Влакът спря. Вратите се отвориха. Тя излезе на перона и тръгна към по-отдалечения изход. Тръгна с отпусната глава и тяло, сякаш цялата й походка излъчваше умора и разочарование. Не се отдалечи обаче от влака. Чернокожият мъж вървеше зад нея. Зад него вървеше млада жена, която надничаше в пазарската си чанта. Нещо в прекомерното й безгрижие накара Сакура да предположи, че и тя е част от екипа.

Говорителите предупредиха пътниците да се отдалечат от вратите. Те със съскане започнаха да се затварят. Когато между тях останаха само двадесетина сантиметра свободно пространство, Сакура скочи към най-близката, пъхна ръце между гумираните й краища и се опита да ги разтвори. Бе недооценила силата, необходима за това. Задачата бе просто невъзможна. Някак си обаче все пак успя да се промуши през тесния отвор. Чу как затварящите се врати защипват и късат дрехите й. Изгуби едната си обувка.

— Ти с всичкия ли си? — чу се раздразнен глас. Един възрастен мъж й помогна да влезе, без да я поглежда, сякаш му бяха дотегнали безкрайните щуротии на младите.

Чантичката й остана от другата страна на вратата и Сакура видя как пада на перона. Там бяха последните й пари. И цигарите й. И бе останала само с една обувка. Свали я, взе я в ръка и остана по чорапи. Бе се задъхала.

Чернокожият мъж бе притичал към вратата и се опитваше да я отвори. Сакура изстина от ужас, когато вратите се отвориха на няколко сантиметра. На лицето на мъжа се изписа напрежение и зъбите му проблеснаха.

След това влакът потегли и започна да се отдалечава от спирката. Чернокожият мъж, победен, се отказа от опита си. Сакура, останала съвсем без сили, се отпусна. Бе успяла. Никой не бе успял да се качи на влака заедно с нея, нито пък щеше да успее. Надникна през прозореца. Последното, което видя преди влакът да влезе в тунела, бе как преследвачът й се навежда, за да вземе падналата й чантичка.

— Защо не я прихванахте на следващата спирка?

На лицето на Клайв Мънро не бяха изписани никакви чувства.

— Отидохме на следващата спирка за две минути и проверихме още първата композиция. Нямаше я.

— И какво, във въздуха ли се разтвори?

— Беше върхов час, госпожо Лорънс. Много хора, много композиции. Нищо чудно да сме проверили и друг влак.

— Тя как разбра, че е следена?

— Предполагам, че е забелязала камерата. Бях седнал срещу нея.

Франсин се намръщи.

— Срещу нея? Клей, наистина ли мислиш, че си невидим?

Мънро си поигра с тъмните очила, които бе сложил, когато следеше Сакура Уеда.

— От вашите указания, както ми ги предаде госпожа Тан, останах с впечатлението, че за вас е без значение дали тя ще знае, че я следят. Госпожа Тан недвусмислено ми поясни това.

— Нямах предвид да я изгубите още през първите пет минути — сопна се Франсин.

В очите на Мънро проблесна жълта светлинка.

— Тя има опит в това отношение — тихо каза той с гърления си глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбра, че я следим, и после се отърва от нас. Преди това е занесла цветя в апартамента ви, за да го огледа. Има опит в тези неща.

Франсин бе научила тази неприятна новина от Клей Мънро още предния ден, когато се завърна от Хонконг. Това, че Сакура Уеда бе проникнала в апартамента й, я накара да се чувствува не само обидена, но и унизена. Нямаше никакви съмнения, че тайнствените цветя са били донесени, за да се получи достъп до жилището й. Всичките познати на Франсин чудесно знаеха, че тя не обича отрязани цветя. Нямаше как да й бъдат изпратени от приятел. Описанието, което даде нейната икономка на момичето, донесло цветята, съвпадаше напълно с описанието, което Сесилия Тан бе дала за Сакура Уеда. Безсрамието на тази постъпка я разтревожи. Предната вечер Франсин бе направила внимателен оглед на целия си апартамент, не толкова за да провери дали нещо липсва, колкото за да усети някаква следа от психическата миризма на натрапницата. Огледа всички цветя от букета едно по едно, напразно търсейки следи от коварство. Нямаше нищо. Нищо освен купчинка стъбла и цветя, които тя сърдито изхвърли на боклука.

Франсин погледна Мънро.

— Прав си. Наистина си прав. Очевидно е професионалистка в някаква област. Повече не трябва да я подценяваш.

— Няма — отвърна Клей Мънро. Изпълняваше охранителни и детективски задачи за Франсин Лорънс от две години. Бе бивш армейски офицер с тежко раняване от Виетнам. След преминаването си в запас бе основал малка, но успешно действуваща охранителна агенция. Бяха й го препоръчали в момент, когато се бе нуждаела от помощ, и тя остана силно впечатлена от уменията му. Бе се справил добре със задачата си. Това, че бе чернокож, й харесваше. Както и тя, той принадлежеше към едно маргинализирано малцинство. Както и тя, бе страхотен боец. Бе добре сложен мъж на тридесет и няколко години с вкус към скъпи черни костюми. Офисът му бе спартански. Многото му тайни бяха старателно заключени в сиви стоманени шкафове, подредени покрай трите стени. По искане на Франсин бе издирвал хора, които я шпионираха, бе разкривал тайни и охранявал нейния бизнес. Понякога и самата нея. Макар да бе мрачен, дори затворен човек, тя продължаваше да предпочита неговите услуги пред тези на големите агенции и той досега никога не я бе разочаровал. Никога освен днес.

— И все пак не бих казал, че непременно е професионалистка. Този номер с влака е много примитивен.

— Пред теб обаче мина.

Мънро прие ужилването с леко кимане.

— Можеше да падне под влака или да си счупи ръцете. За такова нещо трябва да си много смел. Или много отчаян.

— Какво искаш да кажеш?

— Не избяга като крадла. Избяга, сякаш от това зависеше животът й. Сякаш я бяха подгонили адски стихии. Много е уплашена.

— Има основания да е уплашена.

— Освен това не е японка. Вижте тези снимки. Мънро й подаде папката. Бе дебела. Ако не с друго, бе се сдобил с богата реколта от фотографии. Младата жена, изправена в офиса. Късата й пола разкриваше красиви крака. Профилът й бе подчертан от дългата коса. Младата жена на улицата, привела глава и с блуза, изпъстрена от слънчевите лъчи. Младата жена на спирката на метрото. Меланхоличният й поглед се бе втренчил в тунела така, сякаш гледаше съдбата си.

— Висока е около един и седемдесет и пет — каза Мънро. — Тегло: около петдесет и пет килограма. Тъмнокафява коса, спусната по гърба. Сиви очи, хубаво телосложение. Около тридесетгодишна. Хубава. Има азиатски черти, но според мен поне единият й родител е бял.

Франсин прегледа набързо снимките и задържа поглед единствено върху тази, на която можеше да се види лицето на жената. Напрегна се. Защо тази жена й се струваше толкова позната? Защо в тези черно-бели образи зърваше черти на други познати й лица? На майка си, на баща си, на съпруга си? „Естествено — рече й един сърдит глас, — точно затова са я избрали. Избрали са я, защото изглежда така, както би изглеждала Рут.“

— Най-добрата е най-отдолу — поясни Мънро. — Направих я в метрото, непосредствено преди да слезе.

На снимката Сакура Уеда бе свалила сакото си и го бе сложила в скута си. Бе облечена в обикновена блуза, на която бе навила ръкавите. Под тях се виждаха изящни, красиви ръце. Гледаше право в обектива с разтворени очи. Лицето й бе овално, с пълна уста и къс, малко чип нос. Очите й бяха големи и с формата на бадеми. Поне на тази снимка издаваха тревога.

— В тази снимка има нещо интересно — каза Мънро и й подаде увеличител но стъкло. — Погледнете лявата ръка.

Франсин започна да оглежда снимката през лупата. Сърцето й спря да бие. Кожата й настръхна.

Татуировката се виждаше съвсем ясно. Обвиваше ръката й непосредствено под лакътя, подобно на гривна. Ръкавът насмалко щеше да я покрие, но все пак се виждаше съвсем ясно. Геометрична фигура, образувана от три успоредни зигзагообразни линии, изпъстрени с точки на определени интервали. Бе направена с черно или някакво друго тъмно мастило.

— Досега не бях виждал такава татуировка — каза Мънро. — Жените поначало не се татуират често, но тази не е от татуировките, които правят в тукашните специализирани салони. Струва ми се примитивна.

— Защото наистина е примитивна — каза Франсин. Мънро обърна внимание на тона й.

— Виждали ли сте такива татуировки? Тя кимна утвърдително.

— Да, в Борнео.

Вече бе обяснила набързо на Мънро причините, които я бяха накарали да предприеме това проучване. Той присви очи.

— Означава ли това, че тя все пак в крайна сметка е вашата дъщеря?

— Не, не означава — отвърна Франсин.

— Почакайте. Дъщеря ви да не се е сдобила с тази татуировка на Борнео?

— Докато бяхме заедно, не.

— Дали пък не е била татуирана по-късно, когато е пораснала?

— В племето ибо, сред което се оказахме, се правят такива татуировки. Татуират се обаче само мъжете, Клей. Жените не се татуират. Най-малко пък момиченцата. Посещавала съм ги дълги години след това и никога не съм виждала жена или момиче с такива татуировки.

— Значи това нещо върху ръката й е фалшификат, така ли? — Клей се вгледа през лупата.

— По всяка вероятност татуировката е истинска. Това обаче не я прави автентична. Ако някой е смятал, че си е заслужавало да ме измами, и не е познавал обичаите на племето ибо, е могъл да нареди да се направи такава татуировка. А пък нищо чудно все пак да е автентична, обаче в такъв случай ще представлява някакво рядко изключение.

Мънро отново насочи проницателния си поглед към снимката.

— Добре де, а самата вие какво мислите за това? Франсин дълго мълча. Когато проговори, гласът й бе напрегнат.

— Малко след като оставих Рут при племето, там дошли японците. Опожарили селото. Оцелели само шепа хора. От тях най-надеждната свидетелка ясно си спомни, че видяла как японски войник пронизва Рут с щик. Не вярвам дъщеря ми да е жива.

Лицето й бе бледо и напрегнато, но не и разплакано. Мънро потупа снимката с пръсти.

— Обаче все още искате да се срещнете с това момиче, нали съм разбрал правилно?