— По-добре не.

— Можем да отидем на горния етаж. Там си имам запаси. Можем да си вдигнем малко настроението и да си поговорим за старите времена.

— Нямам време, Ранди. Разкажи ми какво знаеш за момичето.

Ранди протегна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Първо парите.

Мънро му даде двеста и петдесетте долара и в дрогирания поглед на Рандолф се появи интерес.

— Значи има мангизи, така ли?

— Кажи ми просто какво знаеш за момичето.

— Закъде си се забързал?

— Бързам, защото съм на работа.

— Работата ти е свързана с момиче? Сигурно много си я закъсал, щом трябва да си плащаш за такива работи.

— Какво знаеш, Рандолф?

Марихуаната и бирата размърдаха мозъчните клетки на Рандолф.

— Щом си готов да дадеш двеста и петдесет, ще дадеш и петстотин. Познах ли?

Търпението на Мънро внезапно се изчерпа и той стисна силно ръката на Рандолф. Сакатият подскочи от болка и изстена:

— Недей така бе, човек!

Един-двама души ги погледнаха, но никой не каза нищо.

Мънро с усилие на волята пусна костеливата ръка на Рандолф и изръмжа:

— Кажи какво си чул.

— На ъгъла при Бронкс и Бръкнър има сгради, подлежащи на събаряне, където се събират пияници — каза сърдито Рандолф. — Някой е видял там момиче, наполовина китайка. Крие се от нещо. Има татуировки на ръцете.

Гневът на Клей се бе уталожил. Рандолф разтриваше ръката си. Мънро се почувствува неловко, но вече бе късно да се извинява. Извади още една петдесетдоларова банкнота.

— Благодаря ти, Ранди.

И излезе, без да обръща внимание на псувните на Рандолф.

В мислите си продължаваше да е в уличката, където бе проявил излишна самоувереност. Спомни си малката твърда пета, която го ритна в гърдите. Клей Мънро, удостоен с ордена „Пурпурно сърце“ и частен детектив, бе проснат на паважа от четиридесеткилограмова китайска женичка.

Този път щеше да се отнесе с нея като с улична котка, каквато всъщност си беше. Помисли си какво ли прави сега. Самотна и безпарична. Сигурно отблъсваше пияниците. Продължаваше да вали. Това беше добре — щеше да я успокои. Той паркира пред един железарски магазин и слезе от колата.

Сградите в тази част на града бяха стари. Прозорците бяха счупени или заковани с шперплат. Оградите, с бодлива тел или счупено стъкло отгоре, бяха покрити с рисунки. Нямаше как да не си спомни за Виетнам, докато вървеше под дъжда. Безброй пъти бе прекосявал оризища и джунгли точно по този начин. Погледът му търсеше знаци, издаващи наличието на минни полета, засади и вражески сили. Всяко шосе, всяко село и всяко оризище можеха да крият смърт. Често не знаеха какво трябва да търсят. Информацията, с която разполагаха, се оказваше невярна, картите — неточни, прогнозите за времето — също. Единственото чувство, което ги обземаше тогава, бе убийствен страх.

Стигна края на улицата. Пред него имаше покрити с мъгла тресавища, които се спускаха към река Бронкс. Строителните компании се бяха заели с работа. Три сгради вече бяха съборени и превърнати в развалини. На голяма табела, редом със схемите, се обясняваше какво ще се строи. Той дори не я погледна. Първите жълти машини бяха пристигнали и бяха подредени в редица. Охраняваше ги самотен пазач, скрит в будка. Мънро продължи пътя си и отмина първата площ, покрита с развалини и влажна пръст.

Разбира се, тя си имаше някакъв план. Човек, който живее непрестанно с готов сак и е готов да изчезне за три секунди, винаги си има план къде да отиде, дори и планът да е отчаян. Сигурно още преди да се засели при Георги вече си бе набелязала следващото убежище.

Студът хапеше гърдите му. Следващият терен бе хлътнал в центъра и там се бе събрала дъждовна вода. Приличаше на бомбен кратер. Сградите от другата страна на реката се отразяваха, обърнати наопаки, в трептящата вода.

Върху третия терен все още стърчеше самотна триетажна сграда. Сякаш бе готова да се срути във всеки момент сега, когато вече ги нямаше съседните постройки, които я поддържаха. Вандалите вече я бяха посетили и не бе останал нито един здрав прозорец. Когато я наближи, Мънро усети миризмата на огън и човешки изпражнения. Над главата му минаваше шосето за Бръкнър. Без никакво съмнение сградата бе именно тази.

Мънро я обиколи и я огледа. Там, където преди бе имало други сгради, стърчаха само тръби и железа. Наподобяваха изгнили кости. Нямаше признаци на живот. Наемателите отдавна бяха напуснали. Миризмата обаче нямаше как да се сбърка. Имаше само една врата. Заключена. Той я изби с рамо и залитна навътре. Неочаквано го лъхна топла вълна — воня на немити и просмукани от алкохол човешки тела. Някогашните наематели си бяха отишли, но други хора бяха заели тяхното място. В центъра на помещението гореше печка за дърва. Десетина души бяха налягали около нея, увити в спални чували или парцали. Човешки развалини се бяха промъкнали в обречената сграда и я бяха превърнали в свой дом. Две-три чорлави глави се надигнаха да огледат пришълеца.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита прегракнало някой. Гласът му издаваше едновременно страх и гняв.

— Сакура Уеда. Къде е?

Тук няма Сакура — отвърна прегракналият глас. Мънро тръгна към следващата врата. По пода се валяше всякакъв боклук. Той се препъна в купчина парцали, която може би беше нечие легло, и усети как нещо в парцалите се размърдва.

Неколцина от спящите започнаха да стават.

— Вратата е разбита! — чу се разтревожен глас. — Кой го е направил?

— Ти кой си? — Нечия ръка улови палтото на Мънро и го задърпа. — Ченге ли си? Чий хуй търсиш тук?

Мънро блъсна ръката.

— Къде е китайката?

— Тук няма китайки. Разкарай си шибания задник оттук.

Размърдаха се още хора. Един огромен като мечка мъж стана, подритна счупената врата и попита:

— Защо направи това? Сега ще ни измръзнат задниците.

— Търся една жена. С китайски черти.

— Махай се, че ще ти прережа гърлото! — Огромният брадат мъж стискаше счупена бутилка. Мънро зачака, без да помръдва. Огънят в очите на мечкоподобния мъж угасна, той захвърли бутилката и се върна в бърлогата си.

Мънро влезе в съседната стая. Вонята тук бе ужасяваща. Стаята бе общата кухня. Навсякъде гниеше храна, открадната или събирана от кофи за боклук. Няколко плъха се разбягаха при влизането му. Мънро не завиждаше на полицаите, които скоро щяха да бъдат изпратени тук, за да прогонят тази колония бездомници.

Излезе на стълбището. По стълбите имаше боклуци и прах. И следи от стъпки. Той спря. Някои от следите бяха достатъчно малки, за да са на Сакура.

Започна да се изкачва по стълбите, като гледаше предпазливо нагоре. Следващата площадка бе затрупана със счупени клозетни чинии, умивалници и вани. Това равнище изглеждаше необитаемо. Тук студът бе вледеняващ и през разбитите прозорци влизаше дъжд. Явно обитателите се бяха сгушили долу, на топло.

— Дявол! — внезапно изкрещя лудешки глас до ухото му.

Мънро се стресна и отскочи.

— Махай се, дяволе! — закрещя гласът.

Мънро се вгледа в ъгъла. Някакъв парцалив безумец се бе свил там. Очите му светеха над черната му брада. Върху челото си бе начертал с въглен нещо като петолъчка. Той заплаши Мънро с костеливия си пръст и викна:

— Черен дявол!

— Момичето тук ли е?

— Прибирай се в пъкъла! — закрещя човекът.

Мънро бавно се оттегли. Вървеше заднишком — не искаше да остава с гръб към лудия. Той продължаваше да му крещи, че е дявол, и да го призовава да се прибере в пъкъла. От Сакура нямаше и следа. Когато обаче погледна стъпалата, водещи към следващия етаж, видя стъпки само от един човек. Малки стъпки.

— Разкарай се оттука, черен дяволе! — продължаваше да пищи лудият.

— За Бога, няма ли да млъкнеш? — отвърна му Мънро.

Беше студено и от устата му излизаше пара. Започна да изкачва стълбището много внимателно. Даваше си сметка, че отгоре всеки може съвсем лесно да му строши черепа с някоя тухла.

— Не се доближавай повече.

Той застина и погледна нагоре. Нямаше и следа от нея. Гласът й обаче, макар и тихо, бе произнесъл думите съвсем ясно. Не се съмняваше, че това е тя.

— Слез, Сакура — каза той и започна да се изкачва отново. — Всичко приключи. Не ме принуждавай да те наранявам.

Отговор не последва.

— Няма къде да се скриеш. Знаеш го.

— Стой. — Тя се показа на горния край на стълбището. Косата й бе покрита с прах, лицето й бе измъчено. Сигурно бе замръзнала. И умираше от глад. — Не мърдай, или ще те убия. — И от нейната уста излизаха облачета пара.

— Няма да ме убиеш, Сакура. Предния път успя да ме изненадаш. Сега няма да стане. Знам, че имаш нож.

Досега тя бе държала ръце зад гърба си, но сега ги премести отпред. Държеше ножа с върха нагоре, в лявата си ръка. Бе с широко острие и сигурно наточен като бръснач. Държеше го по начин, който недвусмислено даваше да се разбере, че знае как да го използува. Клей се усмихна и попита:

— Наистина ли мислиш, че ще се уплаша? Помисли си какво правиш. — Продължи да се изкачва по стълбището, бавно и предпазливо.

Тя не му отговори и заотстъпва — върхът на ножа продължаваше да е насочен към него. Той знаеше, че е достатъчно силен и опитен, за да й го отнеме, но пък тя можеше да му пререже някоя артерия. Никак не му се щеше да умре в тази мръсна дупка.

Стигнаха най-горния етаж. Повечето вътрешни стени тук бяха разрушени и бе още по-студено. Сакура бе облечена с дрехите, с които я бе видял у Георги. Беше навлякла два пуловера върху ризата си, но те едва ли я опазваха от студа. Бе толкова мръсна и неугледна, колкото и останалите обитатели на това място.

— Не се доближавай повече — предупреди го тя и приклекна. Ножът в ръката й чертаеше кръгове из въздуха — стар трик, с който се целеше да се отвлече вниманието на противника. Клей не откъсваше поглед от очите й.

— Можеш и да успееш да ме одраскаш с това нещо, обаче после ще ти счупя и двете ръце. Ще пищиш от болка, когато те извлека оттук.