Доближи се до прозореца и скръсти ръце пред гърдите си. Кожата й настръхна при мисълта, че насмалко щяха да я заловят. Всички тези хора, които видя в приемната, се бяха оказали нейни врагове. Уж безобидното им държане се бе оказало отработеното поведение на статисти, очакващи да започне действието. В чантите си бяха укрили фотоапарати, записващи устройства и портативни радиостанции. Преместването на вазата с карамфили се бе оказало сигнал за кучетата, че плячката им се е появила. Бяха я следили и щяха с положителност да я проследят до дома й, ако не ги бе усетила.

Не бяха отчели обаче остротата на инстинктите й. Нямаше как да знаят, че бе успявала да оцелее в градове, в сравнение с които Ню Йорк бе детска градина. Не можеха дори да си представят в какви места е била и какви неща е правила.

Самата тя обаче също не бе успяла да прецени правилно жената. Не ще и дума, че не очакваше да я посрещне с отворени обятия. Според нея обаче бе напълно основателно жената да я приеме и да я изслуша. Въобще не бе допускала, че към нея ще се отнесат така подло.

Спомни си лицето на чернокожия дявол от метрото и изтръпна. С нея бяха постъпили безжалостно. Франсин Лорънс я бе хвърлила на кучетата, като бе знаела, че те ще я разкъсат на парчета. И че съдбата й ще бъде килията за изтезания и жестоката смърт.

Какво бе направила на тази жена, за да заслужи такова отношение? Спомни си за цветята, които бе занесла в апартамента й. Дали жената се бе сетила, че ги е занесла тя? Но нали нищо не бе откраднала и нищо не бе повредила? Просто бе оставила един анонимен подарък. Вярно, че постъпката й се бе оказала рискована и глупава, но тогава нервите й бяха много напрегнати. Тогава просто трябваше да направи нещо, за да не полудее. Не бе заслужила такова отношение.

Опря чело в стъклото. Трябваше да напусне Ню Йорк. Трябваше бързо да намери пари.

От малката й стая на втория етаж се виждаха унили бедни сгради, досущ като тази, в която живееше тя. В процеп между сградите проблясваше реката и се виждаше мостът „Джордж Вашингтон“. На всеки няколко минути над главата й се разнасяше рев на самолети. Наблизо имаше железопътна линия и влаковете вдигаха шум през цялата нощ.

Стефан, човекът, от когото нае стаята, бе албанец, уличен художник. Всяка сутрин излизаше от къщи с въглен и статив, заемаше позиция на тротоара и рисуваше портрети на туристи за пет долара парчето. Тя така се запозна с него. Към сгъваемия си статив бе прикрепил лист с надпис „ДАВАМ СТАЯ ПОД НАЕМ“.

Чу стъпките му по стълбите и се отдръпна от прозореца. С усилие на волята престана да трепери. Това нямаше да й помогне. Отиде до огледалото, за да се приведе в приличен вид. Бе изгубила гребена, обиците и червилото си, и това също не бе хубаво. За щастие, върху умивалника бяха останали няколко неща: другото й червило, грим и четка за коса.

Всичките й останали неща бяха в сака, оставен до леглото. Това бе неин стар навик — да държи всичко постоянно в багажа си, да не оставя никакви вещи в чекмеджетата и шкафовете. Ако й се наложеше да замине внезапно, нямаше да губи време. Щеше да е достатъчно да грабне сака и да избяга.

С помощта на грима придаде на лицето си известна руменина. След това среса косата си и пооправи дрехите си. Репетира няколко усмивки пред огледалото и запомни най-топлата от тях. Обу гуменките, пое си два пъти дълбоко дъх и излезе.

Почука на вратата на Стефан. Мина доста време преди да чуе гласа му.

— Кой е?

Тя се гордееше със своя превъзходен английски — имаше дар за изучаването на езици — обаче със Стефан разговаряха на френски.

— С’est moi Сакура. (Може ли да вляза)? -Да.

Апартаментът му се състоеше от две стаи. И двете с големи прозорци със северно изложение. Вероятно работата му се нуждаеше от такова осветление. Миризмата на маслени бои и терпентин бе непоносима. Навсякъде бяха разхвърляни платна. Това бе мястото, където Стефан се занимаваше с истинската си работа, коренно различна от наподобяващите фотографии скици, които правеше в парка. Бе много горещо. Стефан, гол до кръста, вареше кафе на малък газов котлон. Погледна я с тъмните си мътни очи. Не бе грозен, макар че бе двадесет години по-стар от нея и имаше белег на едната буза. Бе мрачен и сдържан човек и не говореше много.

— Здравей — каза тя бодро и се опита да си припомни очарователната усмивка.

— Нещо не е наред — отвърна безстрастно той. Тя се отказа от усмивката си.

— Да, наистина не е наред. Днес изгубих чантичката си и останах без пари.

— Аха.

— Не мога да ти платя наема — тихо каза Сакура. — Нямам дори с какво да си купя храна. Иска ми се да стигнем до някакво споразумение.

— Какво споразумение?

— Бих могла да ти се отплатя с работа. Да сготвя или да ти изпера дрехите. Или пък да почистя жилището. Много е мръсно. Едно почистване няма да му навреди.

Изражението му не се промени.

— Щом е толкова мръсно, защо не напуснеш?

— Няма къде да отида — каза тя и се уплаши да не би да го е обидила. — Съвсем не исках да обидя дома ти. Много ми харесва, повярвай ми.

— Не ми трябва някой да ми готви и да ме пере.

Тя почувствува как отчаянието размива малкия пясъчен замък на надеждите й.

— Аз съм наистина чудесна готвачка. Знам как да приготвям страхотни ястия, при това евтино. Ориенталски или европейски, каквито пожелаеш.

— Храната не ме интересува. — Кафето кипна и горчивото му ухание се смеси с миризмата на терпентин и ленено масло. — Би могла обаче да ми бъдеш полезна в друго отношение.

Тя преглътна.

— В какво?

— Съблечи се — каза той, без да я поглежда. Стана й лошо. Бяха я изнасилвали и някак си бе преживяла това. Никога обаче не бе продавала доброволно тялото си. Вероятно в очите на боговете, които я наблюдаваха, бе извършила къде-къде по-лоши неща, но това бе преграда, която не желаеше да прескочи. Точно сега обаче бе останала без никакви средства. След Стефан следваше улицата. Предпочиташе по-скоро да проси, отколкото да проституира. Познаваше обаче нюйоркските просяци и не й се искаше да се присъедини към тях. Те представляваха това, в което не й се искаше да се превърне никога.

— Нямах предвид такова нещо — тихо каза тя.

— Какво? — Той бе странен човек. Сякаш бе забравил за какво разговаряха.

— Казах, че нямах предвид такова нещо. Не съм проститутка.

Той я погледна удивено.

— Не съм казал, че си проститутка. Как ти беше името?

— Сакура.

— Нямам пред вид секс, Сакура. Искам да те рисувам.

— Искаш да ти позирам, така ли?

— Стига да ставаш за тази работа. Съблечи се.

Тя не изпитваше към него кой знае какво доверие, но така или иначе, нямаше изход. Трябваше да мисли за пари и за нещата, които могат да се купят с тях. Ако се опиташе да я насили, съвсем близо до нея имаше буркан с ножове за изстъргване на боя. Започна бавно да се съблича. Стефан започна да разбърква кафето, докато наблюдаваше как тя сваля роклята си.

— Свали и бельото — каза й.

Лицето й поруменя. Съблече сутиена и пликчетата си и се опита да укрие срама си някъде дълбоко в себе си.

— Така добре ли е?

— Обърни се — нареди той. Тя се подчини и застана с лице срещу олющената врата.

— Сега се обърни с лице към мен. Тя отново се подчини. Стефан я изучаваше с присвити очи, като човек, който се опитва да разбере дали една монета е истинска, или фалшива. Най-сетне й кимна.

— Можеш да се облечеш. — И й обърна гръб. Изпълнена с унижение и разочарование, но и с облекчение, тя бързо се облече.

— И какво, не искаш ли да ме рисуваш? — попита го тихо, докато закопчаваше ципа си.

— Ще ти плащам по четири долара на час за позиране. Един сеанс продължава три часа. Работата обаче не е постоянна — каза той, след като видя проблясъка на надежда в очите й. — Ще те рисувам само известно време. Може би седмица. След това приключваме и интересът ми се изчерпва. Докато позираш, няма да плащаш наем. Съгласна ли си?

— Да — отвърна тя с треперещ глас.

— Когато обаче престанеш да ме интересуваш, или ще започнеш да си плащаш наема, или ще освободиш стаята. Разбра ли ме?

— Разбрах те. Благодаря ти.

Той наля две чаши кафе и й подаде едната.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. — Тя взе чашата и отпи. Стефан никога не се усмихваше. Може би и той като нея бе страдал много. Тя понякога се усмихваше външно, но вътрешно — никога.

Франсин старателно изучаваше снимките на Сакура Уеда.

Клей Мънро й бе обяснил, че има напълно надеждна система, по която може да се определи дали снимките на възрастен човек и на дете принадлежат на едно и също лице, като се съпоставят пропорциите на лицевите черти. Тя обаче нямаше снимки на Рут като дете. По време на бягството си бе изгубила всичко. Всичко без изключение. Когато след време се завърна в Перак, в дома, в който бе живяла с Ейб, установи, че още преди години е бил опожарен. Почернелите му останки вече бяха наполовина погълнати от джунглата. Тогава бе разровила сплъстилата се пепел с надеждата да открие нещо, поне нещичко, което да й напомни живота, от който се бе лишила. Откри само няколко лъжици, изкривени от високата температура.

Бяха й останали само спомени.

Спомените обаче бяха ярки. Не бяха избледнели с годините. В спомените й обаче имаше дете. А на фотографията, която държеше в ръцете си, имаше жена. Ако бе наистина тази, която твърдеше, че е, щеше да е на тридесет години. Наистина, имаше прилика. Жената обаче ползуваше грим. Умело приложен, гримът можеше да подсили или да отслаби една прилика.

Празнотата между тази черно-бяла снимка и образа в главата на Франсин бе толкова голяма, че тя не можеше да я запълни с въображението си. Малкото момиче бе станало девойка, а после жена. Всичко това бе станало, без Франсин да може да го види.

След като откриеше Сакура Уеда, щеше да направи съпоставка на кръвните проби. От тях щеше да се разбере поне дали кръвното им родство въобще е възможно. И нищо повече. Не съществуваше технология, която да може да потвърди, че едно човешко същество е дете на друго човешко същество.