Франсин ги огледа, докато автомобилът ги задминаваше. Гледаха пред себе си и имаха мрачните погледи на мъже, току-що излезли от ада. Това също бе нещо ново и необичайно: гледката на европейски войник, претърпял категорично поражение. Франсин бе започнала да се променя. Промяната очевидно бе от доста време, но тя започна да я осъзнава едва вчера, когато успя да надвие истерията си и да огледа апартамента на госпожа Оливейра. Бе започнала да се превръща в различен човек. Ужасите, които преживяваше, бяха започнали да изгарят нежния й предишен живот, като на негово място се появи нещо друго, изпълнено със сила. Замисли се дали Ейб ще хареса новата й личност. Бе й все едно. Щеше да се види принуден да свикне с нея. Ужасната му грешка — отказът да отпътува заедно с тях в Сингапур — завинаги отслаби уважението й към него. Вече нямаше да й бъде възможно да се прекланя безкритично пред британското мъжко чувство за превъзходство на Ейб. Вече никога нямаше да му позволи да я обижда и да я упреква заради дебелата й китайска глава.

Когато стигнаха до улица „Попая“, Франсин реши, че е редно да покани Клайв Нейпиър на чаша чай. Той охотно прие поканата.

Рут, дотогава поверена на бавачка, с радост ги посрещна. Бе възхитена от офицерската униформа на Клайв и от превръзката на главата му.

— Японците ли ти направиха това? — попита го веднага.

— Да, японците — отвърна й с усмивка Клайв.

— С какво го направиха? С меч ли?

— Престани, Рут — смъмри я Франсин.

— Това е само драскотина — каза Клайв на Рут. Носеше офицерско куфарче, отвори го и започна да търси нещо. — Струва ми се, че тук имам нещо за теб, млада госпожице. Дано само успея да го намеря.

— Какво е? — попита възбудено Рут.

— Ето го — каза Клайв и й подаде едно пакетче. Франсин, застанала до кухненската врата, видя как Рут разкъса хартията и извади от нея дървен модел на изтребител, гордо украсен с отличителните знаци на кралските военновъздушни сили.

— „Спитфайър“! — изпищя от удоволствие Рут.

— Когато японските бомбардировачи дойдат пак, той ще те пази.

Франсин бе трогната от факта, че се е сетил да донесе подарък за Рут. Децата в Сингапур нямаха много играчки. Самата тя без съмнение щеше да избере друг подарък, но Рут бе горда с придобивката си.

— Виж, Едуина! Бум-бум-бум — викна Рут, като размахмаше самолетчето и имитираше шума на японските бомбардировачи. — На ви, лоши японци!

— Първо си помислих да й купя кукла, но после реших, че за днешното време повече подхожда такъв подарък — каза Клайв, доловил погледа на Франсин.

— Много мило от ваша страна. Благодаря ви.

— Няма защо.

— Аз ще си легна — каза с уморен глас Едуина.

— Ще ти донеса чай в леглото — обеща й Франсин.

— Благодаря. — После момичето протегна пълната си ръка на Клайв. — Благодаря ви, Клайв. Бяхте много мил. Клайв нежно целуна ръката й.

— Няма проблеми, госпожице. Винаги съм на ваше разположение.

Франсин приготви чай и занесе една чаша в стаята на Едуина. Момичето, подпряло се на възглавниците, тихо плачеше.

— Ужасно съжалявам — каза Франсин и погали Едуина по къдравата коса.

— Как можа да го направи? — Едуина я изгледа измъчено. — Как само можа да го направи?

— Нямам представа — отвърна безпомощно Франсин. — Предполагам, че просто не е могъл да издържи.

— Аз издържам! И всички останали издържат!

— Всички не сме еднакви, мила. Всички издържаме различно. Някои издържат повече, други по-малко. Това, че баща ти не е могъл да издържи, предполага, че ще ти се наложи да издържиш повече. Уверена съм, че ти е по силите.

— Ще се справя — отвърна Едуина след кратко мълчание. — Ще се справя. Когато войната свърши, ще се върна и ще възстановя плантацията. Ще се запиша в селскостопанско училище и ще се науча как да го правя.

Франсин бе трогната от решителността на девойката.

— Точно така трябва.

— Много е мил, нали? За Клайв ми е думата. Първо ми се стори, че е ужасен, но после показа, че е силен мъж.

Франсин кимна в знак на съгласие.

— Права си.

— Трябва ви точно такъв мъж — каза Едуина. — Би трябвало да го удържите.

Франсин се засмя против волята си.

— Мъжете не са като автобусите, мила. Не се сменят с такава лекота.

— Вашият мъж ви изостави — замислено каза Едуина.

— Ще дойде — отвърна бодро Франсин.

— Като автобус ли? — Едуина взе чашата с треперещи ръце и отпи глътка чай. — Както и да е, обещайте ми, че няма да прогоните Клайв. Твърде е свестен, за да го изгубите току-така.

— Обещавам — усмихна се Франсин.

След като се увери, че Едуина се е поуспокоила, се върна при Клайв и Рут. Детето се бе настанило в скута на Клайв и очевидно се чувствуваше там много удобно. Бе го подложило на обстоен разпит, очевидно разчитайки на воинското му звание и на опита му във войната срещу японците.

— А защо Бог не спре японците? — тъкмо питаше Рут.

— Нали Бог може да спре японците, ако поиска?

— Така е — отвърна Клайв. — Предполагам обаче, че Бог очаква ние сами да ги спрем. За да покажем колко струваме, ако ме разбираш.

— За да покажем, че сме смели ли?

— Точно така.

— Ами ако Бог сгреши и те ни победят?

— Няма да ни победят.

Франсин наля чай. Рут, удобно облегнала се на силната гръд на Клайв, изучаваше своя „Спитфайър“.

— Имаш ли деца? — попита Франсин уж между другото.

— А, не. Не съм женен. Свободен човек, както казват.

— В усмихнатите очи на Клайв се появи недвусмислено послание.

Франсин стана, с нервни движения оправи роклята си и каза:

— Е, наближава обяд. Време е да се заема с работа. Клайв нямаше как да пренебрегне прозрачния намек.

Повдигна Рут и я целуна.

— Довиждане, Рут. Следващия път ще ти донеса друг подарък.

— Кога ще дойдеш? — попита оживено Рут.

— Скоро — обеща Клайв и погледна закачливо Франсин.

На вратата тя му протегна официално ръка, но той бързо се наведе и я целуна по устата. Устните му бяха горещи.

— Влюбен съм в дъщеря ти, Франсин. Изключителна е. Ти също си изключителна. Скоро ще дойда пак.

Докато лежеше в тясното и неудобно легло, новата й и вече закалена личност си зададе въпроса дали тя наистина храни някаква надежда да види отново съпруга си. Останките от предишната й мекушава личност започнаха да плачат. От стаята на Едуина, на която бе дала да изпие горчив прах преди лягане, също се разнасяше тих плач. Настроенията сред жените, с които работеше в Червения кръст, от началото на годината се промениха. Около дългите маси се чуваха по-малко смях и клюки и повече уплашен шепот. Всички се оплакваха от дъжда и от невъзможността да си изсушат дрехите.

Все още обаче не се забелязваше голямо бягство на европейки. Люси Кънингам сподели, че все още никой не им бил казал да се евакуират.

— Вчера сутринта отплава „Наркунда“ — каза тя, докато чевръсто увиваше бинта около пръстите си. — Доколкото разбрах, полупразен.

— Но това е ужасно! — каза Франсин и я погледна. Бе се сетила за Едуина. — Трябваше да евакуират поне децата.

— Работата е там, че „Наркунда“ замина за Австралия — поясни госпожа Кънингам. — Повечето хора предпочитат да отпътуват направо за Англия. Какъв смисъл има да седиш в Австралия, докато войната свърши?

— Ако знаех, че има свободни места, щях да замина — каза Вайолет Модлинг, една от по-младите европейки. Приведе се напред, ококори големите си сини очи и понижи глас. — Чували ли сте какво правят японците с пленените европейки? Те… — Очите й се разшириха още повече, докато търсеше прилична дума за описанието на неприлично действие — Те ги унизяват.

— Десетки хиляди китайки вече са имали такава съдба, госпожо Модлинг — отвърна й намръщено една китайка, известна като госпожа Чен.

— При вас обаче е различно — каза смутено англичанката.

Разбира се, че не е различно — вметна с ожесточение госпожа Кънингам. — Всички жени изживяват това по един и същ начин, госпожо Модлинг.

— Зависи какво възпитание си получила — каза бързо госпожа Модлинг и скъса един конец.

— Китайските жени не са възпитавани да се отнасят с безразличие към изнасилванията, госпожо Модлинг — сухо каза госпожа Чен.

— Тамилските жени също — добави дребна съсухрена жена в златисто сари.

— И все пак има разлика — заинати се госпожа Модлинг. — Японците ви се падат нещо като роднини, не е ли така?

Започна кавга. Няколко жени започнаха да говорят едновременно със сърдити гласове. Франсин бе възмутена. Не от простащината на Вайолет Модлинг, а от това, че „Наркунда“ бе отпътувал без Едуина.

Радваше се на присъствието на девойката. Тя проявяваше безкрайно търпение към Рут и я забавляваше. Детето иначе щеше да се подлуди от това, че оставаше затворено по цял ден. Едуина, изглежда, бе обикнала момиченцето с цялата обич и нежност на своите шестнадесет години. Обичта й към Рут облекчаваше Франсин. И все пак тя смяташе, че е длъжна да евакуира Едуина от Сингапур колкото се може по-скоро.

Без да казва на Едуина къде отива, след обяда тя излезе от апартамента, взе такси и отиде в офиса на началника на гражданската отбрана. Знаеше, че той отговаря за евакуацията на гражданските лица.

Веднага я прие висок мършав майор на име Кинг, човек с уморени сини очи и тънки устни, и я изслуша, поставил ръце на бюрото си. Стените на офиса бяха покрити със списъци и карти, върху които някой бе забол стотици червени и сини кабарчета.

— Боя се, че сте права — каза той смутено, след като я изслуша. — „Наркунда“ отплава вчера сутринта полупразен.

— Но това е безобразие! — отвърна ужасената Франсин. — Трябваше да евакуират поне децата.

— Напълно сте права. Нашата млада приятелка трябваше да бъде на борда му. Знаете ли обаче, госпожо Лорънс, корабите отплават полупразни още от октомври. Положението ни е деликатно. Сър Шентън нареди всеки, който пожелае, да се евакуира, независимо от цвета на кожата му. Няма обаче заповед за евакуация. Не можем да караме хората насила да си тръгват, нали ме разбирате?