката. Нямаше автобус, който да ги откара до сградата. Франсин застана на опашката за излизане. Краката й трепереха. Когато излизаше, видя, че изтощеният пилот е отпуснал лице върху контролното табло.

Дъждът, мятан ту от горещ, ту от студен вятър, бе жестока атака срещу всички човешки сетива. Още в първите секунди тя прогизна до кости. Тръгна слепешком към сградата. Мократа й коса закриваше лицето й. Скъпите й дрехи и обувки станаха на нищо. От новото й дипломатическо куфарче започна да капе боя с цвят на лилава кръв. До нея се доближи висока фигура с чадър в ръка.

— Клайв, ти си, нали? — успя да каже тя.

Той целуна страстно мокрото й лице.

— Слава Богу, че успяхте да кацнете. Добре дошла в Борнео. Да вървим.

Забързаха. Дъждът продължаваше да се спуска на гъсти пелени. Гръмотевиците, разтърсващи всичко, се бяха превърнали в първична стихия. Двамата се погледнаха едва след като влязоха в паянтовата сграда. Не се бяха виждали цели осем месеца. Никога не се бяха разделяли за толкова дълго..

— Колко си красива — каза Клайв. Тя го погледна разсеяно, без да обръща внимание на думите му.

— Имам още един куфар. От брезент. Ето го там. Клайв отиде до купчината багаж, донесена от хамалите. Под нея се бе образувала голяма локва.

— Там са дрехите ми — каза тя раздразнено, след като забеляза, че куфарът е целият мокър.

Клайв го огледа.

— Изглежда от качествен материал. Би трябвало да издържи. Да вървим. Чака ни такси.

Пътят за Кучин приличаше на река. Автомобилът напредваше с усилие през гъстата кал. Франсин не каза нищо на Клайв, макар че той се опита да завърже разговор.

— Всичко наред ли е? — попита я той и докосна ръката й.

— Да — отвърна тя безизразно.

— Сигурно си много уморена — каза той, сякаш се опитваше да обясни мълчанието й с умора.

Тя само кимна и се загледа през прозореца.

— Извадихме лош късмет с времето — отбеляза Клайв.

— Мислех си, че дъждовете ще настъпят чак след две седмици.

Нервите й бяха изопнати. Полетът бе истински кошмар. Присъствието на Клайв я караше да се чувствува напрегната. Повторното идване в Борнео бе почти непоносимо. Трябваше да положи усилия, за да започне разговор за причината, която ги бе събрала тук.

— Коя е тази жена? — попита тя с напрегнат глас.

— А, да. Казвала се Анах. Живее в селце на каяните, обаче е от племето ибо. Била от селото на Нендак. По време на японското нападение била наръгана с щик, но оцеляла, тъй като се престорила на мъртва. След като японците си заминали, успяла да изпълзи от селото и да намери помощ.

— Ние вече се срещнахме с всички оцелели — каза тя.

— Сто пъти ни беше казано, че никой друг не е успял да се измъкне.

— Знам. Обаче не можем да си позволим да пренебрегнем тази възможност. Ако е била там, може и да е видяла нещо. Може и да знае нещо.

Франсин скръсти ръце пред гърдите си и потрепери. Новината за съществуването на още един човек, оцелял от клането, я бе довела тук. Така, както рибарската кука, забила се в устата на риба, неизбежно я води към брега. От болката, която й причини тази кука, й прилоша.

Независимо от мусона животът продължаваше и улиците бяха пълни с хора. Пазарът бе оживен и плодовете и зеленчуците, измити от дъжда, блестяха. Неколцина търговци се бяха сгушили под импровизирани навеси. Всички останали просто се примиряваха с пороя. Франсин се почувствува смазана от непрестанния дъжд, от джунглата, от цялата потискаща обстановка. Мечтаеше да се завърне в Хонконг, където животът й беше ясен и познат.

— Очевидно е имала роднини сред каяните — продължи Клайв. — Останала е да живее при тях, дълбоко в джунглата. Съвсем доскоро никой не е знаел, че е там. Според мен, Франсин, това е един много обещаващ шанс.

— Обещаващ? — повтори тя с огорчение.

— Интересен — поправи се той, докато наблюдаваше безупречния й профил.

„Всичко това вече ми омръзна — помисли си тя. — Наистина ми омръзна.“

— Бизнесът ти върви добре, ако съдя по начина, по който си облечена — каза той.

— Какво?

— Много си се издокарала.

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се тя. Той се усмихна.

— Ами че дори и в такава обстановка си успяла да си напазаруваш дрехи. Италиански обувки, френски куфари. — Той отмести кичур черна коса от челото си, докато продължаваше да я изучава. Лицето му бе силно загоряло. — Скъпи бижута, скъпа прическа. Това не е съвсем в твоя стил.

— А какъв е моят стил според теб, Клайв? — сряза го тя. — Как трябва да се обличам? С парцали и с тръстикова шапка ли?

— Изглеждаш чудесно, мила. Нищо друго не исках да кажа. Не ми се сърди.

— Дразни ме наглостта ти — отвърна му тя. — Непоносим си. Смяташ, че винаги можеш да си позволяваш да казваш това, което мислиш.

Той не пожела да отвръща на нейната войнственост.

— Просто си уморена.

— Така или иначе, това е стилът, който бях принудена да възприема — каза тя тихо. — Не съм го избирала аз.

Той докосна ръката й.

— Страшно си красива и се извинявам, ако съм те обидил с нещо.

Тя хвърли поглед върху силната кафява ръка, която бе стиснала нейната, и отдръпна своята.

— Смяташ, че след като си ме виждал облечена в парцали, не бива да си позволявам да се обличам изискано, така ли?

— Вече ти казах, че изглеждаш чудесно.

— Европейската мода не ми подхожда. Аз съм си ниска и трътлеста китайка и европейските дрехи ми стоят смешно. Отдавна забелязах това, Клайв.

— Защо така бързо сменяш гнева със сантименталност? Мила моя, та ти не си китайка, още по-малко пък си трътлеста.

— Но не съм европейка и не съм висока.