Погледна белега от раната върху широките си гърди. Мястото, където го бе разпрал шрапнелът.
Мънро бе приел това нараняване със същата ожесточена решителност, с която бе подхождал към всички останали предизвикателства в живота. Бе се родил в многочленно бедно семейство, управлявано строго от бащата — униформен полицай — и от по-големите му сестри, също склонни да командуват. Прие нараняването със стискане на зъби и положи усилия да възстанови формата си. Както бяха предсказали военните лекари, далакът, който бяха отстранили, не му липсваше. Започна бързо да се възстановява. Вече не можеше да пробяга осемстотин метра за по-малко от две минути, както преди, но и без това вече бе стар за пистата.
С всеки изминал ден започна да възстановява силите си. Започна да възвръща и увереността във физическите си възможности. В него бяха пробили дупка, но той бързо се оправяше.
Бяха го изпратили във Виетнам още преди 1963 година, много преди победата на комунистите. Бе се оказал един от първите американци в страната и първоначално цялата история му се стори голямо приключение. Докато в Алабама и Мисисипи хората с неговия цвят на кожата трябваше да се пазят от полицейски кучета, пожарникарски маркучи, побои, стрелби и бомби, той бе амбициозен млад офицер, решил да докаже себе си. Бе успял — издигна се до капитанско звание. Тогава Америка бе за него един отдалечен свят. В деня, когато Мартин Лутър Кинг се обърна към множеството по повод годишнината на Линкълн, Мънро газеше из река Меконг и водата му стигаше до мишниците. По „Гласа на Америка“ чу извадки от речта на доктор Кинг, известна като „Имам една мечта“. Мънро никога не бе участвувал в походи в защита на гражданските права, обаче тогава се просълзи, докато откъсваше пиявиците от краката си. Разплака се още веднъж, в деня, когато застреляха Джон Фицджералд Кенеди. Тогава бе под обстрел. Лежеше, притиснал лице в тревата, и в джунглата около него свистяха куршуми от картечница. Тогава усети, че е далеч, много далеч от дома. Главата му постепенно започна да се надува. Преди да се взриви, той бе успял да се влюби силно и неотвратимо в това зелено чудо, Виетнам. Беше градско дете и дотогава не бе виждал красотата на природата. Виетнам проникна във вените му като наркотик. Докато живя в тази страна, успя да види как земята й бе насечена от окопи и бодлива тел, изкормена от набезите на бомбардировачите Б-52, обезлистена с диоксин, обезобразена, унизена и озлочестена по всички възможни начини. Остана с чувството, че са се отнесли така и със самия него.
Върнаха го у дома през декември 1967 година в гипсово корито. Приключението отдавна бе изживяно и той бе успял да премине през киселинните потоци на няколко различни видове разочарования.
За пръв и за последен път видя Виетнам през отворената врата на щурмови вертолет. В последния случай З7-милиметровите снаряди на китайско зенитно оръдие проникнаха през фюзелажа. Когато вертолетът кацна принудително, именно Мънро съобщи координатите му по радиото и включи радиофара. Смъртоносният метал бе пробил дупка в гърдите му и белите му дробове бяха пълни с кръв. Спасителен отряд, подкрепен от изтребители, отиде да ги търси. Клей Мънро бе единственият, останал жив. При това толкова малко жив, че хората, дошли да го евакуират, започнаха да го вмъкват в торба за мъртъвци. Успя обаче някак си да помръдне ръка, за да привлече вниманието им, и това го спаси.
Когато се върна вкъщи, баща му се опита да го привлече на работа в полицията. Започна да му мрънка, все едно че Мънро още бе седемнадесетгодишен. Лу, по-малкият му брат, вече бе успял да завърши полицейско училище, при това бе един от първите по успех. Мънро обаче не изпитваше желание отново да облече униформа. Виетнам бе осакатил разума му по-жестоко от картечен откос. В някои селища в джунглата бе видял и правил неща, които дълги години не можа да изличи от съзнанието си.
Бе му кристално ясно какво бе направила армията с него. Познаваше следите на чудовището, което сега ревеше в сърцето му. Знаеше, че завинаги се е лишил от крехките задръжки, благодарение на които хората си остават цивилизовани.
Понякога си мислеше, че ако не го бяха ранили в армията, щеше да свърши зле. Видя какво се случи на други закалени ветерани: затвор, наркомания или смърт по време на кръчмарска свада в някой бардак.
Ако пък постъпеше на работа в полицията, след време щеше да рита до смърт скитниците, лежащи в канавките, да бие арестуваните келеши, докато си признаят, и накрая да се алкохолизира или да си тегли куршума. Можеше да откачи като баща си. Брат му бе поел тъкмо по този път.
Именно заради това основа собствен бизнес — за да не бъде никога вече нечие чуждо оръдие. Ако някой поискаше от него да направи нещо недостойно, можеше просто да му обърне гръб и да си отиде. Бе длъжен да направи това. Бе длъжен да контролира странното и опасно животно, в което се бе превърнал Клей Мънро.
Затвори крановете, излезе изпод душа и започна да се разтрива с хавлия. Надяваше се, че през това време келнерката се е облякла и си е тръгнала. Завари я обаче в кухнята да приготвя закуска. Бе облякла една от неговите ризи, шити по поръчка. Бе успяла дори набързо да се гримира.
— Как предпочиташ яйцата? — попита го тя.
— Бъркани — изръмжа недоволно той, ядосан от нашествието.
— Ей сегичка. — Момичето се наведе, за да изхвърли яйчените черупки в кофата за боклук, и изпод ризата му лъснаха закръглените й бедра. Той спря поглед върху тях и се опита да си припомни името й. След известни усилия се сети. Шантал. Облече се, като внимателно следеше отделните съставки от облеклото му да си подхождат. Най-труден бе проблемът с вратовръзките. Налагаше му се да си ги купува от магазините, където пазаруват дрехи дебелаците, защото при огромния му ръст обикновените вратовръзки изглеждаха смешни върху тялото му. Дебелаците обаче определено нямаха вкус. Избра си червена копринена връзка на жълти ивици и внимателно я завърза.
Шантал сложи закуската на масата.
— Много ми харесва жилището ти — каза му весело. Приближи се до него и обгърна врата му с ръце. Погледна го в очите и после сведе поглед. — Освен това искам да ти кажа още нещо — добави с нежност. — Ти си най-добрият, ама наистина най-добрият любовник, който съм имала. Направо ме отведе до небесата и после ме върна на земята.
Момичето се опита да придърпа главата му надолу, за да го целуне, обаче вратът му се бе вкаменил като ствола на дъб.
Сърбяха го ръцете да тръгне отново по следите на Сакура Уеда. Бе го направила на маймуна и му се искаше бързо да я залови.
— Казах ти, че бързам.
— Клей, ама още няма и седем… Той нетърпеливо я отблъсна.
— Наистина трябва да тръгвам. Обличай се по-живо.
Тя се обиди.
— Ами яйцата?
— Няма да ги ям.
— Но нали каза, че ги обичаш бъркани?
— Вярно е, че ги обичам бъркани, обаче никога не закусвам. Хайде, Шантал, обличай се по-бързо, че трябва да заключвам.
— Казвам се Шифон, а не Шантал. Той присви рамене.
Тя се намръщи.
— Нима тази нощ не означаваше нищо за теб? Той присви устни.
— Ти майтап ли си правиш?
— Ами всички тези неща, които направи? Те нещо обикновено ли са за теб?
— На това му викат секс.
— В средата, в която съм израсла, такива неща се правят само с хора, които обичаш!
Той усети, че започва да се ядосва.
— Шифон, я по-добре започвай да се обличаш. Нали ме разбра? И свали тази риза, че струва тридесет долара.
Тя смъкна ризата и я хвърли към него. Голите й гърди се замятаха.
— Майната ти!
— Майната ти и на теб.
Тя започна да прибира дрехите си.
— Не виждам защо трябва да се държиш така.
— И това е твое — каза й той и й подхвърли пликчетата й. Взе чиниите, които тя бе сложила на масата, и изсипа яйцата с шунка в кофата за боклук
— Много си гаден — каза сърдито момичето. — Ама наистина. Съзнаваш ли го?
— И ти спомагаш за това — отвърна й той. После изми чиниите и ги сложи да съхнат. — Готова ли си?
Тя мълчаливо се облече. Очите й бяха подпухнали. Мънро й отвори вратата. Гледката на жени във вечерно облекло и с разголен гръб в седем сутринта винаги му бе действувала потискащо. Отново огледа момичето и този път видя, че е съвсем младо, независимо от грима и прическата. За миг изпита съжаление към нея.
— Виж какво, наистина съм много зает… — Опита се да си спомни името й, обаче междувременно отново го бе забравил. — Моля те да ме разбереш, нямам нищо против теб.
— Значи заслужила съм си го.
— Откога работиш в този бар?
— От два месеца — отвърна навъсено момичето.
— В такъв случай време е да разбереш нещо. Щом работиш в бар и някой те покани в дома си след края на работното ти време, възможността да не търси сериозна връзка е много голяма. Нали ме разбираш?
— Възможността до следващата сутрин да не забрави как се казвам също е много голяма.
— Никога няма да забравя колко приятно прекарахме времето си — опита се да бъде любезен той.
— Върви на майната си! — Момичето си тръгна, като тракаше с високите си токчета. Поне нямаше да му се наложи да го закара някъде. Той затвори вратата и внимателно заключи двете брави. През това време момичето напусна както сградата, така и мислите му. Бе готов да тръгне отново по следата.
Сакура трепереше. Беше й зле. Толкова зле, че забрави за гнева си. Бе се лишила от чантичката си, от последните си няколко долара и от една от единствените си два чифта обувки. Изживя загубата с острата тревога, известна единствено на хората, притежаващи твърде малко неща. Съжаляваше повече за обувката, отколкото за чантичката. Можеше да се оправи и с найлонов плик, ако се стигнеше дотам, но единствените й други обувки бяха гуменки.
Загубата на парите бе също болезнена, макар че и без това щяха да й стигнат само за един ден. Гладът се приближи до нея с един ден по-рано, отколкото бе предвидила. Имаше усещането, че някой е откъснал част от нейния защитен малък свят. Никога не се бе чувствувала толкова беззащитна. „Мразя те — каза си, изпълнена с огорчение. — Нищо не исках от теб, а ти ме продаде на враговете ми.“
"Седмата луна" отзывы
Отзывы читателей о книге "Седмата луна". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Седмата луна" друзьям в соцсетях.