Ножът продължаваше да кръжи, острието му проблясваше на слабата светлина. Клей бе впечатлен от изяществото на движенията й. Всяко помръдване на крайниците й свидетелствуваше за животинска самоувереност. Усети, че се страхува от нея.

— За Бога, няма да ти направя нищо лошо — каза той високо.

— Знам кой си.

— Така ли?

— Изпратил те е Джай Хан.

— Кой е Джай Хан, по дяволите? Аз съм човекът, когото ритна на уличката зад дома на Георги. Казвам се Клей Мънро. Работя за Франсин Лорънс.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа, Сакура. — Постара се думите му да прозвучат спокойно. — Съжалявам, че нахлухме така неочаквано при теб. Сега обаче трябва да дойдеш с мен.

Очите й не мигаха. Знаеше, че го изчаква. Че дебне момента, когато той ще се хвърли върху нея. Ако го направеше, тя щеше да забие ножа в ребрата му.

— Виж какво — продължи той по-меко, — защо не се махнем от това сметище? Ще те заведа някъде, където ще можеш да се нахраниш и да се измиеш. След това ще отидем при госпожа Лорънс. Сама ще решиш кога. Съгласна ли си?

— Видях ти рей-бана5.

— Какво?

— Ти ме проследи в метрото.

— Така е, бях в метрото.

— Видях, че си рей-бан.

— Вярно е — каза той и реши, че тя наистина е съвсем смахната. — Имам очила „Рей-Бан“. А ти си гладна, нали? Яла ли си въобще нещо през последните четири дни?

— Никога няма да ти позволя да ме закараш при тях.

— При кого? Разбери, че единственият човек, за когото работя, е Франсин Лорънс. Дойдох тук сам. Ще ти кажа нещо. Бях ранен във Виетнам, а ти ме ритна точно по раната. Сега гърдите страшно ме болят. Няма да ти направя нищо лошо. Ще бъдеш ли така добра да прибереш този нож?

— Мога да те убия и с нож, и без нож — отвърна тя.

— Страхотна си — каза той. — Не можеш обаче да ме убиеш даже и с базука. Можеш само да ме нараниш, и то леко. А пък аз мога да те нараня тежко.

Думите му не прозвучаха толкова убедително, колкото му се искаше. Пое си дъх и пристъпи към нея, вдигнал ръце, готови за нанасяне и за париране на удар. Пулсът му се ускори. Ако тя си разбираше от работата, можеше да стане сложно. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-ярко изпъкваше мръсотията й. Цялата бе мръсна. Мръсотията обаче не скриваше таящата се под нея красота.

Чу зад себе си шум и за миг се извърна. Безумецът се бе качил по стълбите и ги гледаше. Очите му блестяха.

— Върни се там, откъдето си дошъл — нареди му Мънро, оказал се в плен между двама смахнати.

— Ти се върни там, откъдето си дошъл — изсъска в отговор лудият. — Черният дявол да се прибира в пъкъла, а белият ангел да се възнесе към небесата. — Видя ножа в ръцете на Сакура и се усмихна. — Тя ще ти види сметката, дяволе!

Мънро грабна парче мазилка и го замери в гърдите. Безумецът промърмори нещо и заслиза по стълбите. Мънро пак се обърна към Сакура и попита:

— Не смяташ ли, че съседът ти е доста странен? Доближи се още повече до нея, почти в обсега на ножа й. Миглите й бяха много дълги. Устата й наподобяваше цвете от джунглата, може би орхидея. Бе я преследвал с мрачна решителност дни наред, а сега имаше странното усещане, че близостта до нея е странна привилегия, все едно да наблюдаваш рядко животно. Въпреки ножа й започна да изпитва съжаление към нея. Забеляза, че цялото й тяло се тресе.

— Виж, Сакура, ти просто нямаш изход. Мога да сляза долу и да извикам подкрепления. Разбираш ли ме? Няма къде да избягаш.

— Махай се.

Върхът на ножа спря да се движи. След две секунди щеше да му се наложи да се бори за живота си.

— Чуй ме, Сакура, аз съм единственият, който може да ти помогне. Нямаш пукната пара, нямаш къде да отидеш и те е страх от всички и от всичко. Не бива да оставаш тук. Булдозерите ще дойдат всеки момент, а и не се знае дали онези хора от долния етаж преди това няма да те изядат жива. Имай ми доверие.

Ножът помръдна към него като стоманен език.

— Махай се!

Той се отдръпна. Внезапно предположи, че тя може би е участвувала в бойни действия. Някои млади хора имаха точно такъв вид, когато се завръщаха от битка. Може би бе получила специално обучение.

— Довери ми се, Сакура. Искам да ти помогна.

Тя внезапно се хвърли срещу него с бързина, каквато не бе подозирал. Той инстинктивно я хвана за колана на джинсите и повдигна стройното й тяло. Чу как острието изсвистя покрай ухото му. Захвърли я встрани, но не с всички сили, защото се боеше да не падне върху ножа си. Тя се претърколи, без да губи равновесие и без да изпуска оръжието си.

— Виж, Сакура, писна ми вече. Следващия път ще те заболи. Имаш само една възможност, и тя е да дойдеш с мен. Не можеш да останеш повече тук. Ще се разболееш. Ти си жилава и умна, но все пак си човешко същество. Една разрушена сграда в Бронкс не е мястото, където трябва да живееш. Ела с мен и ти се кълна, че ще се държа честно с теб. Ти без това нямаш избор. Ще трябва да приемеш предложението ми. Освен ако не си се побъркала.

Истината бе, че в момента Сакура не беше с всичкия си. Треската бе засегнала мисловните й способности. От преспиването в тази замръзнала развалина й бе станало още по-зле. И точно сега, в този критичен момент, тя започна да става жертва на халюцинации.

Докато черният дявол й крещеше, зад него се появи Роже. Усмихна й се над рамото на черния дявол и това я ужаси, защото с друга част на разума си тя знаеше, че Роже отдавна е мъртъв. Роже въобще не се движеше. Главата му бе поставена върху тялото на огнена змия, а очите му бяха от камък. Тя потрепна и му даде знак да си ходи.

На кого обаче можеше да разчита?

„Можеш да разчиташ само на мен“ — изсъска Роже. Тя отскочи, но той започна да я преследва с огненото си змийско тяло. Мъртвите му каменни очи й се присмиваха. „Можеш да разчиташ само на мен.“ Тя направи крачка назад и се препъна.

„Убий го, малката — изсъска Роже. Смехът му също бе огнен. — Убий го с ножа, който ти дадох. Аз ще се погрижа за теб. Аз ще бъда до теб.“

Тя вече не бе в Ню Йорк, а в Лаос, в Долината на Глинените гърнета. Времето беше сухо и студено. Във всеки момент можеха да дойдат самолетите Б-52 и да обсипят долината с разрушение. Земята щеше да се разтрепери като човек, комуто нанасят побой.

Обзе я ужас. Тя не биваше да умира тук, в това ужасно място. Трябваше да си пробие път, както бе правила неведнъж.

Насочи ножа към сърцето на черния дявол и му каза:

— Ти си рей-бан.

— Не съм — отвърна черният дявол. — Не знам от какво те е страх, Сакура, но трябва да ми имаш доверие.

Тя затвори очи, за да не вижда Роже.

— Остави ме на мира — каза на Роже. — Моля те.

— Изглеждаш ужасно, Сакура. Дай ми ножа. Тялото й направи автоматично движение, неподвластно на волята й. Не усещаше краката си, но знаеше, че я водят към черния дявол. Опита се да го промуши с ножа на Роже, но тялото й вече бе отслабнало. Дяволът я стисна за китката и й взе ножа. Ръката му я хвана за гърлото и започна да я души. Тя отвори очи. Роже бе все още тук. Лицето му се бе превърнало в змийска глава, обгърната от пламъци, обаче продължаваше да й се усмихва. Около него започнаха да се събират други създания, направени от пламъци. Тя чу звука на пламъците, разгаряни от вятъра, и се опита да каже нещо, но бе останала почти без глас. Ръката на дявола докосна челото й.

— Господи, та ти изгаряш от треска!

Тя отмести поглед от пламтящите същества и погледна черния дявол в лицето. Не бе виждала много черни мъже в живота си. Лицето на този дявол бе полирана маска, изваяна от дивак. Очите му бяха с кехлибарен цвят, тъмни и пронизващи.

Без да отмества поглед от очите му, тя му протегна ръка. Пръстите му се преплетоха с нейните и силно ги стиснаха.

— Ти рей-бан ли си?

— Не, Сакура. — Гласът на мъжа бе гърлен. — Не знам какво имаш предвид, но не съм рей-бан.

— Страх ме е.

— Всичко е наред, Сакура. Ще се махнем оттук.

Тя обаче не бе в състояние да направи и крачка. Устата й се напълни с нещо топло и солено. Знаеше какво е. Задави се и го изплю.

Кръвта, която потече от устата й, беше като блестяща червена панделка, която нямаше край. И се разля по гърдите й и по земята.

Видя как черният дявол се ококори и зяпна от удивление.

После краката й омекнаха, светлината изчезна и тя потъна в мрака.

Франсин си мислеше за Клайв Нейпиър.

Беше на сегашната възраст на Сакура Уеда, когато реши да се отърве от остатъците от чувствата си. Загубата на Рут и другите й страдания я отдалечиха от другите хора и я откъснаха от обикновените неща. Любовта й към Клайв, последното нещо, което бе останало у нея от женски чувства, бе умряла по време на изтощителните следвоенни години.

Единствената й надежда бе да успее да открие Рут жива. Тази надежда обаче така и не се увенча с успех. Франсин осъзна, че надеждата е мъчителна болест, която изоставя жертвите си едва в момента, когато те се превърнат в сива пепел. За да се защити, тя се освободи от чувствата си и се отказа от надеждата. Прие, че Рут е мъртва. Отдалечи Клайв от себе си. След това насочи вниманието си към неодухотворени неща: пари, вещи, труд. Бе готова да поглези кученцето Господин Ву, но само защото то не бе човешко същество. Бе се превърнала в „нухуан“, в императрица. В жена, която всява страх и покорство, но никога любов и разбиране. Сама се бе обрекла да живее в мястото, което хората от племето ибо наричаха Сабайон, земята на мъртвите.

Сега я канеха да напусне това място. Същинският въпрос може би не бе дали Сакура наистина е нейна дъщеря, или не. Въпросът бе дали щеше да й е по силите да понесе пробуждането.

През цялото време бе изпитвала чувство за вина към Клайв. Бяха пътували заедно от Сингапур до Борнео. Заедно бяха прекосили Борнео пешком. След войната той бе пожелал да остане при нея. В известен смисъл тя го бе използувала. Когато й бе необходим, винаги бе до нея. Без него тя нямаше да успее да оцелее. После обаче го заряза. Дали от нейна страна това бе проява на хладна пресметливост? Или може би все още го обичаше? Така, както никога не бе преставала да обича Рут?