— Да, Клей, искам да си поговоря с нея — каза спокойно Франсин.

— И очаквате да я издиря, така ли?

— Да. Не ме интересува колко ще струва и как ще го направиш. Важното е да я откриеш.

В погледа на Клей Мънро се появи блясък.

— Ще я открия.

— Още първия път, когато я видях, бях сигурна, че е тя.

Сесилия Тан, която иначе не издаваше чувствата си, сега трепереше. Бяха седнали в дъното на „Драконовия бисер“, кантонски ресторант срещу офиса. Имаше неугледна фасада, която отблъскваше всички освен редовните му клиенти, главно хора, които живееха или работеха на тази улица. Франсин даде знак на келнера да премести по-близо до тях пъстрия параван.

— Не бъди глупачка, Сесилия. Ти никога не си я виждала.

— Знам, че не съм я виждала — съгласи се Сесилия, но продължи да упорствува. — В нея обаче има някакво излъчване, нещо особено.

Келнерът нагласи паравана така, че да ги пази от подслушвачи и от хора, умеещи да разчитат думите по движението на устните. Франсин свали тъмните си очила и каза на Сесилия:

— Повтори ми още веднъж какво каза тя.

Макар Мънро да бе поставил човек със записващо оборудване в близост до младата жена, тя бе говорила необичайно тихо и той бе успял да запише само едва доловим шепот.

— Само няколко думи. Попита за вас и аз й казах това, което ми наредихте да кажа. Бе смаяна от отговора ми и ми се стори, че ще припадне. Казах й да дойде пак след две-три седмици. Тя отвърна, че тогава ще е твърде късно. — Сесилия погледна Франсин в очите. — Каза: „Тогава вече ще е късно“.

Франсин не остана доволна от отговора.

— Не я ли попита защо ще е късно?

— Франсин, ти не ми каза да я разпитвам. — Сесилия рядко говореше на Франсин на „ти“. — Колко момичета с азиатска кръв и с татуировки от Борнео по ръцете има в Ню Йорк? Какви са според теб вероятностите?

Сесилия се бе опитала от самото начало да предупреди Франсин да не предприема тези глупави и брутални действия и сега цялото й дребно и стегнато същество излъчваше укор.

— Същата е като теб. Франсин се засегна.

— Като мен?

— Поне като теб, каквато те помня от времето, когато се запознахме.

— В какъв смисъл?

— Невинна.

Франсин се усмихна иронично.

— А сега какво, Сесилия, изгубила съм невинността си, така ли?

Сесил я погледна в очите.

— С времето всички губим някои свои качества.

— Някога бях съвсем различна — тихо каза Франсин. — Някога бях кротко, покорно и уплашено момиче, което изпълняваше това, което му наредят. Боготворях съпруга си. Смятах, че без мъж, който да ме закриля, не представлявам нищо.

Драконите, изрисувани върху паравана, зъбести, ноктести и с извити опашки, хвърляха странни сенки върху лицата им.

— Войната обаче ме промени — продължи Франсин. — Научих се да вярвам в самата себе си и да нямам доверие на никого. — Франсин премести клечките за ядене до чинията. — С какво друго те впечатли тази жена?

— Бе разчувствувана.

— Значи си е научила ролята добре. Бузите на Сесилия поруменяха.

— Твърде съм стара, за да ми минават истории за нещастна съдба. Изпитах съчувствие към нея, защото ми се стори, че е беззащитна и не е добре.

— Болна ли изглеждаше?

— Не. Не изглеждаше болна. Обаче й имаше нещо. Не е добре.

Франсин присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам точно. Имаше някакво особено излъчване. Франсин се отчая.

— Сесилия, може би за стотен — път ми казваш, че имала някакво особено излъчване. Не можеш ли да се изразяваш по-ясно?

Сесилия сърдито наведе поглед към храната си.

— Казахте ми да ви го разкажа с мои собствени думи.

— Права си — въздъхна Франсин. Зад паравана с драконите ресторантът се оживи. Тук не се говореше английски. Франсин се разтоварваше, когато идваше тук, на това място в центъра на Манхатън, където гледката, звуците и уханията бяха само източни. Макар и да бе наполовина човек от Запада, тя винаги търсеше убежище в другата, китайската си половина.

— Значи все още не можете да повярвате? Дори и сега? — каза Сесилия.

— Не приемам нищо без доказателства. А и не ми е останала много вяра.

— Какво ви кара да мислите, че е измамница?

— Сесилия, аз съм много богата жена — започна спокойно Франсин. — При това с годините не ставам по-млада. Ако някоя настойчива млада жена успее да ме убеди, че е моята отдавна изчезнала дъщеря, какво би могла да получи от мен? Би могла да получи милиони, Сесилия. — Изражението на Франсин стана строго. — Ти какво мислиш, че бих направила, ако Рут наистина е жива и се появи? Бих изпитала неописуема радост. Тя би живяла като царица. Би получила всичко от мен. Всичко, което пожелае.

— Ами ако тази жена наистина е Рут?

— Това тепърва трябва да се докаже — каза Франсин и възвърна предишното си изражение.

Келнерът отмести за малко паравана, за да остави още блюда на масата: пържени парчета свинско месо със скариди, пържени и задушени миди. Донесе повторно и току-що запарен зелен чай.

— Опитай се да си спомниш всичко, Сесилия.

— Стори ми се крехка — каза Сесилия. — Крехка и уязвима. Много й стана мъчно, когато й казах, че няма да я приемеш. Очите й се изпълниха с болка. Като на животно, когато го удариш. И още нещо — продължи Сесилия. — Веднага разбрах, че много е страдала. Че много хора са й причинили страдания. Тя обаче е успяла да оцелее. И че сега идва да търси помощ от теб.

— Значи наистина успя да разбереш всичко това? — каза Франсин не без ирония. — В началото ми каза само, че е умна млада жена.

— С такова впечатление останах при първата ни среща. При втората разбрах, че има душа. Страдаща душа.

Франсин отново въздъхна и се зачуди дали би могла да чуе от Сесилия нещо по-смислено от тези глупости.

— Сесилия, не забравяй, че тази жена проникна в жилището ми с измама. Честните и добронамерени хора не постъпват така.

— Тя се появи в офиса непосредствено преди Празника на гладните призраци — каза Сесилия, сякаш този факт обясняваше всичко.

Известно време продължиха да се хранят безмълвно.

— Е — каза накрая Франсин, — ще трябва да изчакаме Клей Мънро да я открие. След това ще чуем какво ще ни каже този гладен призрак.

Тази зимна утрин Клей Мънро се бе събудил рано и сега седеше до прозореца и разглеждаше вещите на Сакура Уеда. Вече ги бе огледал десетина пъти, но все още се опитваше да открие нещо.

Тя не притежаваше вещ, по-скъпа от пет долара. Той взе кожената обувка и я разгледа. Стара, но редовно лъскана и с ново токче. Обувката на жена, която не разполага с много пари и използува вещите си дълго. Не приличаше на обувка на опитна престъпница. Захвърли я. Преброи парите. Петнадесет долара и шестдесет цента. Нямаше чекова книжка. Ако това бяха всичките й пари, тази сутрин щеше да гладува. Прешари набързо и останалите неща. Кутия цигари, полупразна. Кибрит. Карта на Ню Йорк, която той разгъна. Адресът на офиса на Франсин Лорънс бе белязан с кръгче, но други обозначения нямаше.

Жената в леглото му се размърда и се събуди. Извърна се към него и той стрелна с поглед гладко оголено рамо.

— Какво правиш? — попита жената сънено.

— Спи, спи — отвърна й Мънро. Бе започнал огледа на козметиката на Сакура Уеда. Огромните му ръце бяха изненадващо чевръсти. Евтини неща. Не разкриваха за Уеда нищо, освен че е бедна. Пукнато огледалце. Парфюм нямаше, вероятно поради безпаричие. И все пак четката за ресане бе запазила слабото ухание на нещо приятно. Опита се да определи миризмата. На жасмин може би. Върху четката бяха останали два дълги лъскави косъма. Взе ги и ги огледа на зимната дневна светлина. Проблясваха изкусително. После ги пусна върху бюрото. Отвинти червилото, и то почти свършило, с приятен, почти неутрален цвят. Близна розовия му край. Неприятен вкус, като на всяко червило. С недоволно лице се опита да отпъди миризмата му.

Момичето в леглото се изкикоти.

— Много си готин. — Бе се извило на една страна и го наблюдаваше, подпряло брадичката си с ръка. — И моята ли чантичка ще претърсиш?

— Не — отвърна Мънро.

— Моите неща са къде-къде по-хубави.

— Майната му — каза Мънро и захвърли чантичката. Бе успял да се сдобие почти с всичко, което Сакура бе носила със себе си, но не и с тефтерче с адреси. Мръсница!

— Коя е тя? Бившото ти гадже ли? — попита жената.

— Спри вече. Работя — отвърна раздразнено Мънро.

Тя се засмя.

— Че много старателно работиш. Ела се гушни при мен и ще ти позволя да близнеш и моето червило.

Погледна я. Бе келнерка в нощен бар. Вчера се бе задържал до късно в него, тъй като след издирването на Сакура Уеда усети желание да изпие три двойни бърбъна. Момичето имаше кожа с цвят на кафе, но бе изправило косата си и я бе боядисало в платинен цвят. Снощи, докато тя флиртуваше с него при поднасянето на напитките, този цвят му се бе сторил много елегантен. Тази сутрин вече не му харесваше.

— След половин час трябва да изляза — намекна дебело той. — Защо не се облечеш?

— Ами закуската? — попита тя и размърда крака.

— Никога не закусвам. Какво ще кажеш да се раздвижим малко?

После отиде да вземе душ. Бе наел просторно таванско помещение в сграда, която все още не бе преградена на апартаменти. Тъй като все още никой, с изключение на него, не се бе заселил в нея, жилището му бе наистина огромно по стандартите на Манхатън. Освен това не го бе препълнил с мебели. Бе едър човек и обичаше да се движи в големи пространства. Жилището бе безупречно чисто, също като казармено помещение. Бе купил диван и маса, които му бяха харесали. Дори и произведение на изкуството — африканска дърворезба. Според него за нея бе платил безсрамно много. Останалата част на мебелировката бе въздух. Нищо не смущаваше прекрасната гледка към река Хъдзън.

Пусна колкото се може по-гореща вода, толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Искаше да отмие от себе си миризмата на платинената блондинка и на нейния скъп парфюм. Водата отскочи от твърдите му мускули. Винаги бе работил безмилостно върху себе си, за да се поддържа в добра физическа форма. За да израснеш в бруклински квартал, обитаван предимно от италианци и поляци, трябва да си силен. Нямаше по-големи братя и макар петте му сестри да бяха ербап момичета, още от четиригодишен му се наложи сам да защитава себе си и малкото си братче Лу. За щастие, порасна бързо и стана силен мъж.