Навярно бе издала някакъв звук, тъй като Клайв се събуди и се наведе към нея.

— Франсин! Слава Богу, мила! Откога си будна? Тя стисна ръцете му.

— Сънувах ли, или Рут наистина е тук?

— Добре е. Спи в стаята на сестрите.

— Искам да я видя!

— Тихо — отвърна й той и избърса лицето й с гъба. — Не буди останалите. Пет сутринта е.

Франсин за пръв път си спомни канавката при Клуни и изпита ужас.

— Клайв, а къде е Едуина?

— Няма я.

Тя го погледна озадачено.

— Успокой се, не е мъртва. Замина с „Уейкфийлд“. Вече е на път за Саутхамптън, слава Богу. — Клайв пак навлажни гъбата и избърса лицето й.

— Клайв, ами нашите каюти? Нашият кораб? Лицето му бе уморено.

— Последните кораби отплаваха вчера.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма кораби.

— Въобще ли?

— Въобще. „Уест Пойнт“ и „Уейкфийлд“ отплаваха в сряда. „Японската императрица“ и „Херцогиня Бедфорд“ отплаваха в четвъртък.

Франсин внезапно престана да усеща горещината. По кожата й полазиха студени тръпки.

— Клайв, откога съм тук?

— От седмица. Не бяха сигурни дали ще дойдеш в съзнание. Бе много зле контузена.

Тя докосна сърцето си с пръсти, за да провери дали още тупти.

— Никакви ли други кораби не са останали?

— Кораби за превозване на войски не са останали. Възможно е все пак да има разни малки корабчета, ако не са ги реквизирали.

Поради изтощението си Франсин не можа да изпита истински ужас. Бе твърде слаба, за да успее да осмисли истинските мащаби на трагедията.

— Спи ми се — каза тя жално и затвори очи. — Остави ме да поспя, Клайв.

— Спи — каза й той нежно.

От мрака я изведе взрив. Разкъса небето като гръмотевица и продължи цяла минута, преди да затихне. Шумът й се стори злокобен. И други жени се събудиха от него. Болничното помещение започна да се изпълва с шепот и с шумолене.

Клайв също се събуди. Разтри лицето си с ръце и стана.

— Ще ида да проверя какво става.

Той излезе, а тя с отчаяние си спомни, че корабите вече ги няма. С Рут нямаше да могат да напуснат Сингапур.

В стаята влезе медицинска сестра, малайка — носеше Рут в ръце. Детето бе полузаспало. Сестрата го даде на Франсин. Тя го прегърна и се разплака.

— Не плачете — каза весело сестрата. — Нали искате да изглеждате добре, когато се върне майорът? — Повдигна един от клепачите на Франсин и надникна в окото й. — Според мен скоро ще се оправите. Знаете ли, че момиченцето ви страда от дизентерия?

Тя кимна.

— Може би докторът ще предпише нещо и за нея — каза сестрата. Появи се още една медицинска сестра и двете тръгнаха да огледат другите пациенти.

Клайв се върна. Лицето му бе безизразно.

— Взривили са пътя през мочурището — каза той. — Пушекът се вижда дори оттук. Изгубихме битката за Джохор. Изгубихме цяла Малая. Остана ни само Сингапур. На другия ден я изписаха. От контузията бе изгубила сили и се чувствуваше объркана. Бе й трудно да върви по права линия, сякаш беше пияна, и ужасно я болеше глава.

— Клайв, трябва да намерим начин да напуснем Сингапур — каза тя, когато се отправиха към квартирата.

— Не са останали кораби. На кея ми казаха, че последният кораб на Свободна Франция отплавал от залива Кепел преди два дни.

— Няма значение. Не може да не са останали други кораби.

— Всичките са реквизирани. Или потопени.

— Тогава ще потърсим гемия. Или сампан. Какъвто и да е плавателен съд. Имаме пари, така че ще можем да платим, за да ни отведат на безопасно място.

— Къде например?

— В Ява. Или в Цейлон. Той присви вежди.

— Това са хиляди километри. Сампан не може да покрие такова разстояние.

— Нали ще дойдеш с нас? — каза Франсин и го погледна в очите. — Нали вече ти е позволено?

— Формално погледнато, не. Би било окачествено като дезертьорство.

— Сингапур непрестанно се напуска от военнослужащи — побърза да каже Франсин.

— Така е. Непрестанно го напускат. Всеки, който може да се измъкне, го прави. Всичко приключи.

— Клайв, нужен си ни — тихо каза тя. Устните му се извиха в усмивка.

— Не съм като Ейб, ако това имаш предвид. Обичам те много повече, отколкото честта си. Разбира се, че ще дойда с вас.

Очите й се насълзиха. Спомни си, че му бе казала думите на Ейб.

— Благодаря ти, Клайв. Гласът му бе нежен.

— Само дето за съжаление, мила, вече е твърде късно, за да се отплава закъдето и да е.

— Все ще се открие някакво решение — каза тя и стисна главата си с ръце.

Той не й отговори веднага, но след малко кимна.

— Да, права си. Не може да не се открие някакво решение.

Тя стисна ръцете му.

— Клайв, всичко това стана по моя вина. Трябваше да напуснем още преди седмици. Тогава не те послушах. Съжалявам, много съжалявам.

Той се усмихна и я целуна.

— Всичко е наред. Както казваш, не може да няма някакво решение. Ще го открием.

Следващите няколко дни прекараха в търсене на надежден плавателен съд, с който да напуснат Сингапур. По пазарите и кейовете се носеха всякакви слухове за кораби, които вече бяха отплавали или се готвеха да отплават. Винаги обаче въпросните кораби се оказваха препълнени до максимум или бяха отплавали предната нощ, или бяха просто плод на нечие въображение.

Японците започнаха да стягат обръча около Сингапур и стана ясно, че мнозина от тези, които бяха успели да напуснат града, са загинали. Японците не проявяваха милост и към най-малките корабчета, напускащи обсадения град. Торпедоносците им бяха потопили безброй граждански плавателни съдове в Южнокитайско. море, Други кораби бяха потопени от мините, нахвърляни от японците в залива.

Над самия провлак японците бяха издигнали наблюдателен балон, който да подава информация на артилерията, и тя обсипваше града със снаряди от двадесеткилометрово разстояние. Огромни части от стария град се оказаха разрушени завинаги. Улица „Орчард“, с нейните магазини и прекрасни старинни къщи, бе опустошена. Китайският квартал се бе превърнал в димящи развалини. Мостът „Елджин“ бе ударен от снаряд и горя няколко дни, така че движението из града се затрудни още повече.

Усилията по измъкване на убитите и ранените изпод развалините нямаха край. Не бе останала достатъчно вода за пиене, да не говорим за потушаване на пожарите. Подаването на електроенергия ту се прекратяваше, ту се възобновяваше, тъй като електрическата мрежа непрестанно се рушеше и ремонтираше. Само няколко часа преди взривяването на шосето през мочурището други тридесет хиляди войници, остатъците от британската армия, се прехвърлиха в града. Мръсни и опърпани, те бяха изпълнили целия Сингапур. Дремеха по площадите или се шляеха безцелно по улиците. С мълчаливото разрешение на властите не се попречи на никой, който можеше да се опита да се измъкне от Сингапур, да го направи. Макар и никой да не говореше за това, фактът, че поражението е неизбежно, се осъзнаваше от всички.

Нощите бяха задушни. В небето плаваше огромна златиста луна. Франсин и Клайв прекарваха вечерите, прегърнати на балкона, под звуците на грамофона. Не разговаряха много, но затова пък се любеха с нежна страст под звездите. Нямаше много какво да си кажат. Три дни се бяха хранили единствено с ориз с малки парченца риба, когато успяваха да намерят. Един ден, когато Франсин се върна от поредното продължително и безплодно пазаруване, откри, че Клайв има новини.

— В Телок Бланга имало китайски шкипер. Ще отплава утре за Батавия с група цивилни. Иска по осемстотин долара на пътник.

— Как се казва? — попита тя.

— Не знам. Корабът обаче се казва „Уампу“. Франсин го погледна уморено.

— От трима ни само аз говоря китайски. Ще тръгнем за Бланга веднага.

— Целият залив е в пламъци — предупреди я Клайв.

— Ами ако реши да отплава още тази вечер? — попита Франсин. — Ще трябва да проверим веднага. Рут ще остане при госпожа Оливейра. Да вървим.

Тръгнаха покрай железопътната линия пешком, тъй като нито един рикша не се нае да ги отведе в огнения ад, в който се бе превърнал заливът — пожарите от предната вечер още не бяха затихнали. Затичаха покрай складовете от двете страни на железопътната линия покрай западния кей; някои от тях бяха обхванати от пламъци, които никой не се опитваше да гаси. Иззад един от ъглите излезе камион. В каросерията му имаше двадесетина войници, които крещяха и пееха. Когато минаха покрай тях, войниците забелязаха Франсин и един подхвърли нещо неприлично. Другите се разсмяха одобрително. Хвърлиха нещо по тях, то се разби в пътната настилка и опръска Франсин с пяна. Беше бутилка бира. Франсин се притисна към Клайв и той я прегърна. Около тях почнаха да се пръскат още бирени бутилки.

Камионът внезапно спря, вратата му се отвори и оттам изскочи войник. Ужасена от мисълта, че могат да я изнасилят, Франсин стисна ръката на Клайв.

— Клайв!

— Не се безпокой — отвърна той. Лицето му беше строго. — Аз ще имам грижата за тази работа. — Разкопча кобура и извади пистолета си.

Войникът се приближи предпазливо и каза:

— Момчетата са се натряскали, господин майор. Не биваше да хвърлят бутилките. Пияни са и не спазват никаква дисциплина. — Самият той също бе много пиян, с кръвясали очи и едва се държеше на крака. — Заповядайте. — Подаде на Клайв бутилка джин. — Това е за вас.

— Не — отсече Клайв.

Войникът не откъсна от тях размътения си поглед. После свали от колана си ръчна граната и я подаде на Клайв.

— Вземете поне това. Най-доброто оръжие за една дама. Ако японците ви заловят, госпожице, само изтеглете предпазителя. Нищо няма да усетите. — След това се обърна и с несигурни стъпки се отправи към камиона. След малко той потегли след хор от подсвирквания и викове.

— Изхвърли я — каза тя на Клайв, който държеше гранатата.

— Не. Той е прав. Може да ни потрябва. Вземи я.

Тя погледна гранатата. Сиво стоманено яйце с изкривена дръжка. Въплъщаваше сила. Брутална и окончателна сила. Сила, с която можеше да сложи край на живота си, ако възникнеше такава необходимост. Взе я неохотно.