Всъщност бе облечена точно със същите дрехи, с които бе дошла тук първия път: същите обувки с високи токове, същата бежова блуза и същото светло сако. Леките тропически дрехи бяха твърде неподходящи за зимните студове, а в чантата, окачена на рамото й, нямаше много пари. Средствата й се доближаваха към нулата. Щеше да има пари за храна за днес и за утре. За вдругиден вече не знаеше какво ще прави. Таксито струваше скъпо, но тя не знаеше дали някой няма да наблюдава пристигането й. Реши, че е по-стилно да пристигне с такси, отколкото да излезе от входа на метрото, разположен на петдесет метра от сградата, или откъм близката автобусна спирка.

Погледна нагоре. Манхатънският офис на Франсин Лорънс не даваше представа за огромното богатство на тази жена. Бе стара сграда в крайната част на китайския квартал. Сакура знаеше, че когато идва в Ню Йорк, Франсин обядва в някой от многото кантонски или сечуански ресторанти, разположени на същата улица. Това свидетелствуваше едновременно за вярност към произхода й и за нежелание да пилее пари.

Нюйоркското жилище на Франсин, разположено по-нагоре, на Парк Авеню, също не впечатляваше с богатство, обаче само отвън. Сградата бе стара, но апартаментът на Франсин бе пълен с прекрасни европейски антики. Сакура бе успяла да види някои от тях, когато преди седмица занесе там букет цветя. Икономката, която й отвори, бе смутена от грамадния букет и й каза да занесе цветята в кухнята. Очевидно в живота на Франсин Лорънс не се появяваха често големи букети. Сакура бе изненадана, защото предполагаше обратното.

Разбира се, бе купила цветята сама, макар че това рязко намали броя на и без това оскъдните й долари. Опита се да удължи престоя си в дома, като помоли икономката да подпише разписка за получаването,на цветята. Сърцето й затуптя лудо и тя се опита да вдиша от атмосферата на жилището, докато старата жена с късогледи очи търсеше писалка. Дотогава Сакура не бе виждала такива мебели: прекрасни образци, закупени от френски и италиански дворци, големи картини, персийски килими. Доколкото можеше да прецени, реши, че са изключително скъпи.

Сега, докато беше още на тротоара, сърцето й започна да тупти още по-лудешки, отколкото тогава. Затвори за миг очи и се опита да се успокои. Бе репетирала този момент много пъти и по различни начини. Всички предварително заучени думи обаче бяха изчезнали и главата й бе празна. Може би така бе по-добре. Най-добре се справяше при импровизации, а не при предварително запаметяване на репликите.

Потокът пешеходци покрай нея не й обърна внимание, макар и да бе удивително красива млада жена. Лицето й, със забележими азиатски черти, имаше свежестта на орхидея. Тялото й бе стройно и изящно, така че дрехите й, макар и евтини, й стояха добре. Косата й, тъмнокестенява, се спускаше по гърба й на гъсти вълни. С малко повече умение и най-вече с малко повече пари щеше да има не просто впечатляваща, а ослепителна външност. При все това излъчваната от нея стеснителност съдържаше очарование, което големите красавици рядко притежават и което по правило надживява богатството.

Влезе във фоайето, качи се в асансьора и натисна копчето за третия етаж. Озова се пред стъклена врата с прост надпис: „Лорънс Ентърпрайзис“. От мисълта, че зад тази врата е Франсин Лорънс, краката й омекнаха. Опита се да успокои дишането си, но се задъха, сякаш бе изкачила стълбите на бегом.

Предния път в приемната нямаше никого. Този път бе пренаселена. Сакура се развълнува още повече. Това вероятно означаваше, че Франсин Лорънс е тук. Седем-осем души търпеливо чакаха реда си. Някои стискаха големи чанти, други безмълвно разлистваха списания. Никой не й обърна особено внимание, когато се запъти към секретарката. Сивокосата жена зад табелката „Г-ЖА ТАН“ я погледна.

— Добър ден — каза Сакура и се подпря на парапета. Гласът й се бе превърнал в шепот.

— Добър ден — отвърна жената. На бюрото й имаше ваза с няколко розови карамфила. Очевидно досега се бе занимавала с подреждането на цветята, защото взе вазата и я постави до парапета точно срещу Сакура. Усмихна й се, но не с топлата усмивка от последната им среща. Сега усмивката й наподобяваше по-скоро напрегната гримаса. Очите й зад очилата с рогови рамки я погледнаха внимателно. — Госпожица Уеда, доколкото си спомням?

— Да — потвърди Сакура. — Ще мога ли да се срещна с госпожа Лорънс?

— Боя се, че това е невъзможно. Сакура реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Госпожа Лорънс ме помоли да ви предам, че е заета.

— Заета? Не й ли казахте нищо за мен? За това, което ви съобщих?

— Естествено, че й казах, госпожице Уеда. Тя изрично ми каза да ви предам, че няма да ви приеме.

Сакура се хвана,за парапета, за да не падне.

— Нищо не разбирам.

— Няма нищо особено за разбиране. Госпожа Лорънс не желае да ви види.

— Защо?

— Това не знам.

Сивите очи на Сакура се разшириха. Тя погледна госпожа Тан и тихо попита:

— А сега какво да правя?

Вероятно видът й бе много измъчен, защото в очите на секретарката проблесна нещо като съчувствие.

— Опитайте пак — промърмори тя. — Например след две-три седмици. Нищо обаче не мога да ви обещая.

— Тогава вече ще бъде късно — каза Сакура.

— Искате ли да предадете нещо на госпожа Лорънс? — попита госпожа Тан.

Сакура не отговори веднага.

— Предайте й, че… — За миг престана да мисли. — Предайте й, че няма да я търся повече — каза с безразличен глас. — Благодаря ви за вниманието.

Обърна се и излезе.

На улицата й се зави свят. Не знаеше къде да отиде. Пък и това нямаше значение. Беше се провалила. Трябваше й време, за да обмисли следващата си стъпка. А и това всъщност нямаше значение. При абсолютната й бедност след ден-два щеше да започне да гладува. Паниката я стисна за гърлото.

Бавно тръгна към входа на метрото. На първо време щеше да се прибере там, откъдето бе дошла, и да си почине. Бръкна в портмонето си и извади няколкото монети, които щяха да й потрябват. Системата на ню-йоркското метро й се виждаше сложна и трудна за разбиране, така че изкара доста време пред картата, за да разбере къде трябва да смени влаковете.

Качи се във вагона и погледна отражението си в стъклото. Защо? Защо Франсин Лорънс я бе отблъснала? Дали бе направила или казала нещо не както трябва? Дали не бе допуснала някоя грешка, породила съмнения? Дали Франсин Лорънс я смяташе за измамница? Кое бе могло да събуди у нея подозрения? Сакура така и не можеше да си обясни.

Стана й задушно и почти невъзможно да диша. С несръчни движения свали сакото си и го сложи в скута си. Нави ръкави и затвори очи. Отпуснатото й тяло потрепваше при движенията на влака. Разумът й започна да търси мисли, които да успокоят болката й. Както винаги си спомни за Япония, за сезона, когато цъфтяха вишните. Самото й име на японски означаваше „Вишнев цвят“. Така я кръстиха, защото пристигна в Япония именно в този сезон. Спомняше си го съвсем ясно. Сред многото неясни, смътни и често пъти объркани спомени от детството й един спомен се открояваше като фар: удивлението й от безброя бяло-розови листенца, образували килим върху земята. Тогава за пръв път усети истинска красота. Тази красота остана при нея, както и името й.

Не бе японка, макар и да имаше японско име и да бе живяла известно време в Япония. Не знаеше към коя нация принадлежи, пък и разбирането за националност бе чуждо на нейния начин на мислене. Тези няколко срички, обаче — Сакура Уеда — бяха измежду малкото неща в този широк свят, които тя наистина притежаваше и щеше да притежава до деня на смъртта си.

Отвори стреснато очи и се уплаши, че може да заспи. На тази спирка трябваше да се прехвърли на друга линия. Взе сакото и чантата си и слезе от вагона.

Намери търсената платформа и се качи. Рефлекторно започна да разглежда ноктите си, докато се люшкаше върху седалката. Лакът се бе напукал и олющил. Нямаше пари дори за лакочистител. Стана й мъчно и се огледа. Във вагона почти нямаше хора. На отсрещната седалка се бе отпуснал висок чернокож мъж. Дебелата бяла жена, седнала до него, съзнателно или несъзнателно се бе отдръпнала колкото се може повече от своя съсед. Човекът представляваше симфония в черно. Носеше големи слънчеви очила, сякаш издялани от същия материал, от който бе направено лицето му. Черна тениска, черно яке, черни панталони и черни обуща. Дори елегантната чанта, която небрежно държеше в скута си, бе от черна кожа.

Дръжката на чантата бе насочена към нея като дулото на пистолет. След миг Сакура се взря в нея, смутена от нещо. В дръжката нещо блестеше. Стъкло! Не бе дуло на пистолет. Бе обектив на камера. В чантата имаше камера. И тази камера снимаше нея. Сакура замръзна. Цялата й апатия изведнъж се изпари и на нейно място се появи отчетливият и ясен страх на същество, преследвано много пъти. Отмести поглед. Мислите й се върнаха към офиса в китайския квартал. Защо чакалнята се бе оказала пълна с хора? Един от тях дори слезе в асансьора заедно с нея и тогава тя не си направи труда да се попита защо се е отказал от деловата си среща.

Погледът й се плъзна повторно върху високия чернокож мъж. Стройното му тяло излъчваше арогантна скука. Лицето му приличаше на маска, главата му се клатеше в синхрон с поклащането на вагона. Сакура обаче знаеше, че очите му, скрити зад слънчевите очила, я наблюдават.

Обзе я ужас. Не можеше обаче да си позволи това да се види. Опасността бе твърде голяма. Отмести поглед от чернокожия и огледа останалите хора във вагона. Вероятно я наблюдаваха и следяха и други. Професионалистите винаги вършеха тази работа в екип, никога сами.

Ако обаче бяха професионалисти, трудно щеше да ги различи. Можеше да бъдат всякакви. Млади или стари, черни, жълти или бели. Единствената й надежда бе в това да ги остави с впечатлението, че не ги е забелязала. Когато наближи следващата спирка, тя стана и отиде до вратата. Чернокожият мъж се изправи и застана зад нея заедно с други хора, които също щяха да слизат. Сърцето й силно затуптя.