— Да вървим тогава.

Излязоха на булевард „Франклин Рузвелт“ и се насочиха към Бронкс. Сесилия Тан бе видимо нервна, ръцете й трепереха.

Дъждът се засили още повече. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете на големите сгради. Дъждът бе объркал движението и на Мънро се наложи да си пробие път, като използува собствената си агресивност и големите размери на колата. Наблизо имаше железопътен мост, по който точно в момента преминаваше влак и вдигаше невъобразим шум. Мънро премина пред сградата, без да спира, и обиколи квартала, за да го опознае. Зад блока имаше тясна уличка. Гърбът на сградата представляваше паяжина от ръждясали пожарни стълби, под които имаше препълнени смачкани кофи за боклук. Вкарването на кадилака в нея не бе лесна задача и Мънро изруга наум, когато усети, че колата остъргва нещо.

Бе преброил къщите, пред които преминаваха, спря колата и каза:

— Това е гърбът на блока на Георги.

По моста изтрака друг влак — меланхолично и равномерно. Веднага след това над главите им изрева пътнически самолет, невидим зад облаците, и кофите за боклук се раздрънчаха. Бе съвсем ясно защо наемите в квартала са ниски. Той самият бе израсъл на улица като тази, в Джамайка Бей, и именно там се бе научил да се бие и да бяга.

Пожарните стълби създаваха впечатлението, че не са били преглеждани от години. Спасителните изходи бяха затворени, дори вероятно заковани, за да не влизат оттам крадци.

— Добре. — Той отново запали колата. — Да вървим.

Паркира лимузината пред входа и се замисли дали ще я завари с тасове. Изкачиха безмълвно два етажа. Пред вратата на апартамента на Георги той погледна жените. Франсин леко кимна. Клей отвори вратата и влезе пръв. Лъхна го вонята от изпаренията на маслени бои и готвено.

Апартаментът на Георги имаше само две стаи, и двете препълнени с платна. Мършав човек с опърпано сако работеше пред триножник. В съседната стая млада жена бъркаше нещо в тенджера, поставена върху малка газова печка.

Франсин внезапно стисна Мънро за ръката. — Нека първо вляза аз, Клей. — И преди Мънро да успее да реагира, мина покрай него и каза високо: —

Сакура Уеда?

Младата жена се извърна. Дългата й кафява коса закриваше очите й и Мънро не можа да види лицето й. Бе облечена в джинси и бяла риза. На фона на бялата материя ръцете й изглеждаха златисти.

Франсин започна да казва нещо, но Мънро не обърна внимание на думите. Видя как ръцете на Сакура сграбчиха дръжките на голямата тенджера и скочи напред -знаеше какво ще стане. Улови Франсин за ръката и силно я дръпна встрани. Тъкмо навреме. Врящото съдържание на тенджерата изсъска във въздуха и оплиска стената зад тях. Мънро усети как част от него опари ръцете му.

След манджата тя хвърли по тях и тенджерата — целеше се в главата на Мънро. Докато се привеждаше, той се възхити от невероятната бързина на движенията й. След това тя изчезна и Мънро чу хлопването на врата.

Мънро пусна замаяната Франсин и хукна след Сакура. Бе излязла през малко помещение, където се държеше прането. Той прескочи масата за гладене, която тя бе обърнала при излизането си, и отвори вратата в другия край. Озова се отново в коридора и изруга. След миг се отвори друга врата и Сакура излетя оттам. Носеше сак. Погледна го отчаяно и затича надолу по стълбите.

Той се затича подир нея и й викна да спре. За Бога, колко бързо се движеше… Мънро взимаше по четири стъпала наведнъж, обаче успя само да види как тя пресича фоайето и се устремява към задния вход. Тежкият сак забавяше движенията й, обаче не много.

Затича се подир нея по уличката. Проклинаше Франсин Лорънс, задето не му бе позволила да вземе подкрепления.

На уличката обаче извади късмет. Момичето се бе блъснало в някакви кофи за боклук. Можеше да я събори с ритник, обаче се боеше да не повреди крехкия й гръб.

Стисна я здраво за ръцете. Тялото й бе топло.

— Не се бой, всичко е наред — каза й и без да я пуска, я обърна с лице към себе си. — Не се бой — повтори. — Никой не иска да ти направи нищо лошо.

Погледна лицето й. Бе по-красива, отколкото бе предполагал. Очите й имаха бадемовидна форма, обаче зениците й бяха яркосиви. Погледът й срещна неговия и той видя, че очите й са изпълнени с ужас.

— Успокой се, Сакура, всичко е наред — каза той. Изтръпналите й пръсти изпуснаха сака, тя се отпусна в ръцете му, пълните й устни се отвориха, очите й се подбелиха. Разтревоженият Мънро пусна едната й ръка, за да я задържи през кръста.

Мускулите й внезапно се стегнаха и той разбра, че е допуснал грешка. Ръката й се стрелна към лицето му и той за милисекунда видя нож с широко острие в ръката й. Остър като бръснач, той изсвистя пред очите му.

— За Бога, не се впрягай! — извика Клей и посегна да я улови отново, но тя се извъртя и го изрита. Ритникът й бе като на каратист — цялата тежест на тялото й бе събрана в петата.

Ударът попадна точно в мястото, където го бе наранил шрапнелът. Въздухът изскочи от устата му и светът почерня. Болката бе неописуема. Той падна на гръб на мокрия тротоар и удари главата си. Разбра, че вече е изчезнала, така че не си направи труда да се изправя бързо.

Как бе разбрала къде да го ритне? Клей нямаше и най-малкото съмнение, че докато бе в обятията му, жената бе усетила слабото му място и умишлено го бе ритнала именно там. Що за интуиция имаше?

Със суха кашлица успя да застане на четири крака. Междувременно Франсин дотича и му помогна да се изправи.

— Къде е? — попита тя задъхано.

— Избяга.

— Клей, много съжалявам. Трябваше да те послушам.

— Права сте, трябваше да ме послушате — отвърна той сърдито.

Групата им бе унила. Някъде под дъжда, гологлава и без горна дреха, младата жена бягаше от тях. Франсин не вярваше, че ще я види отново. Поне не в този живот. Клей Мънро основателно й бе казал, че тя се е намесила в плановете му и е виновна за настъпилата катастрофа.

Седяха във вонящата стая на Георги и слушаха как дъждът тропа по прозорците. Художникът си бе поискал петстотинте долара — заяви, че бил изпълнил всичко, което се искало от него. Франсин инстинктивно понечи да откаже, но искаше да научи колкото се може повече неща за тази жена, така че помощта на художника й бе необходима.

Клей Мънро дишаше тежко и притискаше с ръка гърдите си. Правеше се на герой. Отказа лекарска помощ с думите, че след малко щял да се съвземе.

Сесилия Тан, седнала до мивката, периодично квасеше кърпата, която притискаше до бузата си. Дебелото й палто я бе спасило от други изгаряния и макар раната от изгаряне на бузата й да бе болезнена, не бе сериозна.

Това, което бе станало, беше плашещо. Бащата на Франсин бе ходил на лов за тигри в Малая преди войната и тя си спомни неговите разкази. Обграденият отвсякъде звяр, притиснат от стесняващ се кръг ловци, си пробивал път през него, като оставял зад себе си кръв и опустошения. Сега Франсин се сети за тези истории.

Никой от тримата не се опита да преследва Сакура. Само Мънро имаше шанс да направи това, а се бе оказал съборен и замаян в уличката.

Искаше им се да знаят защо тази жена продължава да бяга, защо е готова да разговаря, но само при собствените си условия. Франсин вече си даваше сметка, че е допуснала ужасна грешка, като не послуша съвета на Сесилия Тан. Бе подценила Сакура Уеда по сто различни начина.

— Опишете ми татуировките — каза тя на Георги. — Нарисувайте ги, ако можете.

Албанецът взе скицник и нарисува контурите на женско тяло.

— Ето тук, на ръцете, са татуирани гривни. А тук, на бедрата, пламтящи звезди. Направени са с черно мастило.

След това нарисува грижливо татуировките.

— Попитахте ли я откъде ги има?

— Попитах я дали ги има от Виентян и тя отговори, че не. Това бе всичко.

— Виентян?

— Каза, че била родена там. Франсин се намръщи.

— Родена там? Така ли каза? Сигурен ли сте?

— Всъщност каза, че е живяла там. — Бе се съсредоточил върху рисунката си и оцветяваше окосмения триъгълник между бедрата. — Каза, че е дете на праха.

— Дете на праха? Какво означава това? — попита Сесилия.

Георги се усмихна и се видяха грозните му зъби.

— Не знаете ли?

— Това е френски израз — каза Клей Мънро. — Във Виетнам много се използува. Така наричат децата, родени от бял баща и местна проститутка.

Франсин отново се зае с албанеца.

— Обаче ви е казала, че татуировките не са от Лаос, така ли?

— Каза, че ги има от дете.

— Не ви ли обясни откъде?

— Вече ви казах. Не.

— Какво правеше, докато живееше при вас?

— Всеки ден излизаше. Не я питах какво прави. Не й обръщах внимание. Един ден обаче изгуби чантичката си и всичките си пари. Искаше да си изплаща наема чрез домакинска работа. Предложих й вместо това да ми позира. Има интересно тяло.

— Спа ли с вас? — попита Франсин.

— Тя дъщеря ли ви е? — попита той и погледна Франсин с черните си очи.

— Не — отговори тя автоматично.

— В такъв случай нямате право да ми задавате такъв въпрос. — Той приключи рисунката, откъсна я от скицника и я подаде на Франсин. — Въпреки това ще ви отговоря. Не. Не ми направи тази чест. Обаче беше добър модел.

Франсин погледна рисунката. Георги имаше умението на фотограф. Тялото, нарисувано от него, бе съвършено. Бе го оставил обаче без глава.

— Какво друго можете да ми кажете? — попита тя.

— Какво друго ли? — повтори Георги. Погледна тъжно хаоса на пода. — Каза, че е добра готвачка, и изглежда, казваше истината. Освен това пуши много и има лоша кашлица. Май е болна.

— Сериозно болна?

— Да. Мисля, че да.

Франсин знаеше, че няма какво повече да измъкне от Георги, обаче продължи да го разпитва и да го кара да повтаря думите си. Искаше да провери дали в началните си отговори не я е излъгал.

Отидоха в стаята на Сакура. Франсин не очакваше да открие там нищо и се оказа права. В чекмеджетата и по рафтовете нямаше нищо. С изключение на един гребен и на малко евтин грим до умивалника стаята бе празна, сякаш никой не бе живял в нея. Сакура бе имала готовност да напусне във всеки момент. Просто бе взела сака си и си бе тръгнала. Франсин се възхити на ожесточената простота на постъпката й. Някога, много отдавна, и тя бе живяла по този начин.