По-нататък в мъглата видя още двама обесени. На земята лежеше четвърта фигура — гола жена. Бе убита с щик или разстреляна, това не можеше да се различи от разстояние, а Франсин не пожела да се доближи. Във въздуха се носеше вонята на разложена човешка плът. Не бе необходимо да си задава въпроса кой е сторил всичко това.

Франсин се обърна и затича обратно. Мокрите листа жулеха лицето й. Препъна се болезнено в нещо и отскочи. Бе купчина обелени кокосови орехи.

След малко видя силуета на голяма постройка, подобна на хамбар. Знаеше какво представлява: едновременно общо жилище и склад, примитивна постройка, вдигната върху колове. Бамбуковият й покрив бе почернял и на едно място зееше. Бе запалена и частично изгоряла. Франсин не посмя да надникне вътре. Върна се при Клайв запъхтяна.

— Какво има? — попита разтревожено той.

— Японците!

— Кога?

— Не знам. Видях хора, обесени на дърветата. Също и тялото на мъртва жена…

Той я прегърна. Очите й се напълниха със сълзи.

— Войници видя ли? — попита Клайв. Тя поклати глава в знак на отрицание. — В такъв случай не сме на Ява — каза навъсено той.

— Нищо чудно вятърът да ни е върнал на Суматра.

— Един Бог знае къде сме. Трябва да се махаме оттук.

— Какво да правим? Можем да попаднем на тях — каза Франсин и изтри сълзите си. — А може и да не се върнат. Селото е безлюдно. Тук има храна, Клайв. Банани и саго. А може да има и ориз. А и общата постройка не е съвсем изгоряла. Би трябвало да останем. Няма смисъл да продължаваме.

Той се замисли, после каза:

— Добре. Нека обаче първо разузнаем.

Франсин кимна към Рут, която мълчаливо хвърляше камъчета в потока, и прошепна:

— Клайв, не искам тя да види това. Можеш ли да направиш нещо?

— Не се безпокой. Стой тук и не мърдай, докато не те повикам.

После тръгна предпазливо в мъглата с паранга в ръка. Мъглата бе застрашителна и изпълнена с невидима заплаха. Франсин бе уморена от кръвопролитията. Бяха изгубили много, бяха пътували много и бяха минали през безброй премеждия. Нима всичко в крайна сметка все пак трябваше да приключи с пленяване и смърт от японците?

Изпита суеверен ужас от тези безмилостни врагове, които, изглежда, вече бяха навсякъде. От облаците до сърцето на джунглата. Колко глупаво бяха подценявали силата им. Дълги години се бяха присмивали на евтините им стъклени дрънкулки, на фотоапаратите им, подобни на консервени кутии, на смехотворните японски имитации на истински предмети. Въобще не си бяха дали сметка колко безмилостно ефективни бяха тези „имитации“. Едва след като японците нахлуха в Китай светът започна да разбира истинската им сила, да проумява истинските им намерения. А сега, когато сянката на техните бомбардировачи и танкове бе покрила света, вече бе твърде късно.

— Ще останем ли тук? — попита Рут.

— Може би.

— Къде отиде Клайв?

— Да ни направи къща.

— И какво прави?

— Чисти.

— Какво чисти?

— Мръсно е.

— Защо е мръсно?

— Престани! — Детето от много време не бе показвало такава разговорливост. Франсин пипна челцето му. Бе сухо и хладно. Дали пък продължителното гладуване не се бе отразило положително на Рут?

— Я виж, мамо. Човек — внезапно прошепна Рут и се хвана за дрехата на Франсин.

Рут вдигна очи. На няколко крачки от тях стоеше полугол дивак и ги гледаше.

Сърцето й застина. Не можеше да помръдне. Нямаше представа как така бе могъл да се появи в мъглата, без тя да го забележи.

Думата „дивак“ изникна в съзнанието й внезапно и съвсем неволно. Човекът беше само по набедрена превръзка. Франсин бързо погледна ръцете му. Не държеше нищо. Безстрастното му лице приличаше на маска. Продължиха да се гледат в напрегнато мълчание.

Най-сетне Франсин реши да го наруши.

— Това вашето село ли е? — попита с разтреперан глас. Човекът не отговори.

— Това вашето село ли е? — повтори Франсин. — Нямаме лоши намерения. Рут продължаваше да се гуши в нея. До първия човек се появи втори. Имаше не само набедрена превръзка, но и парче плат на главата. Ленти от същия плат бяха вързани около лактите и бедрата му. Двамата си казаха нещо на език, който тя не знаеше. След това тръгнаха към нея и Рут.

Застинала от страх, Франсин приклекна. Те дойдоха при нея и по-високият мъж я заговори на малайски.

— Какво прави белият господин?

— Отиде да свали мъртъвците.

— Защо?

— Защото не искам детето да ги види. Много е малко. — Устата й бе пресъхнала. — Решихме да останем тук за известно време. Няма къде да отидем. Мъжът я огледа. Голата му кожа бе татуирана с черни рисунки. Върху двете му рамене бяха изобразени сложни розетки. Друга рисунка красеше гърлото му.

— От кого се криете? — попита той.

— От японците — отвърна Франсин. Даваше си сметка, че ако отговорът й е неправилен, на човека няма да му струва нищо да свали паранга от кръста си и да я съсече с един удар.

Той кимна и каза:

— Те са и наши врагове. — Рут все още се притискаше в рамото й. — Аз съм Нендак — каза мъжът. — Ела с мен. Тя стана. Краката едва я държаха. Тръгнаха мълчаливо към селото. В мъглата глухо се чуваше как някой копае. Мъжът хвана със силната си ръка Франсин за лакътя и я поведе. След секунди видяха Клайв. Целият плувнал в пот, той копаеше яма с открита някъде мотика. До него, положени едно до друго, лежаха пет тела. Едното беше на дете.

Клайв се обърна и ги видя. Очите му се разшириха. Погледна Франсин въпросително. Тя поклати незабележимо глава.

— Какво прави? — попита Нендак.

— Копае гроб — отговори тя.

— Нито мястото е подходящо за погребение, нито начинът. Кажи му да спре.

— Клайв, той иска да спреш да копаеш — каза му тя на английски.

Клайв остави мотиката и излезе от ямата. Краката му бяха покрити до коленете с червена кал.

— Враждебно настроени ли са? — попита тихо той.

— Не знам.

Нендак мрачно заоглежда труповете. Когато стигна до жената и детето, ги повдигна и ги притисна към гърдите си, като мълчаливо сведе глава. Другият мъж, който по-трудно прикриваше чувствата си, закри уста с ръка и заплака.

Франсин и Клайв не казаха нито дума. Клетите убити хора бяха роднини на мъжете. Сега поне имаха общ враг.

Високият мъж се обърна към тях и каза мрачно на Франсин на малайски:

— Почакайте тук. Не отивайте никъде.

— Каза да стоим тук — обясни Франсин на Клайв.

— Попитай ги за японците — отвърна Клайв. — Попитай ги къде сме.

Двамата мъже обаче, без да обръщат внимание на Франсин и Клайв, се заеха с пренасянето на телата в склада, едно по едно. Франсин се бе примирила със съдбата си. Бяха успели да стигнат дотук. Това място бе най-малкото спирка по пътя им. Пътуването им бе спряло за известно време, независимо дали тук щяха да открият смърт, или спасение.

Третият мъж, който се появи, бе по-възрастен. Тюрбанът му бе украсен с пъстри пера, които се клатеха, докато вървеше. Посребрялата му коса се спускаше върху раменете му и обграждаше свирепото лице на патриарх.

След като погледна тримата пришълци, той взе кофа с вода и започна мълчаливо да измива телата. Лъч слънчева светлина бавно проникна на поляната и Франсин успя да огледа по-добре постройката. Бе голяма сграда, издигната на колове. Стените и покривът й бяха направени от бамбукови пръчки, покрити с палмово кече. Бе дълга почти петдесет метра. От едната й страна имаше бамбукова веранда, от другата — няколко малки колиби, също издигнати на колове. Около постройката бяха засадени папая, саго, таро и други растения. Франсин реши, че някъде наблизо трябва да има оризища. Досега не бе виждала толкова примитивно село — в континентална Малая хората бяха живели по този начин преди сто или повече години.

Започнаха да идват още хора. Мъже и жени, млади и стари. Жителите на селото се завръщаха по домовете си. Жените носеха на ръце бебета и малки деца. Възрастните мъкнеха кошници с ориз. Младите носеха прасенца или кокошки. По петите им вървяха кучета и големи прасета.

Франсин и Клайв, седнали на земята до полуизкопания гроб, наблюдаваха и чакаха. Поляната започна да кънти от гласове, макар и никой да не ги заговори с изключение на малките деца, които ги засипаха с въпроси. Франсин успя да различи единствено отделни думи на малайски, но не разбра останалото. Вече бе почти сигурна, че не са на Ява или Суматра. Вероятно се намираха на някой от хилядите големи и малки острови, разпилени из Източнокитайско море.

— Все още сме в малайските държави — каза тихо на Клайв.

— Защо мислиш така? — отвърна той, докато наблюдаваше с удивление островитяните.

— Защото в езика им има много малайски думи. А високият мъж говори добър малайски.

— Къде сме в такъв случай?

— Не знам.

Всяка поредна група новопристигнали отиваше да огледа телата, положени върху верандата. Някои от хората се завайкаха или разплакаха. Повечето гледаха труповете сериозно и мълчаха. Церемонията бе председателствувана от възрастния мъж с пъстрите пера, чиито черни очи виждаха всичко. След като отдаваха почит на мъртвите, почти всички островитяни отиваха да позяпат с любопитство пришълците. Любопитство, което обаче не бе натрапчиво.

Всички бяха голи от кръста нагоре. Мъжете имаха набедрени превръзки, а жените поли. Гърдите им обаче бяха голи — нещо, което не можеше да се види в мюсюлманската част на Малая. Както мъжете, така и жените бяха красиви и добре сложени. Почти всички мъже имаха татуировките по тялото си: по гърдите, ръцете и бедрата.

Сред насажденията от банани и саго започна да се вие стълб дим. Няколко жени отидоха до брега на реката и, подредени една до друга, започнаха да пълнят парчета от бамбук с ориз. Мъглата започна да се разсейва и слънцето покри медената им кожа с пъстри светлосенки. После поставиха бамбуковите стъбла върху наредени над огън скари, за да се запарят. Въздухът се изпълни с уханието на готвен ориз. Франсин усети как устата й се пълни със слюнки.