— Едуина Дейвънпорт е дете! Обещаха й място в първия кораб!

— Разбирам ви, била е допусната непростима грешка — отвърна примирително майорът и си отбеляза нещо. — Уверявам ви, че Едуина ще бъде евакуирана при първа възможност. Ще ви се обадя в най-скоро време. — След това уморените му сини очи се спряха върху нея. — Смея ли да попитам какви намерения имате за самата себе си?

— Очаквам съпруга си. Трябва да дойде от Перак.

Бе изричала тези думи толкова често, че вече й се струваха кухи и изпразнени от съдържание.

— От Перак?

— Да. Той е управител на имперската калаена мина.

— Да… — Франсин забеляза как изражението на майора се промени. — Кога е тръгнал оттам?

— В началото на този месец.

— Разбирам. Той, естествено, е англичанин, нали?

— Да. Имаме малко момиченце. То е с мен в Сингапур.

— Разбирам. — Майорът забарабани с пръсти върху бюрото и примлясна. Франсин усети миризмата на военния: миризма на колосана униформа, смесена с миризмата на кожата му. Особената миризма, която излъчваха много червенокоси англичани. — Неевропейците, женени за европейци, са сред нашите приоритети, госпожо Лорънс. Съветвам ви колкото се може по-скоро да планирате вашата собствена евакуация. Вашата и на детето. Като съпруга на англичанин, вие имате автоматически право на британско поданство. Имате ли британски паспорт? — Да.

— У вас ли е? — Да.

— Детето вписано ли е в него? — Да.

— Чудесно — каза той с облекчение. — В такъв случай ще ви осигурим място още на един от следващите кораби без никакъв проблем.

— Не мога да замина без съпруга си — отвърна Франсин. — Или поне без да съм получила вест от него.

— Вижте — започна любезно майорът, — възможно е да не му бъде разрешено да се евакуира. Имаме заповед да улесним евакуацията единствено на жените и децата. Не и на здравите мъже. В момента им е наредено да стоят тук. Това важи както за военните, така и за гражданските лица.

— Не знаех това — смутено каза тя.

— Обстановката може и да се промени — каза той. — Ние сме тук, но не се бавете повече. Възможно е да се получи страхотна блъсканица в…

Франсин бе сигурна, че ще каже „в последния момент“, обаче майорът не довърши изречението.

— Колкото до малката Едуина, ще я изведем оттук за нула време. Аз ще имам грижата за това.

Франсин напусна офиса със смесени чувства и заговори мислено на Ейб. „Какво да правя? Да замина без теб? Да изчакам японците да преджапат протока Джохор, без да знам дали въобще ще дойдеш? Върви по дяволите!“

Започна да плаче още когато се озова на нагорещената от слънцето улица. Плачеше повече от безсилие, отколкото от скръб. Небето започна да се изпълва с облаци и Франсин чу далечна гръмотевица. Задаваше се внезапна буря. Тя побърза да потърси такси.

Завари Клайв Нейпиър легнал на пода до Рут. Бе с риза с къси ръкави и мускулестите му кафяви ръце биеха на очи. Около тях се търкаляха цяла купчина детски книжки.

— Мамо, погледни какво ми донесе Клайв! — викна Рут. — Книжки с картинки!

Франсин изпита желание да го благослови за навременния подарък. Един Бог знае как ги бе набавил, след като от магазините по неведоми причини отдавна бяха изчезнали всякакви книги. Мусонните дъждове бяха започнали и Рут не можеше да си играе извън апартамента.

— Много мило от ваша страна — каза искрено Франсин.

Той й отвърна с недвусмислено мъжка усмивка и каза:

— За Бога, нека този път да пропуснем чая. Донесох нещо по-добро.

Едуина, която бе проснала мокрото му яке на един стол, с широко отворени очи отведе Франсин в кухнята и й показа царските дарове, донесени от Клайв: пресни ягоди, сочни австралийски стекове и бутилка уиски.

— Сигурна съм, че ви харесва — прошепна възбудено Едуина.

— Виждам, че все още поне някои хора продължават да живеят в разкош — отвърна Франсин с кисела усмивка. — И какво? Очаква да му поднесем всичко това за обяд ли?

— Не се дръжте така — каза умолително Едуина. — Не, той не иска да обядва тук. Имал насрочена среща за обяд.

— Сигурно с някоя напудрена европейка — рече Франсин язвително.

— Ревнувате!

— Естествено, че не ревнувам — отсече Франсин. Бе обаче твърде късно. Неуместната й реплика накара Едуина да заподскача около нея и да започне да я дразни. — Той ви харесва, и вие го харесвате!

Франсин нетърпеливо излезе от кухнята, като взе бутилката и наля една чаша на Клайв. Той тъкмо четеше на Рут приказка, а тя го слушаше внимателно. Съсредоточени в книгата и един в друг, те въобще не й обърнаха внимание. Клайв знаеше как да прави интересни и най-баналните приказки. Докато четеше, непрестанно променяше гласа си и изражението на красивото си лице.

Франсин си даде сметка, че Клайв Нейпиър е един от мъжете, излъчващи най-голяма жизненост, които бе срещала. Отдавна бе решила, че е разбойник, но тази жизненост го правеше привлекателен. Униформата му, очевидно ушита от най-добър сингапурски шивач, му стоеше чудесно, а коженият му портупей, лъснат от ординареца, направо сияеше. Превръзката на главата му подчертаваше пиратския му облик. Кафявите му очи постоянно излъчваха иронично удивление, сякаш всичко, което ставаше около него, бе лоша шега.

— Вече изписаха ли ви като излекуван? — попита Франсин, докато му подаваше уискито.

Той кимна утвърдително.

— Засега ме изпратиха в службата на цензурата. Първи научаваме лошите новини. Задачата ни е да ги превърнем в мюзикъл за масово потребление. Доста странно занимание, но не е наша работа да задаваме въпроси. Имаш ли вести от съпруга си?

— Не — отвърна тя безстрастно. Той изръмжа и се изправи.

— Няма ли да пийнеш малко уиски?

— Не, благодаря — отвърна тя с категоричен тон. Влезе Едуина с поднос с мариновани маслини и лукчета.

— Ей това е истинско обслужване — каза с благодарност Клайв. — Драга ми Едуина, колкото и да те обожавам, смея ли да попитам защо още не си си тръгнала за вкъщи?

— Вече е включена в списъка и очакваме да я извикат — каза Франсин и разказа за сутрешния си разговор.

— Много добре. — Клайв прегърна Едуина през рамо, леко я притисна и присви едната си вежда. — Смея да кажа, че в добрата стара Англия много момчета ще полудеят по теб. Приличаш ми на месец юни, през който всичко цъфти.

— Моля ви се, Клайв, не се занасяйте. Не съм домашно животинче — каза смутената и поруменяла Едуина.

— Не си. Ти си една английска „пипин“.

— Какво е това? — попита с подозрение Едуина. — Да не би да е някаква порода прасета?

— Ако не бе родена в дивата джунгла, щеше да знаеш, че в Англия „пипин“ означава вкусна и хрупкава ябълка.

— Благодаря ви за стековете — насили се да каже Франсин. — Днес е много трудно да се намери месо. Просто не знам откъде сте ги набавили — добави с известно подозрение.

— Луксът все още е възможен, стига да си платиш за него — отвърна той. — Хората сега правят състояния. Спекуланти, безцеремонни бизнесмени и търговци превръщат в злато паниката на другите. Защо вие трите да не хапнете по един стек? На Рут ще й дойде добре. Вижда ми се малко бледичка.

Франсин също бе забелязала това.

— Да, прав сте.

Клайв допи уискито си и каза:

— Е, време е да вървя. Имам уговорен обяд. При това наистина с една напудрена европейка — добави с лукав поглед, докато обличаше влажното си яке.

„Да върви по дяволите острият му слух“ — каза си наум Франсин.

— Дано да прекарате приятно.

— На нея няма да й е приятно. Тя очакваше тези стекове. Реших обаче да ги заделя за една по-достойна кауза. Няма ли някой от тези дни да ме поканите на обяд, скъпа?

— Разбира се, когато пожелаете — отвърна тя сухо.

— Добре. Някой ден просто ще се отбия. Довиждане, пиленце-шиленце — каза Клайв на Рут, взе я в ръце и я целуна.

— Кога ще дойдеш пак? — попита го тя развълнувано.

— Скоро — обеща той.

— Да не забравиш да ми донесеш още подаръци.

— Рут! — възкликна Франсин.

— Не й се карай. Подходът й е много правилен. Искай, за да получиш. — Той докосна нежно с устни и Едуина, но Франсин съумя да се опази от целувката му — неговите целувки по устните бяха твърде неприемливи за нейния вкус. Когато излизаше, небесата се разтвориха отново и от тях се проля дъжд, който веднага го намокри до кости. Франсин затвори вратата с облекчение.

Изядоха стековете и ягодите, обаче едва наченатата бутилка уиски бе заменена от Франсин за торба ориз. Въпреки мусоните бомбардировките бяха възобновени.

Хората, които използуваха бомбоубежището на господин Кармоди, вече се бяха превърнали в малка сплотена общност. Франсин вече познаваше повечето от тях по име, знаеше кои са и с какво се занимават. Най-забележителни личности в групата бяха няколко проститутки от долната част на улица „Шанхай“, които привличаха всеобщото внимание с шумния си смях и разпуснатото си държане. Бяха жени от всички раси, сред които и група китайки, силно гримирани по всяко време на денонощието, и няколко евразийки, които се държаха по-сдържано.

Една от евразийките бе харесала Рут. Франсин бе чула от войниците, че прякорът й е Бурната Берта. Бе на тридесет и няколко години, едра жена с големи бедра и гръд, напираща да излезе от тясната й бродирана блуза. Пръстите й бяха обсипани с евтини пръстени.

По време на една от най-продължителните бомбардировки тя заряза играта на карти, дойде и застана пред тях с ръце на хълбоците.

— Ти май не успяваш да се наспиш както трябва тези дни, нали? — каза на Рут, която шаваше в прегръдките на Едуина. — Я ми я подай, девойче.

Взе детето, притисна го до гръдта си и седна до Франсин. Разнесе се силно ухание на парфюм.

— Самата аз имам четири деца — каза Берта напевно. — Когато дойдоха японците, изпратих и четирите в Холандска Западна Индия. И ти би трябвало да направиш същото. Не чакай да се появят тук.

— Няма къде да отида.