Тътенът на гръмотевиците отслабна. Настъпи потискаща тишина. „Лотосов цвят“ потъна още по-дълбоко във водата и въобще спря да се движи.

— Права си — каза Клайв. Панталоните му, разпрани от коляното до бедрото, се вееха. Той бързо ги събу и започна да оправя повредените платна.

С общи усилия успяха да вдигнат главното платно, макар че задачата бе много трудна — то тежеше ужасно много. Сложната конструкция на платната, цялата от въжета и дървени рейки, бе напълно оплетена. Докато теглеше грубите въжета, Франсин си даде сметка за нараняванията си. Цялото тяло я болеше. Болката, предизвикана от порезните рани по краката и гърба й, се засилваше с всяко теглене на въжето. Шумът от идващата буря обаче вече се разнасяше съвсем наблизо.

Клайв се покатери няколко пъти на мачтата и се опита да развърже възлите. Помагаше си със силни удари на ножа. Основното тройно платно бе все още използуваемо и той успя постепенно, сантиметър по сантиметър, да го вдигне и да го опъне. С всеки пореден напън то сякаш ставаше по-тежко, а задачата — по-трудна. Когато платното бе вече почти съвсем опънато, дойдоха първите пориви на вятъра и то започна да потрепва. Франсин, цялата плувнала в пот, продължаваше да тегли с все сила въжето, с което се вдигаше платното. Половината въжета ги нямаше и платното бе доста разкъсано, обаче все пак надвисна над тях като опърпано кафяво крило. Небосводът вече бе почти черен.

— Май корабът престана да потъва — каза тя. Клайв кимна.

— Може би водата е достигнала най-високото си равнище.

— Ще сляза долу с Рут — каза Франсин.

— Добре ли си? — Да.

— След малко и аз ще дойда при вас. — Той докосна пръстите й. Франсин реши, че и двамата са обхванати от отчаяние, но не искат да го признаят.

Тя взе Рут в прегръдката си и тръгна към трюма. Повърхността на морето се раздвижи и „Лотосов цвят“ бавно започна да помръдва. Водата, изпълнила трюма, приличаше на супа в голяма чиния. Супа, в която плуваха какви ли не вещи. Носеше се ужасяваща воня на дизелово гориво. Резервоарът навярно бе пробит. Сред боклуците плаваше трупът на старицата.

— Мъртва ли е? — попита Рут.

— Мълчи, мила. — Като заобикаляше внимателно двеста и петдесет литровите варели, Франсин стигна до машинното отделение. Бе пълно с мазна вода. Двигателят бе изцяло под нея.

Над него имаше лавица, не по-голяма от тази на кухненски шкаф, където Лай бе държал различни неща, необходими за машината: смазочни масла и кутии с инструменти. Тя ги бутна във водата, доколкото можа, за да освободи едно сравнително сухо място за себе си и за Рут. После притисна детето към гърдите си и прошепна:

— Не се бой, мила.

Тътенът на гръмотевиците се възобнови. Корабът започна да се клати все по-силно. Вятърът усили воя си. Франсин чу свиренето на корабните въжета и усети как целият кораб потрепери, когато вятърът изпълни платната. Внезапно си даде ясна сметка за положението, в което се бяха оказали. Намираха се на стотици километри от местоназначението си, с угаснал двигател и наполовина наводнен трюм, застрашени от буря и с едно-единствено платно. Замисли се дали изобщо имат шанс за оцеляване.

Първият пристъп на бурята бе страшен. Мръсната вода в трюма ги заля и наводни малкото им убежище. Франсин усещаше как малкото телце на Рут се раздира от кашлица.

— Можеш ли да дишаш? — попита я тя. Бе станало толкова тъмно, че не се виждаше почти нищо. Нито пък можеше да чуе дали Рут и отговаря.

„Лотосов цвят“ започна да издава страшен пукот. Франсин се опита да задържи Рут, но тя се изхлузи от ръцете й. Друга вълна я събори и я захвърли сред отломките. Усети как потъва във водата. Понякога успяваше да подаде глава над повърхността, понякога не. Разни неща непрекъснато я блъскаха. Като се задъхваше, се опита да открие Рут. Напипа някакво тяло й го хвана. Това обаче не бе Рут. Бе трупът на лелята на Лай.

Изтощена, успя да се изправи. Нещо меко я докосна по бедрата и тя посегна да го хване. Пръстите й се впиха в дългата мокра коса на Рут. Притисна силно детето към себе си, без да знае дали е живо, или мъртво. Знаеше само, че то няма да оцелее в трюма. Трябваше да се измъкне на палубата преди следващия пристъп на бурята.

Успя да стигне коридорчето, водещо към палубата. Вятърът ги забрули. Навън бе толкова тъмно, колкото и в трюма. Нямаше звезди, имаше само вихрещ се мастилен мрак. Хвана се с една ръка за горната част на стълбата и продължи да се бори с хаоса. И стана чудо — Рут оживя, малките й ръчички леко я стиснаха.

Внезапна мълния й разкри света, в който се бе озовала. Свят апокалиптичен и изменен до неузнаваемост. Образът му се запечата в съзнанието й завинаги. Разкъсано парче платно на мачтата над нея. Невероятна водна стена с разпенен връх, висока петнадесет-двадесет метра и надвиснала над мачтата. Над нея — въртоп от облаци, от които се изливаше пороен дъжд. Клайв обаче го нямаше.

И изведнъж почувствува как я стискат силни ръце. Усети хлъзгавото голо тяло на Клайв. Той я притисна и долепи уста на ухото й. Тя чу думите му едва-едва, сякаш от безкрайно далеч.

— Не мога да остана долу! — изкрещя в отговор Франсин. — Ще се удавим!

— А Рут?

— Ето я.

Франсин усети как ръката му докосва лицето на Рут в мрака. Той отново долепи уста към ухото й.

— Дано да спре скоро!

„Лотосов цвят“ отново се заби във водовъртежа. Килът му се издигна във въздуха. Нова мълния им разкри, че се плъзгат надолу в тъмен кладенец.

— Тайфун — чу тя слабия глас на Клайв. — Чакай тук. Ще донеса въжета…

И изчезна в мрака. Тя по-скоро усети, отколкото видя, че откъм палубата към нея се устремява нова водна стена. Притисна детето към себе си и приведе глава. Ударът на водата почти я захвърли обратно в трюма. Безпомощна и полуудавена, тя стискаше детето. Усети допира на друга ръка, мокра, хладна и мускулеста. Беше Клайв.

— Въжето! — изкрещя той. — Дръж го здраво! — Беше опънал въже между мачтата и една скоба. Тя се вкопчи в него.

— А ако потънем?

— Няма да потънем! — Въжето се изопна още повече при следващото мятане на джонката. Тя го стисна. При следващата светкавица видя, че Клайв го няма.

Джонката отново пропадна и се замята като пияна. Франсин извърна лицето на Рут към гърдите си и я притисна към себе си. Поредна вълна заля палубата. Заловила се за въжето, Франсин само привеждаше глава и притискаше Рут. Вълната се оттегли с последен опит да я завлече към тъмната бездна.

Облаците се разкъсаха от светкавица. Вълните бяха големи като планини — планински вериги, които непрестанно се извисяваха и снижаваха под силата на вятъра. В сравнение с тях „Лотосов цвят“ беше като орехова черупка.

Бурята, все по-засилваща се, в крайна сметка я замая и Франсин се укри от нея в своя вътрешен свят. Първичната стихия изостри до крайност усещането й, че е майка на едно малко същество, което очаква закрилата й. Изгуби всякаква представа за времето, в буквалния смисъл на думата. Не знаеше дали се е държала за въжето три или тридесет часа. Но накрая усети, че бурята започва да отслабва.

Наоколо продължаваше да цари непрогледен мрак и вятърът и морето все така ревяха. В този рев обаче вече бяха настъпили нотки на умора. Плискането на вълните вече бе различно. Чуваше се и плющенето на платното — значи мачтата все още бе на мястото си. Вдигна очи и успя да види дори няколко потрепващи звезди. Тайфунът бе започнал да преминава в обикновена буря. Франсин я възприе като оазис, в който царуваше спокойствие.

Отново приведе глава към Рут. Детето бе или заспало, или замаяно. Косите му се бяха пръснали в тъмно мокро ветрило върху ръцете й.

Огледа се, с надеждата в светлината на следващата мълния да види Клайв. Чака дълго. Когато най-сетне мълнията проблесна, видя, че Клайв го няма до руля. Бе изчезнал. Вълните го бяха захвърлили преди часове или дни или в морето, или някъде в кораба. Може би с Рут вече бяха останали сами в центъра на океана. Цялото тяло я болеше. Бе останала без сили.


Събуди я ръка, разтърсваща рамото й. Тя я изгледа с глуповато изражение. Имаше светлина. Слаба и непостоянна, но достатъчна, за да види, че пред нея е приклекнал Клайв.

— Жив си, слава Богу! — каза тя и стисна ръката му. — Къде беше?

— Долу. Запуших някои от пробойните.

Косите му, подобно на тъмни криле, бяха прилепнали от двете страни на лицето му. Франсин почувствува как поредна вълна повдига джонката.

— С Рут добре ли сте?

— Да. Ще потънем ли?

— Поне засега не. Успях да открия ръчната помпа. Трябва да съм изпомпал милион литри от трюма. — Клайв повдигна Рут, отпуснала се като мокро врабче. — Всичко е наред, пиленце-шиленце — каза й гальовно.

Франсин се опита да се изправи. Тялото й сякаш се бе вцепенило. Отне й страхотни усилия да помръдне. От разранените следи по ръцете й се виждаше къде се бяха впивали въжетата.

Погледна нагоре. На фона на тъмносивото небе се виждаше накъсаното на парцали платно. Бамбуковите рей приличаха на костите на крило на мъртва чайка. Всичко наоколо, включително и собствените им тела, бе покрито със сол. Тя проблясваше върху палубата, върху въжетата, върху косата им. „Лотосов цвят“ бе заприличал на кораб с екипаж от призраци. Наоколо все още се мятаха високи вълни. Вятърът все още духаше силно.

— Колко е часът? — попита тя.

— Не знам. Трябва да е привечер.

— Къде сме?

— Нямам представа. Но сигурно сме далеч от мястото, откъдето тръгнахме.

— Тайфуните се въртят в кръг — каза Франсин. — Нищо чудно да сме се върнали пак към Сингапур.

Той изстена и поклати глава. Бели солни кристали покриваха косата му и цялото му тяло. Франсин внимателно прегледа детето. Бе изтощено и по всяка вероятност обезводнено. Устните му бяха напукани. По бледата му кожа имаше следи от натъртвания. Нямаше счупени кости, но един вътрешен глас подсказа на Франсин, че това крехко птиче телце не може да понесе много нови изпитания.